Луиз Пени
Жестокият месец (10)

Глава девета

Главен инспектор Арман Гамаш вдигна очи от вестника и погледна крадешком внучката си. Бебето седеше в калта на брега на Бобровото езеро и смучеше палеца на крака си. Лицето му бе омазано с кал или шоколад, а може би с нещо друго, за което инспекторът не искаше да си помисли.

Беше понеделникът на Великден и цял Монреал като че ли бе решил да прави едно и също: да се разхожда около Кралския хълм до Бобровото езеро. Гамаш и Рен-Мари се приличаха на пейка и гледаха как синът им и семейството му се наслаждават на последния си ден в града, преди да заминат за Париж.

С радостен писък малката Флоранс се прекатури във водата.

Гамаш хвърли вестника и почти бе станал, когато усети нечия възпираща ръка.

— Даниел е там, mon cheri^[1]. Това е негова работа.

Арман спря и загледа какво ще стане, все още готов да реагира. До него се изправи младата му германска овчарка Хенри — беше нащрек, усетил внезапната промяна в настроението на господаря си. Но разбира се, Даниел се засмя, вдигна мъничката си мокра дъщеричка с големи закрилнически ръце и забоде нос в коремчето й, при което тя се засмя и започна да прегръща главата на татко си. Гамаш си отдъхна и се обърна към Рен-Мари. Наведе се, целуна я и прошепна, заровил лице в посивялата й коса:

— Благодаря. — После протегна ръка и погали Хенри по гърба. Него също целуна по главата: — Добро куче.

Хенри, вече неспособен да се сдържи, скочи и опря предните си лапи почти на раменете на Гамаш.

— Не! Долу! — Хенри веднага слезе. — Легни.

Кучето легна с виновно изражение. Нямаше съмнение кой е водачът на глутницата.

— Браво — похвали го Гамаш и му даде бисквитка.

— Добро момче — каза Рен-Мари на съпруга си.

— Аз няма ли да получа лакомство?

— В обществен парк ли, monsieur l’inspecteur?^[2] — възкликна жена му, като погледна другите семейства, които спокойно се разхождаха из парка „Мон Роял“ под едноименния хълм^[3], надвесен над Монреал. — Макар че сигурно няма да е за първи път.

— За мен ще е — усмихна се Гамаш и леко се изчерви, доволен, че Даниел и семейството му не ги чуват.

— Много си сладък. По един леко недодялан начин.

Рен-Мари го целуна. Гамаш чу шумолене и изведнъж забеляза, че страниците с литературната рубрика са хвръкнали от вестника му. Скочи и хукна след тях, като се опитваше да ги затисне с крак, преди съвсем да са отлетели. Флоранс, увита с одеяло, го видя, започна да сочи и се разсмя. Даниел я остави на земята и тя затропа с крачка. Гамаш затрополи още по-усърдно и скоро Даниел, жена му Розлин и малката Флоранс дружно вдигаха високо крака и тъпчеха въображаеми листа, разлетели се от вятъра, докато Арман гонеше истинския вестник.

— Добре, че любовта е сляпа — засмя се Рен-Мари, щом Гамаш се върна на пейката.

— И не много умна — съгласи се Арман и стисна ръцете й. — Нали не ти е студено? Искаш ли cafe au lait?

— Да, не бих отказала — отговори жена му, като вдигна очи от вестника, който четеше — „Прес“.

— Татко, дай да ти помогна.

Даниел подаде Флоранс на Розлин и двамата мъже отидоха до павилиона в гората, недалеч от езерото. По пътеките в парка имаше много хора, които тичаха за здраве, от време на време по конните алеи се появяваше по някой ездач и отново се скриваше от поглед. Беше ослепителен пролетен ден с истински топлещи слънчеви лъчи.

Рен-Мари ги загледа, докато се отдалечаваха. Бяха като две капки вода. Толкова много си приличаха. Високи и жилави като дъбове. Кестенявата коса на Даниел вече пооредяваше, темето на баща му бе почти голо. Отстрани започваше да се прошарва. И двамата — Арман, който наближаваше шейсет, и синът им, вече на трийсет, колкото и да не й се вярваше — стъпваха уверено.

— Много ли ви липсва? — попита Розлин, като седна до свекърва си и се вгледа в спокойното й, осеяно с бръчки лице.

