Луиз Пени
Жестокият месец (17)

Глава шестнайсета

— Здравей, татко — чу се тревожният глас на Даниел по телефона. — Къде е зайчето й? Не можем да прекараме в самолета седем часа без зайчето. И пурата.

— Кога тръгвате за летището? — попита Гамаш, като погледна таблото на волвото. Беше пет и двайсет.

— Трябваше да тръгнем преди половин час. Пурата на Флоранс я няма.

На детектива това му прозвуча съвсем логично. Другият дядо на Флоранс, Грегоар, й беше подарил жълт биберон и тя много го обичаше. Веднъж той отбеляза, че момиченцето смучело играчката, както той — пурата си. Така биберонът стана пурата на Флоранс. Най-любимият й предмет. Ако не намереха пурата, нямаше да летят.

Гамаш съжали, че не се е сетил да скрие биберона.

— Какво, миличко? — попита Даниел, като отдалечи телефона от устата си. — О, супер! Татко, намерихме ги. Хайде, тръгваме. Обичам те.

— И аз те обичам, Даниел.

Връзката прекъсна.

— Искате ли да отидем до летището? — попита Бовоар.

Гамаш пак погледна часовника. Полетът за Париж беше в седем и половина. След два часа.

— Не, няма нужда. Ще закъснеем. Merci.

Бовоар беше доволен, че предложи, и още по-доволен, че началникът му отказа. В гърдите му разцъфна самодоволство. Даниел си заминаваше. Началникът отново щеше да е само за него.

* * *

Не падай духом в бури зли.

Във вятъра свиреп

бъди непоклатим…

Одил се втренчи в пликчетата със зърнени закуски на полицата в търсене на вдъхновение.

— Непоклатим бъди — изрече и блокира. Трябваше й нещо, което се римува със „свиреп“. — Степ? Чиреп? Вертеп? Непоклатим бъди кат’ чеп?

О, не. Почти се получи, но не беше съвсем както трябва.

Цял ден търсеше своята муза в магазина в Сан Реми, който държеше заедно с Жил. Заляло я бе вдъхновение и сега тезгяхът бе затрупан с нейни творби, надраскани набързо на гърба на касови бележки и празни хартиени пликове. Нямаше съмнение, че повечето й стихове бяха достатъчно добри за публикуване. Щеше да ги препише на машина и да ги изпрати до списание „Свине и свиневъдство“. Там почти винаги приемаха стихотворенията й и даже в повечето случаи не ги редактираха. Музата й не беше толкова щедра винаги, но днес Одил за пръв път от месеци се чувстваше така леко.

През целия ден в магазина идваха хора. Повечето си купуваха по нещо дребно, но искаха много информация. Одил им я предоставяше на драго сърце, макар и след кратко увещаване. Не искаше да изглежда твърде нетърпелива. Или самодоволна.

— И ти ли беше там, скъпа?

— Сигурно е било ужасно!

— Горкият мосю Беливо. Беше много влюбен в нея. А жена му почина преди две години.

— От уплаха ли умря?

Това бе сцената, която Одил не искаше да си припомня. Мадлен — вцепенена в безгласен писък, сякаш бе видяла нещо толкова ужасно, че я беше превърнало в камък. Като онова чудо от митологията с косата от змии. Но то не изглеждаше толкова страшно на Одил — нейните чудовища се явяваха в човешки облик.

Да, Мадлен умря от уплаха. И така й се падаше заради всичкия страх, който бе причинила на Одил през последните месеци. Сега обаче страхът на поетесата беше изчезнал като издухана в небитието буря.

Буря! Одил се усмихна и благодари на музата си, че отново й помага.

Във вятъра свиреп

непоклатим бъди.

И тъй за мен и теб

изчезват всичките беди.

Минаваше пет и беше време да затваря. Прекрасен ползотворен ден.

* * *

Гамаш се обади на Лемио, който все още беше в пансиона.

— Още не се е появила, господин главен инспектор. Но Габри дойде.

— Дай ми го, ако обичаш.

След кратка пауза се чу познат глас:

— Здравейте, инспекторе!

— Здрасти, Габри! Кажете, мадам Шове с кола ли пристигна?

— Не, просто се материализира… Разбира се, че дойде с кола. Как иначе?

— Колата й там ли е още?

— Добър въпрос. — Гамаш чу как Габри изнася телефона на открито, вероятно на верандата. — Oui, c’est ici.^[1] Малко зелено еко.

— Значи не е отишла далеч.

— Искате ли да отворя стаята й? Мога да се престоря, че съм отишъл да почистя. Вземам ключа… — Гамаш чу издрънчаване при откачането на ключа от куката. — И тръгвам по коридора.

— Бихте ли го дали на полицай Лемио, ако обичате? Той трябва да отвори вратата.

— Добре.

Гамаш долови раздразнение в гласа на Габри. След малко се обади Лемио:

— Отключих, господин главен инспектор. — Последва мъчителна пауза, докато младият полицай влезе в стаята и светне лампата. — Няма никого. Стаята е празна. Банята също. Искате ли да претърся чекмеджетата?

— Не, би било прекалено. Исках само да се уверя, че мадам Шове я няма.

— Допускали сте, че е мъртва? И аз си помислих същото, но не е.

