Луиз Пени
Жестокият месец (30)

Глава двайсет и девета

Когато си уплашен, всяко скърцане звучи страшно. Гамаш си спомни тези думи на Еразъм^[1] и се запита дали наистина е чул скърцане, или е било просто плод на страха му. Завъртя се и насочи фенера към стълбището зад себе си. Нищо.

Подът беше от гола пръст, уплътнена с годините. Миришеше на паяци, гниеща дървесина и плесен. Миришеше на гробница, в която си влязъл, за да ексхумираш трупа на човек, напуснал света преди отреденото му време.

Какво бе погребано тук? Сигурен беше, че има нещо. Чувстваше го. Къщата сякаш се опитваше да го дере, да го смачка и задуши; сякаш имаше тайна, толкова страшна и жестока, че нямаше търпение да я разкаже.

И отново. Изскърцване.

Гамаш се завъртя и мижавият светъл кръг от фенерчето се замята между грубите каменни стени, гредите, колоните и отворената дървена врата.

Мобилният му телефон завибрира.

Номерът му беше познат.

— Ало.

— C’est moi^[2] — каза Рен-Мари, усмихна се на колежката си и тръгна между шкафовете с книги в Националната библиотека. — На работа съм. Ти къде си?

— В имението „Хадли“.

— Сам ли?

— Надявам се — засмя се.

— Арман, видя ли вестника?

— Да.

— Толкова съжалявам. Но го очаквахме. Идва почти като облекчение.

Арман Гамаш никога не се бе чувствал по-щастлив, че е женен точно за тази жена, която приемаше неговите битки за свои. Тя стоеше твърдо зад него и дори понякога се опитваше да излезе напред. Особено в такива моменти.

— Опитах се да се свържа с Даниел, но не отговаря. Оставих му съобщение.

Никога не поставяше под въпрос преценката на Рен-Мари. Така не създаваше напрежение във връзката им. Но сега не можеше да разбере защо жена му е решила да звъни на сина им в Париж заради някаква си клеветническа статия.

— Ани се обади преди малко. Видяла е статията и каза да ти предам, че те обича. Добави също, че ако искаш да убиеш някого, тя ще го направи вместо теб.

— Колко мило.

— Какво ще правиш сега? — попита Рен-Мари.

— Честно казано, мислех да не й обръщам внимание.

Последва кратка пауза.

— Чудя се дали да не се обадиш на Мишел.

— Бребьоф ли? За какъв дявол?

— Ами, след първата статия и аз не мислех, че има нужда, но сега се питам дали нещата не отиват твърде далеч.

— Първата статия ли? Какво искаш да кажеш?

Светлината на фенерчето му премигна. Гамаш го разтръска и лъчът отново се усили.

— Снощният вестник. Ранното издание на „Журнал де ну“. Арман, не го ли видя?

Фенерчето изгасна. След няколко секунди пак светна, но вече съвсем слабо. Главният инспектор отново чу изскърцване. Този път зад себе си. Завъртя се и насочи фенерчето към стълбата, но беше празна.

— Арман?

— Слушам те. Разкажи ми за статията.

Докато слушаше, мъката на имението „Хадли“ го обгърна. Пропълзя зад него и изяде последната му светлина. Остави го в пълен мрак в самата утроба на старата къща.

* * *

— Индианците се избиваха едни други, но това не стигаше на Арно — продължи Бовоар. С Лакост вървяха рамо до рамо в избледняващата вечерна светлина. — Наредил бе на двамата си най-близки подчинени да обикалят резерватите и да подклаждат размирици. Агенти провокатори.

— И после?

Беше почти непоносимо, но тя трябваше да знае. Да чуе за всички ужасни неща, докато се разхожда в спокойната гора.

— После Пиер Арно заповяда на хората си да убиват.

На Бовоар му беше трудно да го изрече. Спря и се взря навътре в гората. След малко бученето в ушите му спря и той отново чу песен. На червеношийка? Сойка? Бор? Това ли правеше Трите бора толкова забележително място? Дали трите грамадни дървета по средата на затревения селски площад пееха понякога? Прав ли беше Жил Сандон?

— Колко са били убитите?

— Хората на Арно не водели статистика. Екип на полицията все още издирва всички останки. Ликвидирали са толкова много, че не си спомняха къде са заровили всички тела.

— Как така никой не е разбрал? Близките на жертвите не са ли се оплаквали?

— На кого да се оплачат?

Лакост наведе глава и се загледа в земята под краката си. Предателството беше пълно.

— На полицията — прошепна.

— Една майка от племето кри не се отказала. Три месеца продавала стари велосипеди и собственоръчно плетени шапки и ръкавици, докато събрала достатъчно пари за самолетен билет. Еднопосочен. До град Квебек. Нарисувала плакат и отишла да протестира пред местното правителство. Стояла цял ден пред сградата на парламента, но никой не й обърнал внимание. Накрая охраната я изгонила, но тя се върнала. Ходела там всеки ден в течение на месец. Спяла на пейка в парка. И всеки ден я гонели.