Обичаше Рен-Мари още от първата вечеря, която възрастната жена бе приготвила в нейна чест. Скоро след като започнаха да излизат заедно, Даниел я представи на родителите си. Розлин бе ужасена. Не само защото още тогава знаеше, че го обича, а и понеже й предстоеше да се срещне лично с прочутия главен инспектор Арман Гамаш. Непоколебим и справедлив, разплитащ и най-сложните случаи, той бе жива легенда в Квебек. Розлин буквално бе израснала с лицето му — инспекторът я гледаше от отсрещната страна на масата, докато баща й четеше за най-новите му успехи по време на закуска. На снимките Гамаш постепенно остаряваше: темето му оплешивя, косата му посивя, лицето му леко се закръгли. Появиха се тънки мустаци и бръчки, които не съвпадаха с гънките на хартията. И изведнъж, да не повярваш, тя щеше да се срещне с истинския човек от плът и кръв.

— Bienvenue^[4] — усмихна се Арман Гамаш и направи лек поклон, когато за първи път й отвори вратата на дома си в Отремон. — Аз съм бащата на Даниел. Заповядай, влез.

Носеше сив фланелен панталон, удобен кашмирен пуловер, риза и вратовръзка за неделния обяд. Ухаеше на сандалово дърво, ръката му бе топла и солидна като удобна ръкавица. Розлин познаваше тази ръка. Даниел имаше същата.

От онзи обяд бяха минали пет години и се бяха случили толкова много неща. С Даниел се ожениха, роди се Флоранс. Един ден мъжът й се прибра вкъщи и подскачаше от радост. Оказа се, че фирма за управление му е предложила работа в Париж. Договорът бил само за две години, обясни й, но все пак какво мислела тя.

Нямаше какво да му мисли. Две години в Париж! Една от тях вече бе минала и те обожаваха града. Но близките им липсваха и двамата много добре помнеха покъртителната сцена как двете баби и двамата дядовци на Флоранс целуваха внучката си за довиждане на летището. Колко ли беше мъчително да пропуснеш първите й стъпки и думи, първото зъбче, постоянните промени в лицето и характера й. Розлин очакваше, че нейната майка ще страда най-много, но май на дядо Арман му бе най-тежко. Сърцето й се късаше, когато вървеше по остъкления коридор към самолета и го гледаше опрял длани на прозореца на чакалнята.

Арман Гамаш обаче не каза нищо. Радваше се за тях и им го показваше. С готовност ги пусна да заминат.

— Всички ни липсвате — отвърна Рен-Мари, стисна ръката й и се усмихна.

Розлин чакаше второ дете. Бяха съобщили новината на родителите си на Разпети петък и тя бе посрещната с гръмък възторг. Баща й извади шампанско, а Арман изтича до близкия магазин за безалкохолен сайдер, за да може и тя да се чукне с тях.

* * *

Докато чакаха поръчката, Арман хвана сина си за ръка и го заведе малко по-навътре в павилиона, за да се скрият от чужди погледи. Бръкна в джоба на сакото си и извади хартиен плик.

— Татко, няма нужда — прошепна Даниел.

— Вземи го, моля те.

Даниел прибра плика.

— Благодаря.

Баща и син се прегърнаха като притиснати един до друг каменни колоси.

Гамаш обаче не бе влязъл достатъчно навътре. Някой ги наблюдаваше.

* * *

Розлин и Флоранс бяха отишли при друго младо семейство и Даниел се присъедини към тях. Гамаш се върна на пейката, подаде кафето на Рен-Мари и взе вестника си. Жена му се бе зачела в първата страница на „Прес“. Беше необичайно да не му обърне внимание, но той знаеше, че и двамата често се увличат в четене. Хенри спеше на слънце в краката му и докато пийваше кафе, Гамаш загледа минувачите.

Беше прекрасен ден.

След няколко минути Рен-Мари остави вестника. Изглеждаше разтревожена. Почти уплашена.

— Какво има? — Гамаш постави широката си длан върху ръката й и се вгледа в очите й.

— Чете ли вестника?

— Засега само страницата за литература. Какво пише?

— Възможно ли е човек да умре от страх?

— В какъв смисъл?

— Пишат, че се е случило. „Жена издъхна от страх.“

— Mais, c’est horrible.^[5]

— В Трите бора. — Рен-Мари се вгледа изпитателно в него. — В имението „Хадли“.

Арман Гамаш пребледня.