Луиз Пени
Убийствено студена (6)

Глава четвърта

Докато вървеше през „Огилви“, Клара се питаше кое е по-лошо — смрадта на окаяния бездомник отвън или натрапчивата миризма на парфюмерийните щандове в универсалния магазин. След петия път, когато стройна млада красавица я пръсна за проба, окончателно си отговори на въпроса. Миришеше така, че вече сама не се понасяше.

— Е, крайно време беше! — възкликна Рут Зардо, като се приближи с накуцване. — Приличаш на клошарка е тия торби. — Двете се целунаха по бузите. — Освен това смърдиш.

— Не е от мен. От Мирна е — прошепна Клара, като кимна към приятелката си, застанала наблизо, и махна с ръка пред носа си. Всъщност застаряващата поетеса я посрещна по-радушно, отколкото обикновено.

— Ето, купи си това. — Рут й подаде екземпляр от новата си книга, „Аз съм ДОБРЕ“. — Ще ти дам автограф дори. Обаче трябва да я платиш първо.

Висока и внушителна, Рут Зардо закуцука обратно към масичката в ъгъла на огромната зала, като се подпираше на бастуна си, за да чака някой друг да й поиска автограф.

Клара плати своята бройка, преди да я поднесе за подпис от авторката. Познаваше всички в залата. Там бяха Габри Дюбо и партньорът му Оливие Брюле. Габри, едър и пухкав, очевидно продължаваше да дебелее, но не съжаляваше за нито една изядена хапка. Наближаваше четирийсетте и като че ли се бе отказал да е млад гей с хубаво тяло. Е, не се бе отказал само да бъде гей. До него стоеше Оливие: красив, строен, елегантен и рус в контраст с тъмнокосия си приятел. Той нервно подръпваше косъмчета от коприненото си поло и се опитваше да ги скрие.

Рут нямаше защо да идва чак до Монреал за премиерата на книгата си. Единствените присъстващи на събитието бяха от Трите бора.

— Пълна загуба на време — измърмори поетесата, като наведе късо подстриганата си побеляла глава над книгата на Клара. — Никой от Монреал не дойде, нито един проклет човек. Само вие. Каква скука.

— Е, много благодаря за комплимента, дърта вещице — каза Габри, който държеше две книги в едрите си ръце.

— Това е книжарница — изрече Рут много бавно и много силно, като вдигна глава. — Тук е за хора, които могат да четат. Не е обществена баня.

— И много жалко. Какво мирише така? — попита Габри и погледна към Клара.

— От Мирна е — оправда се тя, но тъй като Мирна беше в другия край на помещението с Емили Лонпре, нямаше кой да й повярва.

— Поне замаскираш вонята от поезията на Рут — коментира Габри, като отдалечи стихосбирката от носа си.

— Педераст! — сопна се Рут.

— Вещица — не й остана длъжен Габри. После намигна на Клара: — Salut, ma chere.^[1]

— Salut, mon amour.^[2] Коя е другата книга, която си взел?

— На Си Си дьо Поатие. Знаеше ли, че новата ни съседка е написала книга?

— Боже, значи е написала повече книги, отколкото е прочела — вметна Рут.

— Взех я оттам. — Габри посочи купчина бели книги в кошчето за залежала стока.

Рут изсумтя презрително, но не каза нищо. Сигурно осъзна, че е въпрос на дни малкият й сборник с изтънчени стихотворения да последва боклука на Си Си в онзи литературен ковчег.

Наблизо бяха застанали няколко души, включително Трите грации от Трите бора: Емили Лонпре — стройна и елегантна, с тясна пола, риза и копринено шалче; Кай Томпсън — над деветдесетте, най-старата от трите приятелки (побеляла и сбръчкана, тя миришеше на ментолово мазило и приличаше на спаружен картоф), и Беатрис Майер — с буйна червена коса и отпуснато тяло, чиито тлъстини личаха дори под обемистия кехлибарен кафтан и големите гердани на врата й. Мама Би, както беше известна Беатрис, държеше екземпляр от книгата на Си Си. Обърна се и погледна към Клара. Само за момент, но беше достатъчно.