Гамаш поиска пак да говори с Габри.

— Приятелю, може да ни потрябват стаи за утре вечер.

— За колко нощи?

— Докато тече разследването.

— А ако не разрешите случая? Завинаги ли ще останете?

Гамаш си спомни елегантните уютни стаи с меки възглавници, чисти чаршафи и легла, толкова високи, че се налага да стъпваш на столче, за да си легнеш. Нощните шкафчета бяха заредени с книги, списания и вода. Красивите бани — със стари плочки и нови тръби.

— Ако правите яйца по флорентински всяка сутрин, ще остана — обеща.

— Вие сте неразумен човек, но ви харесвам — каза Габри. — Колкото до стаите, не се притеснявайте. Имаме достатъчно.

— Дори през великденската ваканция? Не е ли пълно?

— Пълно ли? Никой не знае за нас и се надявам така да си остане — изсумтя хотелиерът.

Гамаш го помоли да му се обади, когато Жана Шове се прибере, и каза на Лемио да се прибира вкъщи. После затвори. Загледа се през прозореца, докато колата пътуваше по магистралата към Монреал, и се замисли.

Къде беше медиумката?

Все се надяваше тайно някакъв глас да му подшушне отговорите на въпросите, които си задава, но пък не знаеше какво ще прави, ако започне да чува гласове.

Изчака за момент и след като не чу глас, взе телефона и набра още един номер.

— Bonjour, комисар. Още ли си на работа?

— Тъкмо си тръгвам. Какво откри, Арман?

— Определено е било убийство.

— Това предчувствие ли е, или е доказан факт?

Гамаш се усмихна. Старият му приятел го познаваше добре и подобно на Бовоар таеше дълбоко недоверие към предчувствията му.

— Каза ми го моят дух закрилник.

От другия край на линията последва неловко мълчание. Гамаш се засмя:

— Това беше шега, Мишел. Une blague. Имаме доказателство. Ефедринът.

— Доколкото си спомням, аз ти казах за него.

— Да, но в стаята и в банята на жертвата не намерихме ефедрин, нито на друго място, където би могла да го държи. Всички улики сочат, че не е имала нужда да сваля килограми. Не е страдала от хранителни разстройства, които биха я накарали да използва медикамент, известен с опасните си ефекти. Не е била вманиачена по отслабване и диети. Нямаше книги или списания по темата. Нищо.

— Мислиш, че някой й е дал ефедрина, без тя да знае?

— Да. И започвам разследване за убийство.

— Добре. Все пак съжалявам, че трябваше да прекъсна почивката ти. Ще се прибереш ли навреме, за да видиш Даниел, преди да замине?

— Не, вече е тръгнал за летището.

— Арман, много съжалявам.

— Вината не е твоя — увери го Гамаш, макар че Бребьоф го познаваше достатъчно добре, за да долови съжалението в гласа му. — Предай много поздрави на Катрин.

— Разбира се.

След като затвори, Гамаш изпита облекчение. От няколко месеца, а може би и повече, усещаше промяна в приятеля си, сякаш между тях се бе спуснала невидима преграда. Нещо помрачаваше близостта им. Нямаше видима причина и дори се почуди дали не си въобразява, затова попита Рен-Мари след една вечеря със семейство Бребьоф.

— Не мога да посоча нещо конкретно — опита се да й обясни. — Просто…

— Усещане? — усмихна се жена му. Рен-Мари вярваше в интуицията му.

— Малко повече, струва ми се. Тонът му е различен, погледът му е по-суров сякаш. А понякога ми се струва, че казва неща, с които умишлено иска да ме засегне.

— Като онази забележка, че някои квебекчани отиват да живеят в Париж, защото се имат за нещо повече от другите?

— И на теб ли ти направи впечатление? Той знае, че Даниел се премести там. Подигравка ли беше?

Може би една от многото, които бе чул от Мишел в последно време. Защо?

Прерови паметта си за причина Бребьоф да се държи така, но не си спомняше да го е предизвикал с нещо.

— Той те обича, Арман. Дай му време. Катрин каза, че се притесняват за брака на сина си. Нали се раздели с жена си.

— Мишел не ми е казал.

Гамаш се изненада и даже малко го заболя. Смятал бе, че двамата си споделят всичко. Запита се дали и той не трябва да е малко по-предпазлив, но бързо се отърси от мисълта. Колко лесно беше да помислиш за отмъщение. Реши да даде на Мишел колкото време му е нужно и да го остави сам да се отърси от лошото чувство към него. Естествено беше човек да си го изкарва на най-близките си хора.

Мишел се тревожеше за сина си. Разбира се, че това бе причината за промяната в държанието му. Нямаше как да е свързано с Гамаш, с приятелството им.

Сега обаче, след като затвори телефона, се усмихна. Мишел звучеше като в доброто старо време. Бодрият тон се бе върнал в гласа му. Ако е имало напрежение помежду им, вече го нямаше.

* * *

Мишел Бребьоф затвори телефона и се втренчи в стената. Усмихна се.

Ето, вече имаше отговор на въпроса, който го измъчваше от месеци. Как? Как да съсипеш един невъзмутим човек?

Сега Бребьоф знаеше.