Луиз Пени
Жестокият месец (9)

Глава осма

Скупчиха се в студа и мрака. Светлините на фенерчетата им подскачаха като обезумели по фасадата на порутената къща. Табелата „Продава се“ бе паднала и лежеше като надгробна плоча, забита в меката земя с единия си ъгъл. Клара премести фенерчето и освети още свидетелства на упадък. Знаеше, че имението е изоставено, но не беше подозирала, че постройките се превръщат в развалини толкова бързо. Няколко капака на прозорците бяха провиснали и се тряскаха в тухлената стена. Счупени стъкла стърчаха като хищни зъби. Клара забеляза нещо бяло, свито в основата на къщата, и сърцето й примря. Нещо мъртво и одрано, може би?

Плахо се приближи по неравните разкривени павета на входната алея. След малко спря и погледна назад. Другите все още стояха скупчени на улицата.

— Елате.

— На нас ли говориш? — попита Мирна. Изглеждаше като вцепенена. Тя също наблюдаваше втренчено белия предмет до стената на къщата.

— Тук няма друг, освен нас, пъзльовци! — каза Габри.

— Какво е това?

Мирна се приближи до Клара и посочи. Забеляза, че трепери. Дали тялото й изпращаше сигнал? Морзов код? Ако бе така, тя се досещаше какво означава: БЯГАЙ!

Художничката отново се обърна към къщата, пое си дълбоко въздух, изрецитира наум „Отче наш“ и пое встрани от пътеката. Почвата беше мека и при всяка крачка като че ли съскаше под краката й. Мирна не можеше да повярва, че приятелката й го прави. Искаше й се да изтича, да я хване, да я притисне силно и да й каже повече да не постъпва така. Но вместо това остана на мястото си.

Клара се приближи до къщата и се наведе. После се изправи и бързо се върна на сравнително по-безопасно място — на пътеката при Мирна.

— Няма да повярвате, но е сняг.

— Не е възможно. Снегът отдавна се стопи.

— Не и тук. — Клара бръкна в джоба си и извади огромен старомоден ключ. Дълъг, дебел и тежък.

— А аз през цялото време си мислех, че просто се радваш да ме видиш.

Художничката се усмихна. Почувства се по-добре и беше радостна, че чувството за хумор не е изоставило Мирна на тъмната алея.

— Жената от агенцията за недвижими имоти с огромно удоволствие ми го даде, — обясни Клара. — Сигурно от месеци не е идвала тук.

— Какво й каза? — попита Мадлен. (След като видяха, че Клара и Мирна са още живи, другите също се престрашиха да дойдат.)

— Обясних й, че ще призовем всички демони и ще изчистим къщата от тях.

— И тя ти даде ключа?

— Буквално ми го хвърли.

Клара пъхна ключа в ключалката, но вратата се отвори сама. Пусна го и той изчезна в мрака заедно с бравата.

— Я пак ми напомнете защо го правим? — обади се Беливо.

— За забавление — отговори Софи.

— Не всички сме тук за това — уточни Жана и като ги заобиколи, дребната невзрачна женица смело влезе в къщата.

* * *

Един по един влязоха в имението „Хадли“. Вътре бе по-студено, отколкото навън, и миришеше на мухъл. Електрозахранването отдавна бе прекъснато и сега светлите кръгчета на фенерите затанцуваха по белещите се тапети на цветчета. По тях имаше мокри петна, които всички се надяваха да са просто от вода. Окуражени от светлината, сякаш държат мечове, навлязоха по-навътре в къщата. Дъските скърцаха под краката им, а някъде в далечината се чуваше пърхане.

— Сигурно е птица. Горкото животинче. Тук е като в капан — обади се Габри.

— Да го потърсим — предложи Мадлен.

— Луда ли си? — прошепна Одил.

— Права е — намеси се Жана. — Ако не друго, това е една заблудена душа. Не можем да я оставим така.

— Ами ако не е птица? — прошепна Габри на Хейзъл, която още не можеше да повярва, че е дошла.

Всички се запромъкваха вкупом като едно огромно пълзящо насекомо. С много крака, с много страхове. Продължиха напред, но спираха от време на време, за да се ориентират.

— Горе е — шепнешком каза Жана.

— Естествено — измърмори Жил, — никога не чакат до вратата. Не можеш да ги намериш в розова градина през лятото или в камион за сладолед.

— Това ми напомня за една игра, която играехме с Питър някога — каза Клара на Мирна.

