Луиз Пени
Жестокият месец (31)

Глава трийсета

— После какво се случи? — попита Лакост.

Вече се връщаха към щаба. Излезли бяха изпод короните на дърветата и виждаха растящия буреносен облак. Вече заемаше една четвърт от небето. Напредваше бавно, но неумолимо.

— Pardon? — каза Бовоар, разсеян от облака.

— Главният инспектор. Имал е доказателства срещу Арно и другите. Какво е направил с тях?

— Не знам.

— О, я стига. Трябва да знаеш. Разказал ти е всичко друго. Историята на индианката не беше разкрита в съда.

— Не. Решили да я запазят в тайна, за да не пострада. Не трябва да казваш на никого.

Лакост понечи да възрази, че всеки, който би поискал да навреди на индианката, вече е зад решетките, но си спомни статията от сутрешния вестник. Явно все още имаше засегнати.

— Няма да казвам.

Бовоар кимна и продължи по пътя.

— Има още нещо — настоя Лакост, като го настигна. — Какво е то?

— Ивет Никол.

— Какво за нея?

Бовоар знаеше, че е отишъл твърде далеч. Предупреди се да спре. Но думите сами се изплъзнаха от устата му в отчаян опит да намери съмишленик, да срещне разбиране.

— Изпратена е от комисар Франкьор да шпионира главния инспектор.

Самите думи сякаш воняха.

— Merde! — възкликна Лакост.

— Merde — съгласи се Бовоар.

— Не, буквално. Лайно.

Лакост посочи земята. И наистина, отстрани на пътя имаше огромно, изпускащо пара изпражнение.

— Боже, отврат! — Бовоар вдигна крак. Меката италианска кожа на обувката бе омазана с мека, смрадлива субстанция. — Собствениците на кучета не са ли длъжни да чистят след любимците си?

Опита се да се избърше в пътната настилка, но я омаза и с кал, освен с лайна.

— Не е кучешко лайно — обади се авторитетен глас.

Полицаите се огледаха, но не видяха никого. Бовоар надникна в гората. Нима някое от дърветата бе спряло да пее, за да им проговори? Нима първите думи, които чуваше от дърво в живота си, бяха „Не е кучешко лайно“? Обърна се и видя към тях да се приближават Питър и Клара Мороу. „Явно не“ — отговори си и се запита колко време са били там двамата и какво са чули.

Питър огледа внимателно изпражнението. „Само селянин може да се впечатлява толкова от лайна — помисли си Бовоар. — Селянин или родител.“

— Мечка — заяви Питър и се изправи.

— Ама ние минахме оттук преди няколко минути. Искате да кажете, че мечката е била зад нас?

„Нещо се опитват да ни бъзикат ли?“ — запита се полицаят. Но Клара и мъжът й бяха абсолютно сериозни. Питър Мороу държеше навит на руло вестник.

— Главният инспектор наблизо ли е?

— Не, съжалявам. Мога ли да ви помогна?

— Рано или късно ще го прочете — каза Клара на Питър.

Питър кимна и подаде вестника на Бовоар.

— Прочетохме го сутринта — заяви инспекторът и му го върна.

— Погледнете по-добре.

Бовоар въздъхна и отвори вестника. Беше „Журнал де ну“, а не „Журне“, както бе очаквал. А на централно място имаше снимка на главния инспектор със сина му Даниел. Намираха се в каменна сграда. Приличаше на гробница. И Гамаш подаваше плик на Даниел. Под снимката пишеше: „Арман Гамаш дава плик на непознат мъж.“

Бовоар прегледа набързо статията, после се наложи да я прочете още веднъж, вече по-бавно. Беше толкова разстроен, че едва осмисляше написаното. Думите се размиваха, потъваха, давеха се в преливащия му гняв. Накрая Бовоар свали задъхан вестника и в този момент видя Гамаш да минава по моста с Робер Лемио. Погледите им се срещнаха и главният инспектор се усмихна радушно, но когато видя вестника в ръцете на по-младия си колега, усмивката му помръкна.

