Луиз Пени
Жестокият месец (12)

Глава единайсета

След отбивката на магистралата пътят за Трите бора бе един от най-живописните, но и най-опасните, които Гамаш познаваше. Колата друсаше, тракаше и криволичеше рязко между дупките. Двамата инспектори се чувстваха като бъркани яйца.

— Внимавай!

Гамаш посочи голяма дупка. Бовоар я избегна, но влезе в друга, по-голяма, а после почти новото волво занесе върху поредица от напречни улеи, врязани дълбоко в пръстта.

— Още нещо да ме посъветвате? — попита Бовоар, втренчен в пътя.

— Май ще трябва да крещя „внимавай“ на всеки пет секунди. Внимавай!

И наистина в този момент пред тях зейна кратер като от метеорит.

— Мамка му — изруга Жан Ги и рязко завъртя волана настрани. Едва успя да го заобиколи. — Като че ли къщата не иска да стигнем до нея.

— И е заповядала на пътищата да се отворят? — Дори на Гамаш, който приемаше някои нестандартни идеи, тази теория му се стори странна. — Не мислиш ли, че причината е в пролетното снеготопене?

— Е, може и това да е. Опа!

Колата влезе в поредната дупка и двамата залитнаха напред. С друсане, клатене и псуване двамата мъже навлизаха все по-навътре в гората. Черният път криволичеше между борове и кленове, пресичаше долини и се изкачваше по възвишения. Минаваше покрай реки, придошли заради топящия се сняг, и езера, които наскоро се бяха освободили от зимния лед.

Най-сетне стигнаха.

Отпред Гамаш видя позната и странно успокояваща гледка: паркираните автомобили на криминалистите. Имението „Хадли“ още не се виждаше.

Бовоар спря до запустялата мелница срещу къщата. Гамаш отвори вратата и подуши ухание, толкова сладко, че спря за миг и затвори очи. Вдиша дълбоко и веднага го позна. Бор. Млади пъпки, които все още излъчваха силен аромат. Сложи си гумените ботуши, работното яке „Барбър“ и вълнената шапка. Без да поглежда имението „Хадли“, отиде до ръба на възвишението.

Жан Ги облече италианското си кожено яке върху дебелия пуловер от мериносова вълна и погледна резултата в огледалото на колата. След като се полюбува на отражението си за миг, застана до Гамаш и двамата рамо до рамо се загледаха надолу към долината.

Това бе любимата гледка на Арман Гамаш. Отзад величествено се издигаха планините с обагрени в жълто и зелено склонове. Сега главният инспектор долови не само миризмата на бор, а и уханието на самата земя и множество други аромати. Подобното на мускус ухание на есенни листа, мириса на дим от печки на дърва, който се издигаше от комините долу, и на нещо друго. Вдигна глава и отново вдиша, този път по-леко. Замаскиран сред по-силните миризми, се долавяше и по-нежен аромат. На първите пролетни цветя. Най-младите и най-смелите от тях. Гамаш си спомни скромната, но представителна селска църквица с бяла талашитена куличка. Беше точно под него, малко вдясно. Ходил бе в „Свети Тома“ достатъчно пъти, за да знае, че в прекрасна утрин като тази дневната светлина се излива през цветните стъкла върху лъскавите пейки и дъсчения под на храма. Стъклописът не изобразяваше Исус или светците, а трима младежи, участвали в Първата световна война. Двама бяха в профил и маршируваха. Третият гледаше право напред вярващите в залата. Не обвинително, не с тъга или страх. В погледа му личеше голяма любов, сякаш казваше, че това е неговият подарък за тях. Да го използват добре.

Отдолу бяха изписани имената на загиналите във всички войни, а под тях — едно просто изречение: Те бяха нашите деца.

Сега, застанал на ръба на хълма, загледан в най-красивото и най-добро село, което бе виждал, докато се наслаждаваше на аромата на храбрите млади цветя, Гамаш се запита дали младите винаги са били смели. И дали старите са станали страхливци.

Може би и с него се бе случило същото. Арман Гамаш се боеше да влезе в чудовищната къща, чийто дъх усещаше във врата си. А може и да беше дъхът на Бовоар. Знаеше обаче, че се страхува и от друго.

От Арно. Проклетият Арно. От онова, което бе способен да стори от затвора. Особено след като Гамаш го бе вкарал там.

Но дори тези мрачни мисли изчезнаха при гледката, която се разкриваше пред очите му. Как може да се страхуваш, когато виждаш такава красота?

Трите бора се гушеше в малка долина. От каменните комини се издигаше дим, кленовете, черешите и ябълките бяха напъпили — аха-аха да цъфнат. Хората щъкаха насам-натам, едни работеха в градините си, други простираха, трети метяха широките си красиви веранди. Пролетно почистване. Местните сновяха през селския площад с хартиени пликове, пълни с франзели и всевъзможни други продукти. Местни сирена и пастети, домашни яйца и ароматно кафе на зърна — всичко прясно от магазина.

Погледна часовника си. Беше почти пладне.

Гамаш бе идвал в Трите бора при предишни разследвания и всеки път тук се чувстваше като у дома си. Много силно усещане. Все пак къде другаде човек се чувства най-добре, освен у дома?