Но на приятелката й сега изобщо не й беше до това. Опитваше се да прецени дали пак тя ще избяга най-бавно от къщата. Може би Хейзъл бе по-бавна и демоните щяха да изядат нея. Тази мисъл ободри Мирна. Но после й хрумна, че желанието да спаси дъщеря си може да даде енергия на Хейзъл. Като психолог Мирна знаеше, че майката е способна на неподозирани неща, когато рожбата й е в опасност. „Проклетият майчин инстинкт пак ще съсипе живота ми“ — помисли си. Тръгна по стълбите, покрити с износена и проядена от молци пътека, и докато изкачваше мъчително стъпало след стъпало, чу как се усилва ожесточеното пърхане.

— Когато гледахме филм на ужасите и някой влезе в къща с духове — продължаваше да бърбори Клара („Хубаво — помисли си Мирна, — така ще привлече духовете към себе си.“), — винаги играехме на „Ти кога би избягал?“. Във въздуха прелитат отрязани глави, чуват се писъци от болка, някой изкормва приятелите им, а героите остават.

— Свърши ли?

— Да.

Клара успя да се наплаши доста и се почуди дали ако това беше филм, Питър щеше вече да й крещи пред екрана да бяга.

— Тук вътре.

— Разбира се — измърмори Жил.

Жана спря пред затворена врата. Единствената затворена врата на целия етаж. Настъпи тишина.

Внезапно се чу отчаяно пляскане на крила срещу вратата, сякаш съществото се блъскаше в нея.

Жана посегна, но мосю Беливо хвана ръката й и я дръпна от дръжката. После застана отпред и протегна своята.

Отвори вратата.

* * *

Вътре не се виждаше нищо. Колкото и да се взираха, очите им не привикнаха към тъмнината. Но онова, което бе вътре, ги усети. Не птицата, която за момента се укроти. Нещо друго. От стаята лъхна хлад и едва доловим аромат.

Вътре ухаеше на цветя. Свежи пролетни цветя.

Застанала на вратата, Клара бе обхваната от меланхолия — тъга, която сякаш се просмукваше от земните недра в нея. Почувства дълбока скръб в стаята. Отчаян копнеж.

Вдиша дълбоко и осъзна, че е затаила дъх.

— Хайде — прошепна Жана и на Клара й се стори, че чува гласа й от вътрешността на главата си. — Да направим онова, за което сме дошли.

Двете жени първи влязоха в стаята. Другите ги последваха и скоро фенерчетата им осветиха различни части на помещението. Дебелите кадифени завеси висяха накриво. До едната стена имаше легло с високи крака, все още застлано с кремави чаршафи и дантели. На възглавницата имаше вдлъбнатина, сякаш доскоро върху нея е почивала неспокойна глава.

— Познавам тази стая — каза Мирна. Обърна се към Клара и Габри. — Вие също.

— Спалнята на старата Тимър Хадли — възкликна Клара, изненадана, че не се досети по-рано.

Но такава беше силата на страха. Клара бе влизала в стаята много пъти, докато се грижеше за умиращата старица.

Мразеше Тимър Хадли. Мразеше стаята. Мразеше змиите, които бе чула да пълзят в мазето. А преди няколко години къщата за малко не я уби.

Изпита прилив на омраза. Желание да запали цялата сграда. Това място, събрало всичките им скърби, гняв и страхове, но не от добронамереност. Не. Имението „Хадли“ първо бе създало тези неща, бе изпратило мъка и ужас във външния свят, а чедата му, синовете и дъщерите му, просто се връщаха у дома за Великден.

— Да се махаме — каза Клара, като се обърна към вратата.

— Не можем — възрази Жана.

— Защо не? — попита мосю Беливо. — Аз съм съгласен с Клара. Имам лошо предчувствие.

— Чакайте — обади се Жил.

Мъжагата стоеше по средата на стаята със затворени очи и извита назад глава, при което рижавата му брада стърчеше към тавана.

— Това е просто къща — добави със спокоен, твърд глас. — И се нуждае от помощта ви.

— Това е абсурд — заяви Хейзъл, докато се опитваше да хване Софи за ръката, въпреки че момичето се дърпаше. — Просто къща ли е, или се нуждае от помощ? Може да е едно от двете, но не и двете заедно. Моята къща никога не ме е молила за помощ.

— Може би не се заслушваш достатъчно — отбеляза Жил.

— Искам да остана — заяви Софи. — Мадлен, ти какво мислиш?

— Не можем ли да седнем?

— Можем и да легнем, ако искате — отговори Габри, като освети леглото.

— Не, благодаря, mon beau Gabri^[1]. Още не — усмихна се Мадлен и така разсея напрежението.

Без да обсъждат повече, всички се захванаха за работа. Донесоха столове и ги подредиха в кръг.