— Bonjour. — Гамаш се ръкува с Питър и леко се поклони на Клара. — Виждам, че сте прочели последните новини. — Кимна към вестника в ръцете на колегата си.

— А вие? — попита Бовоар.

— Не, но Рен-Мари ми го прочете по телефона.

— Какво ще правите сега? — Бовоар изрече думите, сякаш околните ги нямаше и единственото, което съществуваше, бяха главният инспектор и растящият буреносен облак зад него.

— Ще изчакам. — Гамаш кимна на другите и тръгна към щаба.

— Чакайте! — извика Бовоар и хукна след него. Препречи пътя на Гамаш на вратата. — Не можете да позволите да говорят такива неща за вас. Това е клевета. Най-меко казано. Боже мой, мадам Гамаш всичко ли ви прочете? Чуйте това! — Отвори вестника и зачете: — Квебекската полиция дължи на гражданите обяснение. Как един корумпиран служител все още е на работа? И то на влиятелен пост? По време на процеса „Арно“ стана ясно, че главен инспектор Гамаш също е бил замесен и е имал лични сметки за уреждане с началника си. Сега обаче, изглежда, самият той е влязъл в схемата. Кой е мъжът, на когото подава плика, какво има в него и за каква услуга му плаща?

Бовоар смачка вестника и погледна Гамаш в очите.

— Това е синът ви. Давате плика на Даниел. Нямат никакво основание да пишат такива клевети. Хайде, вземете телефона и се обадете в редакцията. Обяснете какво правите на снимката.

— Защо? — попита спокойно Гамаш. В очите му не личеше гняв. — За да измислят още лъжи? За да им покажа, че са ме засегнали? Не, Жан Ги. Фактът, че мога да опровергая обвиненията, не означава, че трябва да го сторя. Имай ми доверие.

— Все това повтаряте, сякаш е нужно да ми напомняте да ви вярвам. — Бовоар вече не се интересуваше кой може да ги чуе. — Колко пъти трябва да докажа лоялността си, преди да спрете да казвате „имай ми доверие“?

— Извинявай. — За първи път Гамаш видимо се смути. — Прав си. Не се съмнявам в теб, Жан Ги. Никога не съм се съмнявал. Имам ти доверие.

— И аз на вас — увери го Бовоар вече с по-спокоен глас.

За момент си представи, че Гамаш заменя тези думи с други, но знаеше, че и „Имам ти доверие“ е достатъчно. Погледна едрия мъж до себе си и осъзна, че той все още не е стъпил накриво. И не по неговите италиански обувки имаше размазано изпражнение.

— Правете каквото трябва. Аз съм зад вас.

— Благодаря ти, Жан Ги. Сега трябва да се обадя на Даниел. В Париж става късно.

— Началник — намеси се Лакост, когато прецени, че е уместно. — Патоложката иска да поговори с вас. Каза, че ще ви чака в бистрото в пет.

Гамаш погледна часовника си.

— Открихте ли нещо в стаята, което би могло да обясни влизането с взлом?

— Не. А вие?

Какво да й отговори? Че е открил скръб, страх и истина? „Собствените ни тайни ни съсипват“ — беше казал на Лемио. Гамаш бе излязъл от онова прокълнато мазе, обременен с нова тайна.

* * *

Жил Сандон прегърна един крак и започна да го гали. Мъчително бавно движеше грубата си ръка нагоре-надолу. При всяко движение преместваше дланта си по-нагоре, докато накрая достигна края на крака.

— Толкова си гладък — каза му, духна върху него и изтръска няколко микроскопични частици. — Чакай да те намажа. С прекрасно тунгово масло.

— С кого говориш?

Одил се опря на касата на вратата. Течността се завъртя в чашата й; работилницата на Жил пред очите й — също. Обикновено трансформираше гнева си във вино и го поглъщаше, но в последно време този трик не вършеше работа.

