Луиз Пени
Жестокият месец (32)

Глава трийсет и първа

— Интересна ли е книгата?

Мирна се наведе над рамото на Гамаш. Инспекторът се бе вглъбил толкова, че отначало не я забеляза.

— Не знам — призна и й подаде четивото си. Изпразнил бе джобовете си от книгите, които беше събрал. Чувстваше се като ходеща библиотека. Останалите детективи събираха пръстови отпечатъци и други улики, а той — книги. Не всеки би се съгласил, че подходът му е правилен.

— Ужасна буря. — Мирна се тръшна в голямото кресло срещу него и поръча червено вино. — Слава богу, че не трябва да излизам. Всъщност, ако поискам, мога никога да не излизам. Всичко, от което имам нужда, е тук.

Жената доволно разтвори ръце и пъстрият й кафтан се разпери върху страничните облегалки на креслото.

— Храна от Сара и мосю Беливо, компания и кафе…

— Виното, Ваше Величество! — обяви Габри и постави тумбеста чаша върху тъмната маса пред тях.

— Свободен си. — Мирна кимна с удивително царствен маниер. — Имам вино, уиски и всички книги, които бих пожелала някога да прочета.

Вдигна чашата си за наздраве и Гамаш стори същото.

— Sante.^[1]

Двамата се усмихнаха и загледаха как дъждовната вода облива матовите стъкла на прозорците.

— Да видим сега какво имаме тук. — Мирна сложи очилата си и заразглежда подвързаното с кожа томче, което Гамаш й беше дал. — Къде намерихте това? — попита след малко, като остави очилата да увиснат на връвчицата си и да се приземят върху широката й гръд.

— В стаята, където е умряла Мадлен. Беше в библиотеката.

Мирна веднага остави книгата, сякаш злото бе заразно. Илюстрацията на корицата беше простичка, но впечатляваща. Малка ръка, очертана в червено. Приличаше на кръв, но Гамаш се успокояваше, че е просто мастило.

— Това е книга за магия — каза Мирна. — Не видях издателство и идентификационен номер. Вероятно е апокрифно издание.

— Имате ли представа от коя година е?

Мирна се наведе над книгата, но не я докосна.

— Кожата на гърба се е напукала малко, а част от страниците изглеждат отлепени. Сигурно лепилото се е разсъхнало. Предполагам, че е отпреди Първата световна война. Има ли надпис?

Гамаш поклати глава.

— Виждали ли сте нещо подобно в книжарницата? — попита.

Мирна се престори, че мисли, но от самото начало знаеше отговора. Щеше да си спомни нещо толкова зловещо. Тя обичаше книгите. Всички книги. Имаше окултни и няколко за магия. Но ако между тях се появеше издание като това, много бързо щеше да я даде. На човек, когото мрази.

— Не, никога.

— А като тази?

Гамаш бръкна във вътрешния си джоб и извади книгата, която току-що бе прочел от кора до кора. Не му се искаше да свършва.

Очаквал бе любезен, любопитен поглед. Може би усмивка и разпознаване. Но не очакваше ужас.

— Къде намерихте това?! — Мирна грабна книгата от ръката му и я бутна отстрани на креслото.

— Какво има? — попита Гамаш, изненадан от реакцията й.

Жената сякаш не го чу. Трескаво заоглежда стаята. Мосю Беливо бе застанал на вратата, изглеждаше объркан. След секунда влезе.

Мирна вдигна отново книгата и я постави на масата. Отгоре вече имаше малка купчина: странното подвързано с кожа томче с червена ръка на корицата, една Библия и тази книга със смешна илюстрация, която бе причинила толкова тревога.

— Коя е Сара Бинкс? — попита Гамаш, като почука по корицата.

— Сладкодумницата от Саскатун — отговори Мирна, сякаш това обясняваше всичко.

Инспекторът вече бе потърсил информация за „Сара Бинкс“ в интернет и знаеше, че книгата е написана като шеговита биография на най-лошата поетеса в света. Беше сърдечна, топла и смешна, а Мадлен я бе държала скрита.

— Намерих я в дъното на едно чекмедже в спалнята на Мадлен.

— Била е у Мадлен?

— Очаквахте, че ще е при друг ли?

— Не мога да следя книгите. Хората си ги разменят. Това е проклятие за книжаря. Вместо да купуват, си ги заемат.

Мирна очевидно беше разстроена, но не от нерегламентираното разменяне на книги. Постоянно се озърташе, изглеждаше изнервена и нащрек.

— Какъв е проблемът? — попита Гамаш.

Бързо се досети за отговора. Мирна спря поглед върху слабия мъж на бара. Мосю Беливо изглеждаше тъжен и объркан.