Мама бе обхваната от емоция, която Клара не успя да разпознае добре. Ярост, може би? Или страх? Силната й загриженост поне пролича ясно. В следващия миг това изражение изчезна и на червендалестото й набръчкано лице отново се изписа майчинско спокойствие и безгрижие.

— Хайде да отидем при тях. — Рут се изправи тежко с помощта на Габри. — Тук нищо не се случва. Когато се появят неизбежните тълпи от читатели, зажаднели за велика поезия, ще доприпкам обратно при масата.

— Bonjour, мила. — Дребничката Емили Лонпре целуна Клара по двете бузи.

През зимата, когато опаковани с вълнени пуловери и шуби повечето жители на Квебек приличаха на герои от комиксите, Ем пак успяваше да изглежда елегантна и грациозна. Косата й беше боядисана с вкус в светлокестеняво и оформена в красива прическа. Дрехите и гримът й бяха стилни и подходящи за случая. На осемдесет и две години тя бе сред старейшините на селото.

— Видя ли това? — попита Оливие и подаде книгата на Клара.

Си Си гледаше от корицата на „Бъди спокоен“ с жестоки студени очи.

Клара хвърли поглед към Мама Би. Сега разбра защо възрастната жена изглеждаше така стресната.

— Чуйте само. — Габри зачете: — Госпожица Дьо Поатие официално обяви фън шуй за нещо от миналото.

— Разбира се, това е древнокитайско учение — вметна Кай.

— Като негов заместител — продължи Габри — тази нова доайенка в дизайна ни представя друга, много по-богата и смислена философия, която ще просвети и одухотвори не само домовете, а и душите ни, всеки момент от живота ни, всяко наше решение, всяка глътка въздух. Открийте пътя на ли-биен, пътя на светлината.

— Какво е „ли-биен“? — попита Оливие, без да адресира въпроса към някого конкретно.

На Клара й се стори, че Мама Би понечи да каже нещо, но се отказа.

— Мама?

— Аз ли? Не, мила, нямам представа. Защо питаш?

— Помислих си, че след като имаш школа за йога и медитация, може би си запозната с ли-биен — опита се да прозвучи възможно най-деликатно Клара.

— Запозната съм с всички духовни учения — заяви Мама (леко преувеличено според Клара), — но не и с това.

Намекът беше ясен.

— Все пак не мислиш ли, че е странно съвпадение? — попита Габри.

— Кое? — попита Мама със спокоен глас, но видимо напрегната.

— Ами, това, че Си Си е озаглавила книгата си „Бъди спокоен“. Така се казва твоята школа по медитация.

Настъпи мълчание.

— Е, какво толкова — добави Габри, осъзнал, че е казал нещо не на място.

— Сигурно е съвпадение — додаде Емили равно. — И навярно израз на уважение към теб, ma belle.^[3] — Обърна се към Мама и постави фината си длан върху дебелата й ръка. — Тя купи имението „Хадли“ преди близо година, сигурно се е вдъхновила от това, което ти правиш. Един вид почит към духа ти.

— И сигурно глупостите й са повече от твоите — увери я Кай. — Това трябва да те радва. Не мислех, че е възможно — добави, обърнала лице към Рут, която я погледна доволно.

— Хубава прическа — каза Оливие на Клара в опит да тушира напрежението.

— Благодаря. — Косата стърчеше така, сякаш Клара е настръхнала от уплаха.

— Права си — обърна се Оливие към Мирна. — Прилича на уплашено войниче в окопите край Вими. Малцина могат да докарат този вид. Много храбро, много актуално. Поздравявам те.

Клара присви очи и погледна Мирна, която се ухили до уши.

— Да го духа папата — измърмори Кай.

* * *

Си Си отново намести стола. Стоеше облечена и сама в хотелската стая. Сол си бе тръгнал, без да я целуне за довиждане. Не че тя очакваше друго.