Жил вдигна очи стреснат, сякаш са го хванали да прави нещо унизително и сексуално. Износеното парче шкурка падна на пода. Мъжът подуши виното. Часът бе пет. Може и да не беше чак толкова лошо. Много хора пийват в пет. Все пак всеки знае прочутата квебекска традиция cinq a sept — „от пет до седем“.

— Говорех на крака — отвърна и за първи път думите му прозвучаха абсурдно.

— Не е ли глупаво?

Жил погледна крака, който трябваше да стане част от красива маса. Честно казано, никога не му беше хрумвало, че е глупаво. Не беше глупак и знаеше, че повечето хора не си говорят с дърветата, но смяташе, че това си е техен проблем.

— Работя по ново стихотворение. Искаш ли да го чуеш?

Без да изчака отговора му, Одил се отдели от касата на вратата и бавно, предпазливо тръгна към главния щанд на магазина. Върна се след малко с тетрадката си.

— Слушай.

Как често бедният човек

на страх и мъка се поддава,

със тръни пътя си нелек

посипва и той по-труден става.

— Чакай — добави, когато той равнодушно й обърна гръб. — Има още. И остави това проклето нещо.

Жил наведе очи и осъзна, че е стиснал дървения крак, сякаш иска да го удуши. Пръстите му бяха побелели, като че ли кръвта се бе просмукала от тях в дървото. След момент на колебание грижливо положи крака на земята, върху купчина меки стърготини.

И не за него птици църкат,

ни жаби крякат във реката,

ни щъркът зарад него отърква

клюна си царствен във перата.

Одил го изгледа с мъдро изражение. Кимна няколко пъти, затвори бележника и изключително съсредоточено се върна в магазина. Жил я изпрати с поглед и се зачуди какво ли се опитва да му каже. Как бе възможно да разбира дърветата, а Одил — не?

Изведнъж се почувства неловко, сякаш го полазиха мравки. Вдигна дървения крак пред лицето си и вдиша дълбоко. Пренесе се отново в гората. В грижовната, бдителна гора. В безопасност. И все пак мислите му го върнаха към реалността.

Какво знаеше Одил? Нали „перата“ се използваха за писане. Да не би да планираше да напише нещо по-разбираемо за него? Да го предупреди ли искаше? Ако бе така, трябваше да я спре.

Замисли се, докато ритмично потупваше изящния дървен крак с дланта си.

* * *

Седнал на бюрото си, Арман Гамаш изглади намачкания вестник. До този момент само бе слушал други да му го четат и изживяването беше достатъчно шокиращо. Но когато погледна снимката, сърцето му се сви. Даниел бе хванал плика, който той самият го принуди да приеме. Даниел, красивият Даниел, едър и як. Не беше ли очевидно, че са баща и син? Редакторите нарочно ли си затваряха очите? Гамаш знаеше отговора. Някой ги подтикваше да не се вслушват в здравия разум.

Взе телефона и се обади на сина си.

* * *

Доктор Шарън Харис паркира пред бистрото. През прозорците видя семейство Мороу и още неколцина души, които бегло познаваше. Видя проблясващия огън зад решетката на камината и Габри, който държеше поднос с напитки и забавляваше група клиенти с развлекателен разказ. В следващия момент Оливие ловко взе подноса от ръцете му и занесе напитките при друга група. Габри седна, кръстоса дебелите си крака и продължи да разказва. На доктор Харис й се стори, че го видя да отпива от чуждо уиски, но не беше сигурна. Обърна се и се загледа към селото. Прозорците на къщите започваха да светват и във въздуха се разнасяше уханието на горящи цепеници. Трите огромни бора насред площада хвърляха дълги сенки. Погледна небето. Стъмваше се, но не само заради настъпващата нощ. Доктор Шарън Харис бе чула прогнозата, докато пътуваше насам, и дори метеорологичната служба изглеждаше изненадана от внезапно появилите се буреносни облаци. Но какво носеха? Синоптиците не знаеха. В този сезон можеше да е всичко — дъжд, суграшица, сняг.