— Винаги е такъв — отбеляза тя, взе шепа кашу и разсипа няколко ядки по масата. Гамаш разсеяно ги взе и ги лапна.

— Какво искате да кажете?

Мирна се поколеба за миг, преди да отговори:

— Знам, че има причина. Жена му боледува дълго, преди да почине. А сега и смъртта на Мадлен. И все пак той е в състояние всеки ден да излиза, да отваря магазина си и да работи, сякаш всичко е наред.

— Може би е свикнал със скръбта. Превърнала се е в нормално състояние за него.

— Може би. Ако жена ви почине, ще отидете ли на работа на следващия ден?

— С Мадлен не са били женени — изтъкна Гамаш, като побърза да прогони идеята за смъртта на Рен-Мари.

— Но Жинет му беше съпруга, а той отвори магазина на следващия ден. Дали просто има кураж, или виждаме близката противоположност?

— Какво?

— Близката противоположност е понятие в психологията. Две емоции, които изглеждат еднакви, но всъщност са противоположни. Едната се проявява като другата, или така ни се струва, но едната е здравословна, а другата — вредна, извратена.

Гамаш остави чашата си. Пръстите му бяха навлажнени от кондензираната вода. Или беше от пот, внезапно избила по дланите му? Тътенът на бурята, дъждът и градушката, които шибаха ожесточено прозорците, разговорите и смехът в бистрото заглъхнаха.

Инспекторът се наведе и понижи глас:

— Бихте ли ми дали пример?

— Има три такива двойки — обясни Мирна, като също се наведе и зашепна, макар че не знаеше защо. — Привързаност, замаскирана като любов, жалост като състрадание и равнодушие като самообладание.

Гамаш замълча за момент. Вгледа се в очите на жената и се опита да вникне в дълбокия смисъл на онова, което бе казала. Сигурен беше, че то има по-дълбок смисъл. Току-що бе чул нещо много важно.

Но не можеше да разбере съвсем. Премести поглед към камината, а Мирна отново се облегна назад и разклати червеното вино в тумбестата чаша.

— Не разбирам — призна след малко детективът и отново погледна събеседничката си. — Бихте ли обяснили?

Жената кимна:

— Жалостта и състраданието са най-лесни за разбиране. Състраданието включва емпатия — да възприемаш страдащия човек като равен. При жалостта е друго. В този случай изпитваш превъзходство.

— Така е. Но двете трудно се разграничават.

— Именно. Дори от човек, който усеща съответните емоции. Почти всеки твърди, че чувства състрадание. То е благородно чувство. Но в действителност много хора изпитват жалост.

— Значи жалостта е близката противоположност на състраданието?

— Точно така. Прилича на състраданието, проявява се като него, но всъщност е негова противоположност. И докато има жалост, няма място за състрадание. Тя унищожава, прогонва по-благородната емоция.

— Защото се заблуждаваме, че изпитваме едното, но всъщност чувстваме другото.

— Заблуждаваме себе си и околните.

— А любовта и привързаността?

— Отношенията майка — дете са класически пример. Някои майки се стремят да подготвят децата си за самостоятелен живот в широкия свят. Да ги научат да бъдат независими, да си изберат половинка и да станат добри родители. Да живеят както искат и да вършат това, което ги прави щастливи. Това е любов. Други, каквито срещаме постоянно, се вкопчват в децата си. Преместват се да живеят в същия град, в същия квартал. Живеят чрез тях. Задушават ги. Манипулират ги, вменяват им вина, осакатяват ги.

— Осакатяват ли ги? Как?

— Като не ги научават да бъдат независими.

— Но това не важи само за майките и децата.

— Не. Същото е в приятелствата, в брака. Във всяка интимна връзка. Любовта е да желаеш най-доброто за другия. Привързаността е да го държиш като заложник.

Гамаш кимна. Беше виждал доста такива случаи. Заложниците не могат да избягат, а когато се опитат, се случват трагедии.

— А последният пример? — Инспекторът отново се наведе към Мирна.

— Равнодушие и самообладание. Мисля, че е най-лошият и най-вреден случай на близки противоположности. Самообладанието е баланс. Когато в живота ни се случи трагедия, страдаме силно, но успяваме да я преодолеем. Сигурно сте виждали такива случаи. Хората, които някак преживяват загубата на дете или на половинката си. Като психолог го виждам постоянно. Невъобразима болка и скръб. Но дълбоко в себе си хората намират опора. Това е самообладание. Способността да приемеш нещата и да продължиш напред.

Гамаш кимна. Виждал бе силно опечалени семейства, преодолели убийството на любим човек. Някои дори бяха събрали сили да простят на убиеца.