Искаше му се да слезе по калния склон, да пресече селския площад и да отвори вратата на бистрото на Оливие. Там щеше да стопли ръцете си на огъня, да си поръча анасонова луличка и чинцано^[1]. А може би и вкусна супа от грах. Щеше да почете стар брой от литературното приложение на „Таймс“ и да поприказва с Оливие и Габри за времето.

Как бе възможно най-любимото му място на земята да се намира толкова близо до най-омразното?

— Какво беше това? — Жан Ги Бовоар постави ръка върху неговата. — Чувате ли?

Гамаш се ослуша. Чу птици. Чу шумолене на сухи листа. И нещо друго.

Тътен. Не, друго беше. Приглушен рев. Дали старата къща зад тях се бе съживила? Дали ръмжеше и растеше?

Откъсна поглед от спокойното селце и бавно се завъртя, докато очите му спряха върху имението.

Сградата сякаш също го гледаше — хладно, предизвикателно.

— От реката е, господин главен инспектор — заяви Бовоар и се усмихна глуповато. — Река Бела Бела. Сега е пълноводна. Нищо притеснително.

Гамаш остана втренчен в къщата още няколко секунди, после се обърна към младия си колега и се усмихна леко.

— Сигурен ли си, че не ръмжи къщата?

— Почти сто процента.

— Добре, вярвам ти — засмя се Гамаш. Постави широката си длан върху мекото кожено яке на младия мъж и тръгна към имението „Хадли“.

Когато се приближи, с изненада забеляза обелена боя и стърчащи отломки стъкло от счупени прозорци. Табелата „Продава се“ бе паднала, от покрива липсваха керемиди, дори няколко тухли от комина се бяха откъртили. Сякаш къщата изхвърляше части от себе си.

— Престани! — каза си.

— Какво да спра? — попита Бовоар. Младият инспектор почти подтичваше след шефа си, който с големи крачки вървеше към къщата.

— На глас ли го изрекох? — Гамаш рязко спря. — Жан Ги… — започна, но не знаеше какво да каже.

Докато Бовоар чакаше продължението, на красивото му лице се изписа недоумение.

„Какво искам да му кажа? — запита се Гамаш. — Да внимава? Да помни, че нещата не са такива, каквито изглеждат? И в имението «Хадли», и в това разследване, даже в екипа, с който работим.“

Искаше му се да дръпне Жан Ги настрани от тази къща. Далеч от това разследване. Да го прогони от себе си. Колкото може по-далеч.

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Познатият му свят се променяше, изкривяваше. Всичко, което Гамаш бе смятал за даденост, за твърд и неоспорим факт, се разпадаше.

Но Арман Гамаш нямаше да позволи да бъде съсипан заедно с всичко останало. Нямаше да позволи любимите му хора да пострадат.

— Къщата се разпада — каза на колегата си. — Бъди внимателен.

Бовоар кимна:

— Вие също.

Когато влязоха, Гамаш се изненада колко обикновено изглеждаше мястото. Не личеше и следа от зло. Всъщност къщата изглеждаше направо жалка.

— Насам, шефе! — извика полицай Изабел Лакост. Надвеси се над тъмния дървен парапет на стълбището и кестенявата й коса се залюля пред лицето. — Жертвата е починала в тази стая. — Посочи зад себе си и се скри. — Joyeuses Paques — добави след малко, когато Гамаш се качи по стълбите и влезе в стаята.

Лакост се обличаше практично и стилно като повечето жени в Квебек. Все още нямаше трийсет, но бе майка на две деца и не си бе направила труда да отслабва след ражданията. Просто се обличаше добре и бе напълно доволна от резултата.

Гамаш погледна вътре. До едната стена бе опряно голямо удобно легло. Срещу него имаше камина с масивна полица във викториански стил. Дъските бяха застлани с индийски килим в наситеносиньо и виненочервено. Стените бяха облепени с красиви тапети, а лампите (една на стойка и една настолна) — украсени с фестони и ресни. Върху абажур бе метнат изящно пъстър шал.

На Гамаш му се стори, че се е върнал сто години назад във времето.

По средата на стаята имаше наредени в кръг столове. Преброи ги. Десет. Три от тях бяха паднали.

— Внимателно, още не сме приключили — предупреди Лакост, когато Гамаш направи крачка към тях.

— Какво е това? — попита Бовоар, като посочи белия прах на килима.

— Сол. Отначало го помислихме за амфетамин или кокаин, но се оказа, че е обикновена каменна сол.

— Защо са ръсили сол по килима? — попита Бовоар, без да очаква отговор.

— За да прочистят мястото, предполагам — отвърна Лакост, без да съзнава колко странно звучи.

— Моля? — сепна се Гамаш.

— Имало е спиритически сеанс, нали.

— Така чух.

— Не разбирам — каза Бовоар. — Защо сол?

— Ще обясня — усмихна се Лакост. — Има много начини да се направи спиритически сеанс, но само при един от тях се използват сол и четири свещи.

Посочи свещите на килима, във вътрешността на кръга. Гамаш не ги бе забелязал. Едната беше паднала и когато се наведе да погледне, му се стори, че на килима има потекъл восък.

— Поставени са в четирите посоки на света — продължи Лакост. — На север, юг, изток и запад.

— Знам посоките на света — сопна й се Бовоар. Тая работа започваше да не му харесва.

— Каза, че има само един вид сеанс, при който се използват сол и четири свещи — напомни спокойно Гамаш.

— При уика^[2] — заяви Лакост. — Ритуалът е вещерски.