Тъй като не видя главен инспектор Гамаш в бистрото, доктор Харис реши да седне на пейка на площада и да подиша чист въздух. Когато се настани, погледна под пейката и нещо привлече вниманието й. Вдигна го, разгледа го и се усмихна.

Отсреща вратата на Рут Зардо се отвори и възрастната жена се показа навън. Спря на прага и Харис остана с впечатление, че жената говори на невидим човек. След малко старицата закуцука надолу по стълбите и когато слезе, отново каза нещо на призрачния си спътник.

„Накрая съвсем се е чалнала — помисли си съдебната лекарка. — Мозъкът й е изфирясал от толкова стихоплетстване.“

Рут се обърна и направи нещо, което ужаси патоложката (Харис познаваше твърде слабо тази мизантропка) — усмихна се и й помаха. Съдебната лекарка също й махна и се запита що за зловещ план е замислила старицата, за да е толкова щастлива. После видя причината.

Старицата закуцука през улицата и след нея като на опашка тръгнаха две птичета. Едното размахваше крилца, другото леко накуцваше и изоставаше. Рут спря да ги изчака, после пак тръгна, но по-бавно.

— Симпатично семейство — отбеляза Гамаш и седна до Харис на пейката.

— Вижте какво открих.

Доктор Харис разтвори ръката си и там, върху дланта й, Гамаш видя мъничко яйце. Беше синьо като яйце на червеношийка, но не съвсем. Имаше също зелени и розови шарки, толкова сложни и деликатни, че се наложи инспекторът да си сложи очилата, за да ги оцени напълно.

— Къде, за бога, го намерихте?

— Тук, под пейката. Представяте ли си? Мисля, че е дървено.

Подаде му яйцето. Гамаш го вдигна на височината на лицето си и се втренчи в него така съсредоточено, че очите му се кръстосаха.

— Красиво е. Интересно откъде се е взело.

Доктор Харис поклати глава:

— Невероятно място. Как ще обясните съществуването на село като Трите бора, където поетеси разхождат патета, а произведения на изкуството падат от небето?

При споменаването на небето и двамата се взряха в буреносния облак, затулил почти наполовина небосклона.

— Не очаквам да срещна някой Рембранд, като гледам това — отбеляза Гамаш.

— Рембранд — не. По-скоро някой абстрактен художник, не толкова класически.

Детективът се засмя. Харесваше доктор Харис.

— Горката Рут. Представете си, преди малко ми се усмихна.

— Усмихна ли се? Нали не мислите, че скоро ще умре?

— Тя не. Но онова мъниче вероятно да.

Доктор Харис посочи по-малкото пате, което едва се провираше през тревата към езерото. Двамата с Гамаш продължиха да наблюдават поетесата, която се върна при изоставащото мъниче и тръгна много бавно редом с него. Закуцукаха заедно като майка и дете.

— От какво е умряла Мадлен Фавро, докторе?

— От ефедрина. В организма й имаше доза, пет-шест пъти по-висока от препоръчителната.

Гамаш кимна:

— Това пишеше и в доклада от токсикологията. Възможно ли е да го е поела по време на вечерята?

— Би трябвало. Ефедринът действа доста бързо. И не мисля, че е било трудно да го сипят незабелязано в храната й.

— Има обаче и друга причина, нали? Не всеки, предозирал с ефедрин, умира с изражение на ужас на лицето си.

— Така е. Искате ли да знаете какво всъщност я е убило?

Гамаш кимна.

Шарън Харис погледна силното му, спокойно лице и кимна към хълма.

— Ето това я е убило. Имението „Хадли“.

— Стига, докторе. Къщите не убиват — опита се да прозвучи убедително Гамаш.

— Къщите може би не, но страхът убива. Вярвате ли в духове? — Инспекторът не отговори и тя продължи: — Аз съм лекар, учен, но съм влизала в къщи, които ме плашат до смърт. Канили са ме на гости на съвсем прилични места, дори в нови къщи. И пак съм изпитвала страх. Усещала съм присъствие.