— А какво е равнодушието? — попита, като все още не разбираше връзката.

— Помислете. Всички тези стоици. Стиснали устни. Спокойни пред лицето на трагедията. Някои наистина са храбри. Но други — Мирна понижи глас — са психопати. Не чувстват болка. И знаете ли защо?

Гамаш не отговори. Бурята биеше по прозорците, сякаш ожесточено се опитваше да прекъсне разговора им. По стъклата дрънчаха ледени парчета, лепеше се сняг, който постепенно закриваше гледката към селото, докато двамата с Мирна се почувстваха изолирани в собствен свят.

— Психопатите не ги е грижа за другите. Не изпитват емоциите, които ние чувстваме. Те са като Невидимия^[2], увит с човешка обвивка, но кух отвътре.

Гамаш го побиха тръпки.

— Проблемът е как да различиш едните от другите — прошепна Мирна и отново спря поглед върху бакалина. — Хладнокръвните хора са невероятно смели. Приемат болката, изпитват цялата й жестокост и после се отърсват от нея. И знаете ли какво?

— Какво?

— Изглеждат по абсолютно същия начин като онези, на които изобщо не им пука, равнодушните. Невъзмутими, спокойни и уравновесени. Ние им се възхищаваме. Но кой е храбър и кой — близката противоположност?

Гамаш се облегна в креслото, затоплено от огъня, осъзнал, че врагът е близо.

* * *

Лакост и Лемио си бяха тръгнали и Бовоар беше сам в оперативната зала. Ако не броим Никол. Тя седеше приведена пред компютъра, а лицето й бе бледо като на мъртвец.

Часовникът показваше шест. Време беше да тръгва. Жан Ги взе коженото си яке и отвори вратата. Затвори я бързо.

— Мамка му!

— Какво?

Никол се приближи. Бовоар се дръпна и я остави да пробва лично. Тя го погледна подозрително и бързо се опита да отвори.

Веднага я удари порой от леденостудени капки. Но не беше просто дъжд. Когато отскочи назад, видя нещо да се търкаля по пода. Парченца лед. Град, по дяволите! Вятърът започна да тряска вратата и когато младата жена посегна да затвори, видя и друго във вихрушката.

Сняг, мамка му!

Дъжд, град и сняг? Къде беше мъглата?

В този момент се чу телефонен звън. Металическа мелодия на мобилен апарат. Мелодията му бе позната, но Бовоар не можа да се сети откъде. Със сигурност не беше неговият телефон. Погледна Никол — жената най-сетне имаше вид, сякаш малко кръв е стигнала до лицето й. Изглеждаше като гримирана от отмъстителен погребален агент, който е намацал големи червени петна по бузите и челото й. Останалата кожа бе като от восък.

— Мисля, че е твоят телефон.

— Не е моят. Сигурно Лакост е забравила своя.

— Твоят е. — Бовоар направи крачка към нея. Досещаше се кой звъни. — Вдигни.

— Сигурно е грешка.

— Ако не отговориш, ще го направя аз. — Пристъпи към нея и тя започна да отстъпва назад.

— Не, аз ще вдигна.

Никол бавно долепи телефона до ухото си. Явно се надяваше да й затворят, преди да се наложи да натисне копчето. Но мобилният продължаваше да звъни. Бовоар я притисна. Полицайката отскочи назад, но твърде късно. Бърз като мълния, инспекторът грабна телефона:

— Ало.

Връзката прекъсна.

* * *

Бистрото бе почти празно. Огънят пращеше тихо зад решетката и хвърляше в стаята кехлибарена и алена светлина. Беше топло, уютно и тихо. Само от време на време някой по-силен порив на вятъра разклащаше прозорците.

Бовоар извади книга от чантата си. Годишникът на Мадлен.

— Чудесно — каза Гамаш и го взе. Облегна се назад, сложи очилата си, взе чашата си с червено вино и сякаш изчезна от стаята.

Жан Ги не си спомняше да е виждал шефа си по-щастлив, отколкото в моментите, когато бе с книга в ръце.

По-младият детектив взе филийка хрупкава франзела, намазана с дебел слой пастет, и отхапа. Отвън вятърът виеше. Вътре всичко бе спокойно и безгрижно.

След минути вратата се отвори и в стаята влетя Жана Шове с полепнала по лицето коса и шокирано изражение. Гамаш стана и леко й се поклони за поздрав. Жената се настани на маса, доста отдалечена от тяхната.

— Готов съм да се обзаложа, че Никол я е изгонила от пансиона. Само тя може да уплаши жена, която възкресява мъртвите, толкова, че да хукне навън в подобна буря.