Тръгването му бе облекчение. Най-сетне беше сама и можеше да го направи.

Си Си взе личната си бройка от „Бъди спокоен“ и застана при прозореца. Бавно притисна книгата до гърдите си, сякаш бе нещо, което й е липсвало цял живот.

Изви главата си назад и зачака. Дали тази година щяха да я пропуснат? Но не. Долната й устна потрепери едва. Си Си раздвижи клепки и в гърлото й заседна буца. Тогава дойдоха те, плъзнаха се леденостудени по бузите й и надолу в отворената й занемяла уста. И тя се сгромоляса в тъмната пропаст след тях, за да се озове в онази позната стая по Коледа.

Майка й стоеше до отдавна изсъхналата неукрасена елха, облегнала се бе в ъгъла на суровата тъмна стая и ръсеше иглички по пода. Една-единствена топка висеше на дръвчето и сега майка й я дръпна ядно със стон, обхваната от истерия. Си Си чу дъжда от иглички, който се сипеше по земята, и видя как топката полита към нея. Нямаше намерение да я хваща. Само вдигна ръце, за да предпази лицето си, но топката се удари в дланите й и се задържа между тях. Майка й се свлече на земята, тресеше се и крещеше. Си Си отчаяно искаше да я накара да спре. Отчаяно искаше да я накара да млъкне, да се успокои, преди съседите отново да повикат полицаите и те пак да отведат майка й. А Си Си да остане сама сред чужди хора.

За момент обаче момичето се поколеба и погледна топката в ръцете си. Беше топла и искреше. Имаше нарисувана обикновена картинка. Три високи бора, събрани един до друг като семейство. Увисналите им клони бяха покрити със сняг. Отдолу с почерка на майка й бе написано: Noel. Коледа.

Си Си се наведе над топката и сякаш се потопи в нейното спокойствие и светлина. Но явно се бе улисала твърде дълго. Силно думкане по вратата я изтръгна от спокойната сцена с трите бора и я върна към ужаса в стаята.

— Какво става там? Отворете веднага! — заповяда мъжки глас от другата страна на вратата.

Си Си отвори, но това бе последният път, в който допускаше някого някъде.

* * *

Кри стигна до „Риц“ и спря да погледа лъскавия хотел. Пиколото се престори, че не я вижда, и не я покани да влезе. Момичето продължи по улицата, като влачеше измокрените си от киша обувки. Вълнените ръкавици, натежали от заледения сняг, висяха вяло от ръцете й.

Не я интересуваше какво става наоколо. Продължи да се мъкне по тъмните снежни задръстени улици. Хората се блъскаха в нея и я гледаха с отвращение, сякаш дебелите деца като нея бяха изяли чувствата си и не изпитваха нищо.

Краката й премръзнаха. Беше излязла без подходящи зимни обувки и когато баща й с половин уста намекна, че може би трябва да обуе нещо по-топло, тя не го удостои с внимание.

Пренебрегна го, както правеше майка й. Както правеше целият свят.

Кри спря пред магазина „Монд дьо ла мюзик“. Имаше плакат на Бритни Спиърс, която танцуваше на зноен многолюден плаж заедно с куп усмихнати беквокалисти.

Задържа се дълго пред витрината. Вече не усещаше краката и ръцете си. Нищо не усещаше.

* * *

— Моля? — обади се Клара.

— Да го духа папата — повтори Кай, като изрече ясно всяка дума.

Мама Би се престори, че не е чула, а Емили застана малко по-близо до приятелката си, сякаш очакваше Кай всеки момент да припадне.

— Вече съм на деветдесет и две и знам всичко — продължи Кай. — С изключение на едно нещо.

Отново настъпи мълчание. Но любопитството измести смущението. Кай, обикновено мълчалива и дръпната, бе решила да говори. Приятелите й се скупчиха по-близо.

— През Първата световна война баща ми беше в Експедиционния отряд.

Това бе последното, което очакваха да чуят от нея. С тих глас и спокойно изражение старицата разсеяно обхождаше с поглед рафтовете с книги. Кай се беше пренесла назад във времето — нещо, което Мама Би твърдеше, че постига чрез левитация, но не и чак до такава степен.