Поколеба се. Дали да му разкаже всичко? Дали да признае? Знаеше, че трябва да го направи. За да помогне за откриването на убиеца, трябваше да сподели тайната си. Знаеше също, че никога не би признала тези неща пред друг полицай.

— Вие вярвате ли в къщи с духове? — попита Гамаш.

Доктор Харис изведнъж стана отново на единайсет. Пак се промъкваше през боровата гора към къщата на Трембли: погребана в пущинака, изоставена, тъмна, зловеща.

— Преди години там са убили някого — прошепна приятелката й. — Момче. Било е удушено и наръгано с нож.

Чувала беше, че е било пребито до смърт от чичо си, но други твърдяха, че е умряло от глад.

Духът му обаче се върнал и още бил в къщата. Чакал. Чакал да обладае тялото на друго дете. За да се възроди и да отмъсти за смъртта си.

Промъкнаха се на метри от къщата на Трембли. Беше нощ и тъмната гора ги заобикаляше отвсякъде. Всичко, което изглеждаше познато и успокояващо през деня, сега беше зловещо. Чу се пращене на клонки като приближаващи стъпки, после нещо изскърца и малката Шарън Харис побягна. Тичаше през гората, препъваше се, клоните деряха лицето й, а зад гърба й се чуваше задъхано дишане. Дали бе на приятелката, която тя изостави? Или мъртвото момче се опитваше да я хване? Почти усети как то я сграбчва за раменете със студените си ръце и се опитва да изтръгне живота от тялото й.

Колкото повече бягаше, толкова по-голям ставаше ужасът й. Накрая изскочи от дърветата. Разплакана, уплашена до смърт и сама.

Дори сега, когато се взреше в огледалото, различаваше миниатюрните белези, оставени от клоните и от собствения й страх. И си спомняше онази нощ, в която бе изоставила приятелката си да бъде погубена от духовете вместо нея. Разбира се, другото момиче изскочи от гората секунди след нея също разплакано. И двете разбраха, че мъртвото момче все пак е откраднало нещо от тях. Приятелското им доверие.

Шарън Харис не знаеше дали има къщи, обладани от духове, но беше сигурна, че има такива хора.

— Дали вярвам в къщи с духове ли, инспекторе? Сериозно ли ме питате? Мен, лекаря, човека на науката?

— Да, точно това ви питам — усмихна се Гамаш.

— А вие вярвате ли?

— Достатъчно добре ме познавате, докторе. Аз вярвам във всичко.

Шарън Харис се поколеба още малко, но се реши. „Какво толкова?“

— Там има нещо. — Не се наложи да сочи, и двамата знаеха кое място има предвид. — Но какво, не знам. Мадлен Фавро е наясно, но е трябвало да умре, за да разбере. Аз поне не съм чак толкова любопитна.

Известно време поседяха мълчаливо на пейката, насред спокойното селце. Докато те си говореха за духове, демони и смърт, край тях хората разхождаха кучетата си, приказваха си, работеха в градините. Гамаш чакаше доктор Харис да продължи и гледаше как Рут се опитва да подмами двете пухкави топчици да влязат в езерото.

— Днес направих малко проучване за ефедрата. — Харис извади бележник от джоба си. — Спада към голосеменните.

— Това е растението, от което се извлича ефедринът, нали?

— Знаете ли вече?

— Полицай Лемио ми каза.

— Ефедрата расте навсякъде. Използва се при хрема и алергии. Китайците я познават от векове като ма хуанг. По-късно фармацевтичните компании започват да извличат чист ефедрин.

— Казахте, че расте навсякъде…

— Питате се дали я има и тук? Да, има я. Вижте там. — Харис посочи голямо дърво на моравата.

Гамаш стана, отиде там и се наведе, за да вдигне сухо кафяво листо, останало от есента.

