Луиз Пени
Жестокият месец (13)

Глава дванайсета

Мадлен Фавро бе умряла от страх.

Имението „Хадли“ я беше убило, Клара не се съмняваше в това. Сега седеше отвън и гледаше укорително къщата. До нея Люси се дърпаше насам-натам на каишката си, нетърпелива да се махне оттук. Клара също не искаше да стои повече. Но чувстваше, че дължи поне това на Мадлен: да се изправи срещу къщата. Да й покаже, че знае.

Нещо се бе събудило предната нощ. Нещо ги бе открило скупчени в тесния приятелски кръг, докато правеха нещо глупаво, наивно, детинско. Безобидно. Не трябваше никой да умира. И никой нямаше да умре, ако бяха направили сеанса на друго място. Никой нямаше да пострада, ако бяха в бистрото.

Но нещо в това зловещо място се бе съживило, дошло по коридора в оплетената с паяжини стая и отнело живота на Мадлен.

Клара щеше да ги помни до края на живота си. Писъците. Чуваха се навсякъде. После думкането. Една свещ изгасна. Паднаха няколко стола, когато седящите на тях скочиха да помогнат или да избягат. Сетне запалиха фенерчетата и светлите петна заподскачаха като полудели из стаята. В един момент спряха. И осветиха нещо. Онова лице. Дори сега, под яркото топло слънце, Клара почувства как страхът я обгръща като наметало, от което не може да се отърси.

— Не гледай! — изкрещяла бе Хейзъл, вероятно на Софи.

— Non!^[1] — кресна мосю Беливо.

Изцъклените очи на Мадлен още малко щяха да изскочат от орбитите си. Устата й бе отворена, устните — стегнати, застинали в безмълвен писък. Клара стисна ръцете й, за да я успокои, но разбра, че е твърде късно — пръстите й бяха свити като нокти на граблива птица. Вдигна очи и видя нещо да се движи извън кръга, в който бяха седнали. И чу шум.

Пляскане на крила.

* * *

— Bonjour! — извика Арман Гамаш, когато излезе от къщата.

Клара се стресна и се върна в реалността. Позна едрия елегантен мъж, който се приближаваше към нея.

— Добре ли сте? — попита я инспекторът, щом видя, че е разстроена.

— Не много — леко се усмихна художничката. — Но след като ви виждам, съм по-добре.

Само че не изглеждаше по-добре. По страните й потекоха сълзи и Гамаш подозираше, че не са първите. Застана тихо до нея, без да се опитва да я успокоява, за да може госпожа Мороу да даде отдушник на мъката си.

— Снощи сте били тук — отбеляза.

Не беше въпрос. Чел бе доклада и името й фигурираше там. Даже беше първо в списъка. Гамаш ценеше мнението на Клара и умението й да забелязва детайлите, както за видимите, така и за невидимите неща. Знаеше, че може да я смята за заподозряна като всички присъствали на сеанса, но не я подозираше. Смяташе я за ценен свидетел.

Художничката избърса лицето и носа си с ръкава на якето. Като видя резултата, Гамаш извади памучна кърпичка от джоба и я подаде на Клара. Беше се надявала, че сълзите са отминали, но те пак потекоха като водите на придошлата от снеготопенето Бела Бела. Порой от скръб.

Предната нощ Питър се държа прекрасно. Веднага дойде в болницата и нито веднъж не й заяви „Казах ли ти?“, въпреки че тя самата постоянно си го повтаряше наум, докато със сподавен глас му разказваше какво се е случило.

После мъжът й върна нея, Мирна и Габри у дома. Предложи легло и утеха на вцепенената от ужас Хейзъл и странно спокойната Софи. Дали бе скована от скръб? Или просто така им се искаше да вярват както винаги?

Двете отклониха поканата. Дори сега Клара не можеше да си представи колко ужасно е било за Хейзъл да се прибере вкъщи сама. Със Софи, разбира се, но на практика сама.

— Приятелки ли бяхте?

Двамата с Гамаш обърнаха гръб на къщата и заслизаха към селото.

— Да. Беше приятелка с всички.

Главният инспектор вървеше мълчаливо до нея с ръце на гърба и замислено изражение.