Ордьоврите дойдоха. Габри постави крем супа с омар пред Гамаш и френска лучена супа пред Бовоар.

Инспекторите започнаха да се хранят и продължиха разговора си. За Бовоар това бе любимата част от разследването. Когато се съветваха за случая. Обменяха идеи. Нищо официално, не водеха записки. Просто разсъждаваха на глас. Докато хапват и пийват.

— Какво ти направи впечатление? — попита Гамаш и почука по годишника. Супата му имаше прекрасен вкус на омар с лек аромат на коняк.

— Струва ми се, че надписът под снимката й от завършването има някакво значение.

— Забележката за женския затвор ли? Да, и аз си го помислих.

Гамаш отново отвори на снимките от завършването, но този път се загледа в Хейзъл. Очевидно бе посетила козметичен салон, преди да се снима. Косата й беше бухнала, очите — очертани с твърде много грим и изпъкнали. Отдолу пишеше: „Хейзъл обичаше физическото и театралния клуб.“ И после едно странно твърдение на английски: „Тя никога не стана гневна.“

Никога не се е ядосвала, замисли се Гамаш и се почуди дали това е пример за самообладание, или за равнодушие. Що за човек не се ядосваше никога?

Отвори на страницата на театралния клуб. Там имаше снимка на Хейзъл, усмихната и прегърнала силно гримирана актриса. Отдолу бе изписано: „Мадлен Ганьон като Розалинда в «Както ви харесва». Програмата на суперуспешната училищна пиеса бе написано лично от продуцента й Хейзъл Ланг.“

— Чудя се как Мадлен е имала време за всичко. Да спортува, да играе в училищната трупа — сподели Бовоар. — Дори е била мажоретка. — Обърна на съответната страница. — Ето, вижте. Тук.

И наистина, там също беше Мадлен. Ухилена до уши, с лъскава коса дори на черно-бялата снимка. Всички носеха къси полички. Прилепнали пуловерчета. Свежи, весели лица. Всичките — млади, всичките — красиви. Гамаш прочете имената на мажоретките: Моника, Джоана, Мадлен, Жоржет. Само една липсваше. Някоя си Жана. Жана Потвен.

— Забеляза ли името на липсващата мажоретка? — попита Гамаш. — Жана.

Завъртя годишника към Бовоар и погледна към самотната жена на далечната маса.

— Мислите ли… — започна Бовоар и кимна натам.

— И по-странни съвпадения съм виждал.

— Като сеанси и духове? Мислите ли, че е възможно с помощта на магия да се е трансформирала от мажоретка в това?

Двамата мъже погледнаха изпитателно невзрачната жена, облечена в сив пуловер и панталон.

— Видях сред камънака цвете да цъфти/и мъже с лица уродливи да вършат добрини^[3] — издекламира Гамаш, без да изпуска Жана Шове от поглед.

В този момент влезе Оливие с основното. За Бовоар удоволствието бе двойно: не само дойде вечерята, но и шефът му спря да рецитира стихове. На младия детектив му беше писнало да се преструва, че разбира неща, които му бяха напълно непонятни.

От порцията coq au vin^[4] на Гамаш се носеше наситен аромат с неочаквано загатване за клен. В отделна бяла чиния бяха подредени крехки млади фасулчета и карамелизирани морковчета. Пред Бовоар се озова пържола на скара с пържен лук. Отделно го чакаше и цяла купчина пържени картофи.

Младият инспектор можеше да умре щастлив още в този момент, но щеше да изпусне десерта — крем брюле.

— Според вас кой го е извършил? — попита шефа си, докато хапваше картофки.

— За жена, която всички толкова обичат, списъкът на заподозрените е твърде дълъг. Убита е от човек, който има достъп до ефедрин и е знаел за сеанса. Но вероятно е бил наясно и с друго.

— Какво?

— Че Мадлен Фавро е имала болно сърце.

Гамаш разказа на Бовоар за доклада на съдебния лекар.

— Но никой от хората, с които говорихме, не го спомена — изтъкна Бовоар, като отпи глътка бира. — Възможно ли е убиецът да не е знаел? Да си е мислел, че ефедринът и уплахата в имението „Хадли“ ще са достатъчни.

Гамаш топна парче топъл хляб в соса на ястието си.

— Възможно е — кимна.

— Но ако Мадлен е имала болно сърце, защо го е държала в тайна?

„И какви други тайни е отнесла в гроба?“ — запита се главният инспектор.

— Може убиецът просто да е извадил късмет — предположи Бовоар.

Но и двамата знаеха, че макар убиецът да е разчитал на много неща, късметът не е бил сред тях.