— Това е гинко — обясни патоложката, като отиде при инспектора и вдигна друго листо. Беше с необичайна форма, като ветрило с дебели жилки. — То също е от семейството на голосеменните.

— От него може ли да се извлече ефедрин? — попита Гамаш.

— Не знам дали се извлича от листата, от кората или от друга част на растението. Пък и фактът, че принадлежат към едно и също семейство, не гарантира, че във всичките се съдържа ефедрин. Едно мога да кажа със сигурност: сама по себе си комбинацията от ефедрин и уплаха не би могла да причини смърт.

Двамата се върнаха на пейката. Гамаш потърка листото между пръстите си и усети допира на скелета от сухи жилки.

— Трябвало е да се случи още нещо, така ли?

— Необходимо е било още нещо — кимна Харис.

— Какво? — попита инспекторът с надежда отговорът да не е „дух“.

— Мадлен Фавро е имала болно сърце.

— Така ли?

— Да. Ако съдя по аутопсията, сърцето й е било сериозно увредено. Почти със сигурност от рака на гърдата.

— Ракът на гърдата уврежда сърцето?

— Не самият рак, а лечението. Химиотерапията. При млади жени ракът на гърдата може да бъде изключително агресивен, затова лекарите предписват медикаменти във високи дози. Обикновено информират всяка пациентка за рисковете: постоянно гадене в продължение на месеци, опадване на косата и опасност от сърдечни проблеми. Другият вариант е сигурна смърт от рак.

— Жесток избор — измърмори Гамаш.

— Така е.

— Изглеждате адски сериозни — отбеляза Рут Зардо и се приближи до пейката им. — Омазвате случая „Фавро“ ли?

— Вероятно. — Гамаш стана и се поклони на поетесата. — Познавате ли доктор Харис?

— Не сме се виждали.

Двете жени се ръкуваха. Шарън Харис се запознаваше с Рут за около десети път.

— Радвахме се на децата ви — заяви Гамаш и кимна към езерото.

— Имат ли си имена? — поинтересува се Харис.

— Голямата е Роза, а малката — Лилия. Защото ги намерихме между цветята, които растат край езерото.

— Красавици.

В това време Роза се гмурна в езерото. Лилия направи крачка и се препъна. Макар да бе с гръб към птиците, Рут явно усети, че нещо не е наред, и бързо закуцука към брега. Извади по-малкото пате прогизнало, но живо.

— За малко — отбеляза, като нежно избърса главицата на мъничето с ръкава си.

Шарън Харис се запита дали не трябва да каже нещо. Нима Рут не виждаше колко крехка е Лилия?

— Задава се буря — отбеляза патоложката, като кимна към небето. — Не искам да съм на път, когато започне. Но имам да ви съобщя още нещо, което може да ви е полезно.

— Какво? — попита Гамаш, докато я изпращаше до колата й.

Рут се запъти обратно към дома си, следвана от крякащата Роза и с Лилия в ръка.

— Съмнявам се да има общо със смъртта й, поне не пряко, но изглежда странно. Ракът на Мадлен Фавро се е активизирал. При това сериозно. Имаше метастази в черния дроб. Не големи, но по моя преценка е нямало да доживее до Коледа.

Гамаш се замисли върху току-що наученото.

— Дали е знаела?

— Нямам представа. Възможно е да не е била наясно. Но има жени с рак на гърдата, които познават телата си почти на телепатично ниво. Това е изключително силна връзка. Декарт не е бил прав. Няма разделение между разум и тяло. Тези жени знаят не само първоначалната диагноза. Разбират, когато ракът се върне.

Шарън Харис се качи в колата и потегли точно когато се появиха първите големи дъждовни капки, вятърът се усили, а небосводът стана тъмнолилав и непроницаем. Гамаш се добра до бистрото, преди небето да се продъни. Настани се в едно кресло, поръча си уиски и анасонова луличка и се загледа през прозореца към развихрящата се буря. Питаше се кой ли би желал да убие вече умираща жена.