— Какво мислите? — попита художничката и след секунда сама отговори на въпроса си: — Че става въпрос за убийство ли?

Отново спряха. Клара не можеше да осмисли тази смайваща мисъл, докато върви. Трудно й бе да остане права дори. Обърна се и се втренчи в Гамаш. „Как може да си толкова недосетлива? — каза си. — Разбира се, че инспекторът подозира това. Иначе защо екип на отдел «Убийства» ще разследва случая?“

Гамаш махна към една пейка на площада.

— За какво са всички тия масички? — попита, след като седнаха.

— Имахме лов на великденски яйца и пикник.

Нима е било едва вчера?

Гамаш кимна. Семейството му също кри яйца за Флоранс, след което се наложи сами да си ги намират. Догодина малката сигурно щеше да може да ги открива и сама.

— Убийство ли е било? — настоя Клара.

— Имаме такива подозрения. — След като й даде няколко секунди да осмисли информацията, Гамаш добави: — Изненадва ли ви това?

— Да.

— Не, почакайте. Моля ви да помислите. Знам, че първоначално всеки е изненадан, когато стане убийство. Но искам да помислите добре. Ако някой убие Мадлен Фавро, бихте ли се изненадали?

Клара го погледна. Дълбоките му кафяви очи бяха умислени, мустаците — подрязани и прошарени, косата под шапката — сресана и леко чуплива. Лицето му бе осеяно с множество бръчици около очите като на човек, който често се смее. От уважение винаги говореше с нея на английски. Владееше езика безупречно и незнайно защо имаше британски акцент. При всяка тяхна среща й се искаше да го пита за това.

— Защо говорите английски като британец?

Гамаш вдигна вежди и я погледна леко изненадано.

— Това ли е отговорът на моя въпрос? — попита я с лека усмивка.

— Не, професоре. Но е нещо, което отдавна искам да ви попитам и все забравям.

— Следвал съм в „Кеймбридж“. История.

— И сте ошлайфали там английския си.

— Там научих английски.

Сега Клара се изненада.

— Не сте ли говорели английски преди „Кеймбридж“?

— Едва връзвах две приказки на кръст.

— И кои бяха те?

— „Огън по клингоните“ и „О, боже, адмирале, ужасно е“.

Клара изсумтя.

— Постоянно гледах американска телевизия. Най-вече два сериала.

— „Стар трек“ и „Пътуване до дъното на морето“.

— Ще се изненадате колко безполезни се оказаха тези две фрази в Кеймбридж. Макар че „О, боже, адмирале, ужасно е“ може да се използва в напечени ситуации.

Клара се засмя и си представи младия Гамаш в „Кеймбридж“. Кой отива в чужда държава на другия край на света, без да знае езика?

— Е? — настоя Гамаш и стана сериозен.

— Мадлен беше прекрасна във всеки смисъл на думата. Лесно спечелваше симпатиите на околните и подозирам, че е било лесно да се влюбиш в нея. Не мога да повярвам, че някой би поискал да я убие.

— Заради качествата, която тя притежаваше, или заради тези, които убиецът не е имал?

„Това е въпросът“ — помисли си Клара. Да приеме, че е станало убийство, означаваше да приеме, че има убиец. И то сред тях. Близо. Някой, който почти със сигурност е бил в стаята. Един от онези усмихнати познати хора е криел толкова жестоки мисли, че е могъл да убие.

— Мадлен от колко време живееше тук?

— Всъщност живееше извън селото. Натам. — Клара посочи тучните хълмове. — С Хейзъл Смит.

— Която е била на сеанса снощи. С някоя си Софи Смит.

— Дъщеря й. Мадлен отиде да живее при тях преди около пет години. Бяха стари познати.

В този момент Люси дръпна каишката. Клара видя съпруга си да маха от вратата на двора им, огледа се за коли и откопча каишката. Възрастното куче хукна през площада и се хвърли върху стопанина си, който се преви на две. Чак Гамаш го заболя. Питър се изправи и докуцука до пейката с два кални отпечатъка от лапи между краката.

— Здравейте, инспекторе. — Подаде ръка с неочаквано официален жест. Гамаш стана и я стисна енергично. — Тъжно — измърмори художникът.