— Бяха събрали цяла дивизия само от католици, главно ирландци като тате… и квебекчани, разбира се. Той никога не говореше за войната. Никой от тях не говореше. И аз никога не съм питала. Представяте ли си? Дали е искал да го попитам, как мислите? — Кай погледна Ем, но тя мълчеше. — Само едно нещо ни е казвал за войната.

Старицата замълча. Огледа се, видя пухкавата си плетена шапка, протегна ръка и си я сложи. Погледна Ем с очакване. Всички бяха затаили дъх. Гледаха я втренчено, чакаха да чуят по-нататък.

— За бога, жено, какво ви е казвал? — изхриптя Рут.

— А, да. — Кай като че ли едва сега ги забеляза. — Тате. Край река Сома. Под командването на Ролинсън, сещате се, оня глупак. Това поне разбрах за него. Тате бил затънал до уши в кал и лайна, конски и човешки. Храната им била пълна с червеи. Кожата му се разлагала цялата в язви. Косата и зъбите му падали. Отдавна били престанали да се бият за краля и родината. Биели се единствено един за друг. Тате обичаше приятелите си.

Кай погледна Ем, после Мама.

— Имало заповед да се строят и да сложат щиковете.

Всички се наклониха още малко към нея.

— Предишната вълна млади момчета били тръгнали преди малко повече от минута и вече били покосени. Чували се писъци, виждали се сгърчените крайници на онези, които били паднали обратно в окопите. Бил техен ред — на тате и бойните му другари. Чакали заповед. Той знаел, че ще умрат. Знаел, че има само няколко мига живот. Знаел, че му остава да каже само едно последно нещо. И знаете ли какво закрещели момчетата, когато изскочили от окопите?

Всички бяха замрели и чакаха да чуят.

— Прекръстили се и закрещели: „Да го духа папата!“

Приятелите й се дръпнаха назад едновременно, сякаш бяха оскърбени от думите, от сцената. Кай се обърна към Клара, вгледа се в лицето й със сълзливите си сини очи и попита:

— Защо?

Клара се почуди защо Кай очаква точно тя да знае отговора. Не го знаеше. И прояви достатъчно разум, за да не каже нищо. Кай отпусна глава, сякаш изведнъж тя й натежа твърде много.

— Време е да си тръгваме, мила. Сигурно си уморена — каза Ем и хвана с тънките си пръсти ръката на Кай.

Мама Би я улови за другата ръка и трите старици бавно излязоха от книжарницата. Обратно към дома в Трите бора.

— Време е и ние да тръгваме. — Мирна се обърна към Рут: — Искаш ли да те закарам?

— Не, ще остана до края на потъващия кораб. Вие, плъхове, тръгвайте и не се чувствайте виновни. Просто ме оставете.

— Света Рут сред варварите — пошегува се Габри.

— Мадоната на вечната поезия — добави Оливие. — Ние оставаме с теб.

— Имало едно време жена на име Рут — зарецитира Габри.

— Която обичала да си похапва свински бут — продължи в рима Оливие.

— Хайде, да тръгваме — подкани Мирна и повлече приятелката си към изхода, макар че на Клара й стана любопитно каква рима ще измислят двамата веселяци за „бут“. Шут? Скорбут? Май да си поет щеше да се окаже по-трудно, отколкото изглежда.

— Имам да свърша още нещо набързо. Идвам след минутка.

— Ще взема колата и ще те чакам вън.

Мирна тръгна. Клара отиде в малкото кафене на „Огилви“. Купи сандвич и коледни сладки. Взе и едно голямо кафе и се отправи към ескалатора.

Стана й жал за бездомника, когото за малко не настъпи пред витрината. Подозираше тайно, че ако бог слезе на земята, ще се яви в образа на просяк. Ами ако това беше той? Или тя? Какъвто и да беше полът му. Ако това беше бог, Клара имаше дълбокото, почти духовно усещане, че е прегрешила. Когато се качи на ескалатора и пое нагоре към партера, видя познато лице. Си Си дьо Поатие. И беше сигурна, че Си Си също я видя.