— От парламента? Нямат право да я гонят. Нали е обществена собственост.

— Всъщност не била пред сградата на парламента. Мислела, че е там, но ходела да протестира пред хотел „Шато Фронтенак“. Никой не й казал. Никой не й помогнал. Всички й се присмивали.

Лакост добре познаваше град Квебек. Представи си внушителния хотел с кули като на замък, който се издигаше на скалистия бряг на река Сейнт Лорънс. Разбираемо беше човек, който не познава града, да сбърка, но там със сигурност имаше надпис. Със сигурност е могла да попита някого. Освен ако…

— Не е знаела френски.

— Нито английски. Само кри — потвърди Бовоар.

Настъпи тишина и Лакост си представи великолепния хотел, а Бовоар — дребната, сбръчкана старица с блестящи очи. Майка, която отчаяно искала да разбере какво е станало със сина й, но нямала думи да попита.

— Какво се случило после? — попита Лакост.

— Не се ли досещаш?

Отново спряха и Бовоар се вгледа в разтревоженото изражение на Изабел Лакост. Изведнъж лицето й се проясни.

— Главен инспектор Гамаш я е намерил.

— Случайно отседнал в „Шато Фронтенак“ — обясни Бовоар. — Видял жената, когато излизал сутринта, и забелязал, че е още там, когато се прибрал по-късно. Заговорил я.

Лакост си представи сцената. Как началникът й, едър и вежлив, отива при самотната индианка. Жената сигурно го е погледнала със страх, помислила го за поредния чиновник, дошъл да я изгони, за да не се пречка пред погледите на порядъчните граждани. И сигурно не е разбрала какво й говори Гамаш. Опитал е на френски, после на английски, а тя просто го е гледала неразбиращо и тревожно. Едно обаче сигурно е прозряла. Че той е добър човек.

— Плакатът й, разбира се, бил на езика кри — продължи Бовоар. — Началникът я оставил и се върнал след известно време с чай, сандвичи и преводач от Центъра за туземни езици. Било ранна есен и седнали до фонтана пред хотела. Нали го знаеш?

— Онзи в парка? Под старите кленове? Много добре го знам. Винаги, когато съм в Стария Квебек, ходя там. Можеш да гледаш уличните артисти долу пред кафенетата.

Бовоар кимна.

— Да. Седнали там, пийнали чай и хапнали сандвичи. Началникът ми разказа, че старицата произнесла кратка молитва, преди да започне да се храни. Очевидно умирала от глад, но отделила време да се помоли.

Бовоар и Лакост вече не се гледаха. Стояха един срещу друг на слънчевата горска алея, но обърнати в различни посоки. Всеки бе вглъбен в собствените си мисли и си представяше посвоему сцената в Стария Квебек.

— Разказала му, че синът й е изчезнал. Разказала му, че не е единственият. Разказала му за селото си на брега на залива Джеймс, което допреди година било на сух режим. Никакъв алкохол, така бил решил племенният съвет. Но вождът бил убит, старейшините — сплашени, женският съвет — разпуснат. И докарали алкохол с хидроплан. За броени месеци мирното им село било съсипано. И това не било най-лошото.

— Разказала му за убийствата? И той й повярвал?

Бовоар кимна. Не за първи път се питаше какво би направил той в подобна ситуация. И не за първи път стигаше до грозния отговор. Той също би й се присмял като всички други. А ако все пак бе проявил любезността да й обърна внимание, щеше ли да повярва на разказа й за сплашване, предателство и убийство?

Сигурно не. Или по-лошо — щеше да повярва, но пак да й обърне гръб. Да се престори, че не е чул. Че не е разбрал.

Надяваше се, че вече не е такъв човек, но не можеше да бъде сигурен. Единственото, което знаеше, бе, че старата индианка е имала късмет.

Отначало Гамаш не разказа на никого за тази среща, дори на Жан Ги.

Седмици наред обикаля резерватите в Северен Квебек и когато откри отговорите на въпросите си, вече започваше да вали сняг.

Вярваше на жената, откакто се взря в очите й в онзи парк в Стария Квебек. Беше потресен и възмутен, но не се усъмни дори за миг, че му казва истината.

Престъпленията бяха дело на полицаи. Жената бе виждала как униформени мъже отвеждат момчета в гората. После те се връщали, а младежите — не. Синът й Майкъл бе един от изчезналите. Кръстен на архангела, той бе паднал в гората. Майка му го търсила ли, търсила, но не го открила.

Вместо него намерила Гамаш.

* * *

— Кой е? — извика главният инспектор. Застана абсолютно неподвижно. Очите му се бяха нагодили към тъмнината, наострил бе слух.