— Така е. Тъкмо обяснявах на Клара, че е възможно мадам Фавро да не е починала от естествена смърт.

— Защо така мислите?

— Вие не сте били там, нали? — попита Гамаш, сякаш не е чул въпроса на Питър.

— Не. Снощи имахме гости за вечеря и останах да разтребя.

— Щяхте ли да отидете, ако можехте?

Питър отговори, без дори да се замисли:

— Не. Не одобрявах този сеанс. — Дори в собствените си уши прозвуча като проповедник от деветнайсети век.

— Питър се опита да ме убеди да не ходя — обясни Клара и хвана ръката на мъжа си. — Беше прав. Не трябваше да го правим. Ако бяхме стояли по-далеч от там — кимна към къщата на хълма, — Мадлен щеше да е още жива.

„Може би — помисли си Гамаш. — Но за колко време?“

Има неща, от които човек не може да избяга, и смъртта е едно от тях.

* * *

Бовоар изчака и последният от криминалистите да си събере багажа, после излезе от спалнята и затвори вратата. Откъсна парче жълта найлонова лента от едно руло и го залепи отвън. Сложи повече парчета, отколкото използваше обикновено. Изпитваше вътрешна нужда да запечата сигурно онова, което бе в стаята. Жан Ги Бовоар никога не би го признал, разбира се, но бе усетил, че нещо расте. И колкото по-дълго останеше тук, толкова повече щеше да расте то. Предчувствие. Не, не предчувствие. Друго беше.

Празнота. Бовоар имаше усещането, че в душата му е зейнала дупка. Изведнъж осъзна, че ако остане тук още малко, тя ще се превърне в бездна.

Изпита непреодолимо желание да се махне. Погледна Изабел Лакост и се почуди дали и тя се чувства така. Познанията й по вещерство бяха подозрително добри. След като измънка едно „Аве, Мария“, Бовоар се дръпна назад, за да се наслади на произведението си. Ако знаеше за художника Кристо^[2], който бе опаковал Райхстага, можеше да види известни прилики. Светът му се стори много по-светъл, а въздухът — много по-свеж, след като запечата тази гробница. Дори ревът на придошлата Бела Бела му звучеше някак успокоително. Естествено.

— Супер. Още си тук.

Бовоар се обърна и видя полицай Робер Лемио да се приближава по коридора. На младото му будно лице грееше усмивка. Лемио работеше отскоро при тях, но вече му бе любимец. Жан Ги харесваше младите полицаи, които показват възхищение към него.

Въпреки това Бовоар се изненада.

— Главният инспектор ли те повика?

Бовоар знаеше, че Гамаш смята да води разследването с минимален брой хора, докато не се изясни със сигурност, че става дума за убийство.

— Не, чух за случая от един приятел в местната полиция — обясни Лемио. — Бях на гости при нашите в съседното градче и реших да се отбия.

Жан Ги погледна часовника си. Беше един следобед. Сега, след като излезе от проклетата къща, се замисли дали празнотата, която бе почувствал, не е всъщност глад. Да, сигурно беше така.

— Идвай с мен. Началникът е в бистрото. Има опасност да изяде и последните кроасани.

Макар да го каза на шега, Бовоар изпита известна тревога. А ако се окажеше вярно? Бързо отиде до колата и с Лемио се спуснаха до Трите бора.

* * *

Гамаш седеше пред камината, пийваше чинцано и слушаше. Дори в края на април топлината на огъня създаваше уют. Оливие го бе посрещнал с прегръдка и анасонова луличка.

— Merci, patron^[3] — каза Гамаш, прегърна го на свой ред и взе лакомството.

— Толкова бях шокиран, че още не мога да го осмисля — сподели собственикът на бистрото.

Оливие носеше елегантен панталон от кадифе и широк кашмирен пуловер. И един косъм от хубавата му руса коса не стърчеше, а по дрехите му нямаше дори малка гънка или петънце. За разлика от него, партньорът му Габри бе забравил да си сложи зъбните протези и беше брадясал. Гамаш се одраска на гъстата му черна брада, когато се прегърна с едрия мъж.

Питър, Клара и главният инспектор се бяха настанили на избелелия диван до огъня, а Оливие отиде да им приготви напитки. След малко Мирна се присъедини към компанията.