* * *

Си Си дьо Поатие стисна гумения парапет на ескалатора и се втренчи в жената, която се качваше от сутерена. Клара Мороу. Тази самодоволна ухилена селянка. Жената, която винаги бе обградена от приятели или бе в компанията на онзи свой красив съпруг, когото показваше на околните като изрод от цирка, сякаш се фукаше, че е завъртяла главата на мъж от известната монреалска фамилия Мороу. Докато Клара я приближаваше с открито щастливо лице, в гърдите на Си Си се надигна ярост.

Стисна още по-силно парапета, като полагаше всички усилия да не прескочи лъскавата метална преграда и да се нахвърли върху другата жена. Събра гнева си на топка като гюле и ако можеше да превърне гърдите си в топ, щеше да го изстреля срещу Клара. Вместо това стори следващото най-добро нещо. Обърна се към мъжа до себе си и каза:

— Значи какво, Дени? Мислиш, че картините на Клара са аматьорски и банални? Колко жалко, че си пропилява времето в рисуване.

Когато се разминаха с нея, Си Си с удоволствие видя как Клара сбърчи самодоволното си арогантно грозно личице. Пряко попадение. Погледна смаяния непознат до себе си и се усмихна. Не й дремеше дали ще я помисли за луда.

Клара слезе от ескалатора като замаяна. Подът сякаш пропадаше под нея, стените се отдалечаваха. „Дишай. Дишай“ — заповяда си, уплашена, че може така да си умре. Сразена с думи. Убита от Си Си. Толкова небрежна, толкова безмилостна. Мъжът до Си Си не приличаше на Фортен, но пък Клара го беше виждала само на снимки.

Аматьорски и банални.

Болката и сълзите дойдоха внезапно. Клара застана насред „Огилви“ — мястото, в което цял живот бе копняла да влезе, и заплака. Тресеше се от хлипове. Отпусна скъпоценните подаръци на мраморния под и остави до тях сандвича, сладките и кафето. Движенията й бяха внимателни като на дете, което поставя до елхата лакомства за Дядо Коледа. После коленичи и принесе и себе си в жертва — мъничко кълбо от болка.

Аматьорски и банални. Всичките й подозрения, всичките й страхове бяха реални. Гласът, който й шепнеше в мрака, докато Питър спеше, все пак не я бе излъгал.

Изкуството й беше боклук.

Хората минаваха край нея и никой не се спираше да й помогне. Точно както, даде си сметка, самата тя не бе спряла да помогне на бездомника отвън. Клара бавно се овладя, вдигна торбите и излезе през въртящата се врата.

Беше тъмно и студено навън, вятърът и снегът се бяха усилили и смразиха затоплената й кожа. Клара спря, докато очите й свикнат с мрака.

Там, под витрината, все още свит на земята, седеше клошарят.

Тя се приближи. Забеляза, че повръщаното вече не капе, а е замръзнало. Когато пристъпи по-близо, осъзна, че просякът е жена. Видя рошава прошарена коса и хилави ръце, с които жената притискаше мръсното одеяло към коленете си. Клара се наведе и вдиша. Глътка въздух бе достатъчна, за да й се доповръща. Инстинктивно се дръпна, но пак се наведе. Сложи торбите на земята и остави храната до старицата.

— Донесох ви нещо за ядене — каза на английски, после го повтори на френски. Побутна сандвича по-близо и вдигна кафето, като се надяваше, че старицата ще го види.

Просякинята не помръдваше. Клара се притесни. Дали изобщо беше жива? Посегна и леко повдигна омазаната с повръщано брадичка.

— Добре ли сте?

Жената рязко протегна ръка, увита в почерняла от кал ръкавица, и стисна китката й. Вдигна глава. Втренчи уморените си сълзящи очи в нейните за няколко дълги секунди.

— Винаги съм харесвала картините ти, Клара.