Луиз Пени
Убийствено студена (8)

Глава шеста

Дните точно преди Коледа бяха трескави и специални. Клара обичаше този сезон. Обичаше всичко в него — от наивните реклами до пищния парад на Pere Noel^[1] в Сан Реми, спонсориран от „Канейдиан тайър“, и пеенето на коледни песни, организирано от Габри. Коледарите обикаляха къщите в заснеженото селце и като изпускаха облачета пара, примесена със снежинки, огласяха нощта със стари мелодии и смях. Хората ги канеха у дома и коледарите се събираха в хола, наобиколили елхата и пианото, а после пееха, пиеха яйчено бренди и хапваха маслени сладки, пушена сьомга, кифли и всевъзможни други вкуснотии, приготвени в празничните пещи. Посещаваха всяка къща в Трите бора в рамките на няколко вечери. Освен една. По мълчаливо съгласие винаги пропускаха мрачната постройка на върха на хълма. Имението „Хадли“.

Габри, снабден със старовремско наметало и цилиндър, водеше шествието. Имаше хубав глас, но мечтаеше за нещо, което не можеше да има. Всяка година Рут Зардо влизаше в бистрото, костюмирана като Дядо Коледа. Избираха нея, злорадстваше Габри, защото не й се налагаше да слага изкуствена брада. Всяка година той сядаше в скута й и я молеше да получи като подарък глас на детски сопран. И всяка година Дядо Коледа заплашваше да го ритне в коледните топки.

Всяка Коледа мосю и мадам Вашон слагаха старата creche^[2] на моравата пред дома си. Около новородения Исус, който лежеше във ваничка с крачка, подреждаха трима влъхви и пластмасови домашни животни, които постепенно изчезваха под снега и се появяваха отново непроменени напролет като още едно чудо, макар че не всеки жител на селото смяташе така.

Били Уилямс впрягаше конете си в яркочервената шейна и разхождаше момчетата и момичетата из селото и по снежните хълмове. Децата се гушеха под проскубаното одеяло от меча кожа и стискаха чаши с горещ шоколад, докато гордите сиви великани ги теглеха с впечатляващо спокойна и премерена крачка, сякаш знаеха, че возят скъпоценен товар. В бистрото родителите получаваха места до прозорците, където пийваха греян сайдер и гледаха как децата им отпътуват по улица „Мулен“, после се връщаха в топлия салон с избелели тапицерии, събирани безразборно мебели и открити огнища.

Клара и Питър завършиха украсата на дома си и поставиха борови клонки в кухнята като допълнение към огромния бор в хола. Къщата им, като всяка друга в селото, ухаеше на гора.

Всички подаръци бяха опаковани и поставени под елхата. Клара минаваше покрай дръвчето всяка сутрин и се радваше, че благодарение на завещанието на Джейн никой от подаръците им тази година не е от сметището в Уилямсбърг. Най-сетне щяха да си разменят неща, които не се налага да дезинфекцират.

Питър закачи коледните чорапи над камината. Маслените сладки бяха опечени във формата на звезди, зимни дръвчета и снежни човеци и украсени със сребристи захарни топчета с размер на сачми. Всяка вечер преди коледното шествие Питър палеше камината в хола и сядаше да почете книга, а Клара дрънкаше на пианото и леко фалшиво пееше коледни песнички. Всяка вечер някой се отбиваше на питие или вечеря у тях — Мирна или Рут, Габри или Оливие.

После, неусетно, дойде Бъдни вечер и всички отидоха на тържеството у Емили. А преди това — на нощната служба в църквата „Свети Тома“.

* * *

— Тиха нощ, свята нощ — пееха миряните с повече ентусиазъм, отколкото талант.

Коледната песен всъщност звучеше малко като старата моряшка песен „Какво да правиш с пиян моряк“. Звучният тенор на Габри, разбира се, ги водеше или поне напомняше, че всички се лутат като изгубени в музикалния океан. С едно изключение. От задната част на дървената църква долетя детски глас, толкова красив и звънък, че смая дори Габри. Понесе се между пейките, смеси се с колебливите гласове на възрастните, затрептя край клонките от бодлива зеленика и бор, с които членове на женското църковно дружество бяха украсили стените, за да останат богомолците с впечатление, че не са в църква, а в гора. По настояване на жените (начело с Мама) Били Уилямс бе окачил по напречните греди голи кленови клонки, украсени с бели лампички. Ефектът беше, сякаш над вярващите блещука открито небе. Църквата бе пълна със зеленина и светлина.

— Чакрата на сърцето е зелена — обяснила бе Мама.

— Сигурна съм, че епископът ще бъде очарован от този факт — отбеляза Кай.

На Бъдни вечер храмът „Свети Тома“ бе пълен със семейства; с развълнувани и уморени деца; с възрастни мъже и жени, които идваха тук цял живот и сядаха винаги на едно и също място, шепнеха едни и същи молитви, кръщаваха, женеха и погребваха любимите си хора. А паметта на онези, които не бяха успели да погребат, почитаха под прозорчето с цветни стъкла, поставено така, че да посреща първата утринна светлина. Група прекрасни момчета маршируваха на стъклописа в жълто, синьо и зелено, вечно красиви и неподвижни както в момента преди заминаването си за Първата световна война. Под тях бяха гравирани имената им и думите: „Това бяха нашите деца“.