— Радвам се да ви видя — каза и се настани на фотьойла до тях.

Гамаш погледна едрата негърка с любов. Беше собственичка на любимата му книжарница.

— Защо сте тук? — попита Мирна, като се опита да смекчи грубото звучене на въпроса си.

Детективът се почувства почти като пощаджия от старо време, който доставя тревожни телеграми по време на война. Вестоносец на печални новини. Винаги посрещан с подозрение.

— Подозира, че е било убийство, разбира се — заяви Габри, макар че без зъбната протеза прозвуча като „позира“.

— Убийство? — изсумтя Мирна. — Беше ужасно, свирепо, но не и убийство.

— В какъв смисъл „свирепо“?

— Всички имахме усещането, че нещо ни напада — обясни Клара и другите кимнаха.

В този момент вратата на бистрото се отвори и в заведението влязоха Бовоар и Лемио. Приказваха си. Гамаш им махна. Двамата замълчаха и се приближиха до компанията около камината.

През матовите стъкла проникваше слънчева светлина и в салона се чуваше тихо жужене от разговорите на другите клиенти. Цареше тягостна атмосфера.

— Разкажете ми какво се случи — каза тихо Гамаш.

— Медиумката беше поръсила сол и запалила свещите — заразказва Мирна с широко отворени очи, сякаш виждаше всичко в момента. — Бяхме седнали в кръг…

— Държахме се за ръце — вметна Габри. Дишането му бе плитко и учестено; изглеждаше, сякаш може да припадне от самия спомен. На Гамаш му се стори, че почти чува тупкането на сърцето му.

— Никога не ме е било страх толкова много — призна Клара. — Дори когато съм карала по магистралата в снежна буря.

Всички закимаха. Добре познаваха усещането, че всеки момент ще се простиш с живота си (или ще попаднеш в огнена катастрофа, или ще излетиш от пътя невидим в хаотично завихрящите се снежни парцали).

— Е, нали това бе целта на цялото начинание? — намеси се Питър, седнал на страничната облегалка на креслото на жена си. — Да се уплашите.

„Дали това беше идеята?“ — запита се Клара.

— Отидохме, за да прочистим мястото от зли духове — заяви Мирна, но сега, на ярката дневна светлина, обяснението прозвуча абсурдно.

— И може би малко да се поуплашим — призна Габри. — Вярно е — добави, като видя лицата им.

Клара трябваше да признае, че беше истина. Как можеха да са толкова глупави? Толкова ли заседнал и скучен бе животът им, че да търсят и да създават опасности. Не, не да създават. Опасността винаги е била там. Те я бяха предизвикали. И тя се отзова.

— Жана, медиумката, каза, че може да чуем нещо да идва — обясни Мирна на Гамаш. — За момент всичко притихна, а после ми се стори, че чух нещо.

— Аз също — обади се Габри. — До леглото. Някой се завъртя в леглото!

— Не, беше в коридора — възрази Клара, отмести очи от огъня и се вгледа в лицата им. Спомни си за миналата нощ, когато лицата на всички бяха осветени от пламъците. Отворили бяха широко очи така напрегнати, сякаш готови всеки момент да хукнат. Представи си, че отново е в онази ужасна стая, която миришеше на цветя като погребално бюро. Отново чу тътрене зад гърба си.

— Стъпки. Имаше стъпки. Жана каза, че те идват. Мъртвите идват.

Бовоар почувства, че сърцето му ще спре, и ръцете му се вкочаниха. Запита се дали Лемио би имал против, ако стисне ръката му, но реши, че предпочита да умре.

— Те идват, така каза — съгласи се Мирна. — После добави още нещо.

— От покрива или нещо такова — опита се да си спомни Габри.

— От тавана — поправи го Мирна.

— И мазето — добави Клара. Гледаше изпитателно Гамаш и й се стори, че инспекторът пребледня. Спомените от подземието на имението „Хадли“ навярно още го преследваха.

— И тогава се случи — каза Габри.

— Не точно — поправи го Клара. — Тя добави още нещо.

— Те са навсякъде около нас — прошепна Мирна. — Явете се. Сега!

Плесна с ръце и Бовоар за малко да получи удар.