Скърцането се усили и се приближи. Гамаш се опита да не мисли за думите на Рен-Мари, а да се съсредоточи върху шума, който като че ли идваше от всички страни. Най-сетне иззад една от вратите на мазето се появи нещо по-тъмно. Черният връх на обувка. После пред очите на инспектора бавно се очерта човешки крак. С абсолютна яснота видя ръка с револвер.

Гамаш стоеше неподвижно. Остана по средата на помещението и зачака.

Двамата се озоваха един срещу друг.

— Лемио — прошепна главният инспектор.

Позна го още щом видя револвера. Но с това опасността не премина. Знаеше, че извади ли веднъж оръжието, човекът, който го държи, е готов да стреля. Внезапна уплаха можеше да го накара да дръпне спусъка.

Лемио обаче не трепваше. Стоеше неподвижно, с револвер на нивото на кръста, насочен към Гамаш.

След малко смъкна бавно дулото.

— Вие ли сте, господин главен инспектор? Стреснахте ме.

— Не ме ли чу, че викам?

— Вие ли бяхте? Не различих думите. Прозвуча ми, сякаш някой стене. Мисля, че тази къща почва да ме подлудява.

— Имаш ли фенерче? Моето изгасна. — Гамаш приближи младежа. В краката му се появи светло петно. — Прибра ли револвера?

— Да, господин главен инспектор. Чакайте само другите да разберат, че съм ви извадил оръжие.

Лемио се изсмя напрегнато. На Гамаш не му беше смешно. Продължи да гледа втренчено младежа. Когато най-сетне заговори, гласът му беше суров:

— Това, което току-що направи, може да ти докара уволнение. Никога, абсолютно никога не трябва да вадиш оръжие, ако няма да го използваш. Много добре го знаеш, но все пак пренебрегна правилото. Защо?

Младият полицай бе възнамерявал да шпионира Гамаш. Но се оказа, че шефът му има твърде остър слух. Елементът на изненадата се загуби, но можеше да постигне друго. Щом като инспекторът се плашеше от къщата, защо да не го стресне още малко? Как ли щеше да реагира Бребьоф, ако Лемио реши проблема му, като докара смъртоносен инфаркт на главния инспектор? Младежът хвърли няколко камъчета и Гамаш се обърна. После дръпна едно въженце, за да създаде шум, сякаш нещо пълзи, а Гамаш направи крачка назад. Накрая Лемио извади револвера.

Инспекторът обаче произнесе името му, сякаш през цялото време бе знаел, че е той. И Лемио изгуби преимуществото си. По-лошо — Гамаш увеличи своето. Сега стоеше абсолютно хладнокръвно пред Лемио и лицето му излъчваше не гняв, не страх, а власт. Авторитет.

— Попитах те нещо, полицай Лемио. Защо извади револвера?

— Съжалявам — отговори младежът със заекване, прибегнал към проверената тактика на разкаяние и изповед. — Хвана ме страх, защото останах сам.

— Нали знаеше, че съм тук.

Гамаш не се оставяше да бъде подлъган от плачливите му преструвки.

— Тръгнах да ви търся, господин главен инспектор. И чух нещо. Гласове. Знаех, че няма с кого да приказвате, затова помислих, че има други хора. Може би онзи, който е скъсал ограничителната лента. Реших, че може да имате нужда от помощ. Но — Лемио сведе глава — нямам извинение. Можех да ви застрелям. Искате ли револвера ми?

— Искам истината. Не ме лъжи, момче.

— Не ви лъжа, господин главен инспектор, наистина. Знам, че звучи жалко, но се уплаших.

Гамаш мълчеше. „Нима този път номерът няма да мине?“ — запита се Лемио.

— Ох, голям съм некадърник! Първо тая работа с ефедрина, сега това…

— Беше грешка — изрече Гамаш малко по-меко.

Лемио пак спечели. Какво бе казал Бребьоф? „Всеки харесва разкаяли се грешници, а най-много от всички — Гамаш. Той вярва, че може да спаси давещите се. Твоята работа е да се давиш.“

Лемио успешно играеше ролята си. Умишлено бе оставил отворени страници за ефедрина на компютъра на Габри, за да го хванат и да му простят. Сега отново се остави да го хванат. Да вади оръжието си, бе голяма глупост, но все пак съумя да превърне грешката в предимство. И Гамаш, жалкият слаб Гамаш, пак му прости. Това бе най-големият наркотик за главния инспектор — слабостта. Той обожаваше да прощава.

— Намерихте ли нещо, господин главен инспектор?

— Не. Къщата не е готова да ни разкрие тайните си.

— Тайни? Къщата има тайни?

— Къщите са като хората, полицай Лемио. Имат тайни. Ще ти кажа нещо, което съм научил. — Гамаш понижи глас толкова, че младият полицай трябваше да напрегне слух, за да го чуе. — Знаеш ли кое ни съсипва?

Младежът поклати глава. Тогава в мрака и тишината чу отговора:

— Собствените ни тайни ни съсипват.

В този момент зад него леко изскърцване проряза тишината.