Жана сложи на един от тях чантата, която бе донесла, и започна да вади съдържанието й. Клара и Мирна тръгнаха на разузнаване. Надникнаха в камината с тъмна махагонова полица и строг викториански портрет отгоре. Етажерката бе пълна с подвързани в кожа томчета от времето, когато хората наистина са ги чели, а не са ги купували само за украса.

— Къде ли е птицата? — попита Клара, като посегна към предметите върху тоалетната масичка.

— Крие се, горкичката. Сигурно умира от страх — предположи Мирна.

Насочи фенерчето си към един тъмен ъгъл, но не видя и следа от птица.

— Тук е като в музей — отбеляза Габри, като се приближи и вдигна сребърно огледало.

— По-скоро като в мавзолей — поправи го Хейзъл.

Когато се обърнаха, с изненада установиха, че стаята е осветена от свещи. Може би двайсетина на брой, разпръснати навсякъде. Искряха, но тази светлина, толкова топла и внушаваща уют преди малко в дома на Клара и Питър, в това помещение бе сякаш осквернена. Тъмнината изглеждаше по-тъмна, а мъждукащите пламъчета хвърляха зловещи сенки върху пъстрите тапети. На Клара й се прииска да изгаси свещите, да прогони демоните, създадени от собствените им сенки. Дори нейният силует, толкова познат, бе грозен и разкривен.

Когато седна в кръга с гръб към отворената врата, Клара забеляза, че четири от свещите не са запалени. След като всеки си избра стол, Жана бръкна в торбичка. После обиколи кръга, като разпръскваше нещо.

— Сега това е свещен кръг — обяви напевно. Лицето й бе ту осветено, ту потъваше в сянка; очите й приличаха на черни дупки, издълбани в череп. — Солта освещава кръга и предпазва всички, които са вътре.

Клара усети как Мирна стисва ръката й. Единственият шум бяха тихите стъпки на Жана, която обикаляше около тях и ръсеше сол. Художничката бе настръхнала, ослушваше се за най-тихия звук. Очакваше птицата да излети от мрака с крясъци, с извадени нокти и отворена човка, и тази мисъл я плашеше.

Жана драсна клечка кибрит и Клара за малко да подскочи.

— Каня мъдростта от четирите края на света да влезе в нашия свещен кръг, да ни предпазва, да ни напътства и да бди над нашето дело тази нощ, докато прочистваме къщата от духовете, които я угнетяват. От злото, което се е настанило тук. От цялата злоба, страх, жестокост и омраза, които се свързват с тази къща. С тази стая.

— Започна ли забавната част? — прошепна Габри.

Жана запали четирите свещи една по една и се върна на стола си. Изглеждаше спокойна. За разлика от останалите. Сърцето на Клара биеше тревожно и тя дишаше на малки, насечени глътки. До нея Мирна шаваше, сякаш по цялото й тяло пълзят мравки. Всички останали бяха пребледнели и гледаха уплашено. Клара не знаеше дали кръгът е свещен, но определено бе пълен с уплаха. Огледа се и се почуди, ако това бе филм и двамата с Питър го гледаха, свити на дивана, кой от всички ще се паникьоса пръв.

Мосю Беливо — уплашен, съсухрен, скърбящ?

Жил Сандон — едър, силен, свикнал да е в гората, а не затворен във викторианско имение?

Хейзъл — толкова добра и щедра. Или слаба? А може би дъщеря й, ненаситната Софи?

Не. Клара спря поглед на Одил. Поетесата първа щеше да изпадне в паника. Горката добра Одил. Всъщност вече бе изгубена. Най-нуждаеща се и най-малко нужна от всички тях. Тя бе създадена да бъде изядена първа. Клара се засрами малко от тези жестоки мисли. Реши, че къщата е виновна за тях. Тя блокираше доброто и даваше свобода на останалото.

— И сега призоваваме мъртвите — обяви Жана.

Клара, която не очакваше, че може да се уплаши още повече, се ужаси.

— Знаем, че сте тук — заговори с постепенно усилващ се глас медиумката. — Те идват. Идват от мазето. Идват от тавана. Те са навсякъде около нас. Идват по коридора.

Клара бе сигурна, че чува стъпки. Влачене на крака, куцукане по килима отвън. Представи си как Мумията с протегнати ръце и мръсни гниещи превръзки се влачи към тях по тъмния прокълнат коридор. Защо бяха оставили вратата отворена?

— Явете се! Сега! — изкрещя Жана и плесна с ръце.

В свещения им кръг проехтя писък. После — втори.

Чу се думкане.

Мъртвите бяха тук.