Тази вечер църквата бе пълна с англиканци, католици и евреи, с хора, които не вярваха в нищо, и такива, които вярваха в нещо неопределено. Идваха, защото на Бъдни вечер храмът бе изпълнен със зеленина и светлина.

Тази Коледа обаче храмът неочаквано се огласи от ангелско пеене.

— Всичко спи — пееше гласът.

Клара се заоглежда за детето. Мнозина извиваха вратове да видят кой пее толкова хубаво. Дори Габри се принуди да отстъпи водещата си роля на това неочаквано и не много желано присъствие. Както би казал Йейтс^[3], сякаш ангел бе решил да си почине от стенанията на мъртвите и да слезе в тази жизнена компания.

Изведнъж Клара получи отлична гледка към задната част на църквата.

Там стоеше Си Си дьо Поатие в пухкав бял пуловер, шит или от кашмир, или от кожите на невръстни котенца. До нея бе съпругът й, червендалест и ням. А до него — грамадно момиче с лятна рокля без ръкави във възможно най-яркия розов цвят. Кожата от долната страна на ръцете й висеше и се клатеше, а заради тлъстините на ханша й стегнатата рокля приличаше на топящ се ягодов сладолед. Изглеждаше гротескно.

Лицето й обаче беше красиво. Клара бе виждала това дете и преди, но само отдалеч и винаги с намръщена, нещастна физиономия. Сега обаче момичето гледаше нагоре към искрящите лампички и лицето му излъчваше истинско блаженство.

— Сал една…

Прекрасният глас на Кри се изви покрай украсените с лампички греди, промъкна се под вратата на старата църква и затанцува със сипещите се леко снежинки около паркираните вън коли и оголелите кленове. Думите на коледната песничка се понесоха над замръзналото езерце, зашумоляха в елхите и посетиха всеки дом в селцето.

След службата свещеникът побърза да тръгне към Клегхорн Холт, понеже вече закъсняваше за тамошното празненство.

— Joyeux Noel^[4] — каза Питър на Габри, когато всички се събраха на стълбите пред църквата, преди да тръгнат към къщата на Емили в другия край на селото. — Каква прекрасна нощ.

— И каква прекрасна служба — добави Клара, като се приближи до мъжа си. — Можеш ли да повярваш какъв глас извади това дете?

— Да, не е зле — призна Габри.

— Не е зле ли? — Мама Би се дотътри при тях с Кай, увиснала като маншон на едната й ръка, и Емили, която я подкрепяше от другата страна. — Беше невероятна! Никога не съм чувала такъв глас. А ти?

— Трябва да пия нещо — заяви Кай. — Кога тръгваме?

— Веднага — увери я Ем.

— Оливие ще донесе храната от бистрото — съобщи Габри. — Направили сме поширана сьомга.

— Ще ме вземеш ли за своя жена? — попита го Мирна.

— Сигурно питаш това всяко момиче, което готви добре.

— Ти си първото — засмя се Мирна.

Но изведнъж смехът й секна.

— Глупачка такава! — чу се съскащ глас от другия край на църквата. Всички се вцепениха, смаяни от думите, прерязали сякаш с нож студения нощен въздух. — Всички те зяпаха. Станах за срам!

Гласът беше на Си Си. Църквата имаше странична врата, от която по кратка пътека се стигаше до улица „Мулен“ и имението „Хадли“. Си Си явно беше там, скрита в сянката на църквата.

— Всички ти се присмиваха. Дълбооок, хрупкав и мееек — изпя подигравателно Си Си с фалшив писклив глас. — А тези дрехи?! Луда ли си? Май нещо ти хлопа!

— Стига, Си Си — намеси се мъжки глас, толкова жалък и тих, че едва се чу.

— Ето, това е дъщеря ти! Погледни я. Тлъста, грозна повлекана. Като теб. Луда ли си, Кри? А? Кажи де!

Всички бяха застинали неподвижно, сякаш се криеха от чудовище. Молеха се: „О, боже, нека някой да я спре. Някой друг, а не аз“.

— И защо отвори коледния си подарък, егоистка такава?

— Ама нали каза, че аз…

— Аз, аз, аз. Само това чувам от теб. Едно „благодаря“ не си ми казала!

— Благодаря за бонбоните, мамо — прошепна момичето смирено.

— Късно е. Не се брои, щом се е наложило да ти напомням.

Последните думи едва се чуха. Си Си се отдалечи с остро чаткане — обувките й тракаха по настилката като животински нокти.

Всички стояха онемели. Застанал до Клара, Габри си затананика тихо и бавно, едва доловимо, думите на стара песничка: „Тъжен, плачещ, кървящ, умиращ. Затворен в гроб студен“.

Бяха се разминали с гнева на чудовището. Вместо тях то бе погълнало уплашено малко дете.