Луиз Пени
Убийствено студена (39)

Глава трийсет и седма

Гамаш запали колата и потегли с бясна скорост към Уилямсбърг. Спря пред ресторантче на главната улица.

— Имам нужда от помощ — извика, щом влезе. Всички погледнаха покрития със сняг едър мъж, който бе нахълтал в заведението и раздаваше команди. — Аз съм главен инспектор Гамаш от Surete. Три жени са закъсали насред езерото. Трябват ми моторни шейни, за да ги измъкнем.

След кратка пауза един се изправи:

— Шъ дам газ. — Беше Били Уилямс с ужасния му акцент.

Друг го последва:

— И аз идвам.

Скоро заведението се опразни и Гамаш се държеше за кръста на Били върху седалката на моторна шейна — една от многото, които потеглиха във върволица към езерото.

Бурята се беше усилила и детективът напрегна зрението си, за да покаже на Били мястото, където бе видял падналите жени. Молеше се снегът да не ги е затрупал.

— Тук някъде са! — изкрещя отстрани на дебелата му шапка.

Били намали. Другите шейни зад тях също — внимателно, за да не прегазят трите жени. Били се изправи и умело завъртя машината си в снега, като се оглеждаше за издутина, бабуна, тяло.

— Тъдява! — изкрещя, като посочи място, невидимо за Гамаш.

Вече всичко около тях беше бяло. Уилямсбърг не се виждаше, брегът не се виждаше, другите шейни бяха изчезнали във виелицата. Били завъртя машината и се отправи към място, което за Гамаш не се отличаваше от никой друг участък от езерото. Но когато приближиха, инспекторът започна да различава очертания.

Жените бяха паднали вкопчени една в друга и снегът ги бе затрупал. Но Били Уилямс ги намери. Бързо свали ръкавиците си и докато Гамаш отиваше към тях с препъване, пъхна пръстите си в устата и изсвири. Звукът разсече воя на вятъра. Гамаш коленичи и почна да разкопава снега около Ем, Мама и Кай. Докато ги разриваше, около него започнаха да се протягат ръце. Мъжете занесоха трите жени до моторните шейни и след броени минути пътуваха обратно към брега.

Гамаш стискаше Били през кръста. Всичко беше бяло. Снегът шибаше лицата им, задушаваше ги, заслепяваше ги. Инспекторът можеше само да гадае откъде Били знае къде е брегът. Имаше чувството, че пътуват точно в обратна посока, че навлизат още по-навътре в езерото. Отвори уста да изкрещи, но се отказа.

Беше изгубил ориентация, знаеше го. Знаеше, че трябва да се довери на Били. Стисна го по-здраво и зачака машината да стигне брега и да изкачи ниския насип до главната улица. Това обаче не стана. Минаха пет минути, после десет и Гамаш осъзна, че са по средата на езерото. Изгубени. В бурята.

— Къде сме? — изкрещя инспекторът на шапката пред себе си. Собственикът й му отвърна нещо напълно неразгадаемо.

След още три минути, които му се видяха като цяла вечност, шейната изскочи на малко възвишение и Били зави наляво. Изведнъж се озоваха сред борове. Брега! Бяха достигнали брега, удивено си помисли Гамаш. Погледна назад и видя другите шейни, които ги следваха.

Били форсира машината и излезе на улица, още непочистена от снега. Гамаш се огледа за колата си, като си даде сметка колко дълъг път ги чака до болницата в Ковънсвил, но Били потегли в друга посока.

„Мамка му — помисли си детективът. — Първо се загубихме в езерото, а сега един бог само знае къде сме.“

Били изкрещя нещо и посочи напред.

Във вихрушката се виждаше огромен син светещ знак: „Б“. Болница.

Били Уилямс ги беше превел през бурята, през езерото, направо до болницата.

* * *

— Как се сети? — попита Бовоар, застанал с Гамаш до леглото на Кай Томпсън.

Старицата беше закачена за купища апарати и системи за преливане и увита със сребристо затоплящо одеяло. Приличаше на печен картоф. Както баща й някога, Кай се бе изправила пред смъртта и излъгала съдбата.

Гамаш извади от джоба си мокра, намачкана хартийка и я подаде на колегата си. Погледна Кай и се запита как се е чувствала през последните дни. Какво ли е било да знае това, което е предстояло да направят.

Бовоар седна и внимателно разгъна писмото. Беше написано с четлив старомоден почерк на изящен френски. От Емили. То обясняваше всичко. Как Кри напомняла на Ем за сина й Дейвид. Толкова надарен, толкова радостен, когато създава музика. И как след като чули Си Си да се нахвърля върху дъщеря си на Бъдни вечер, тя и приятелките й не са имали избор. Били длъжни да убият Си Си, за да спасят Кри.

— Това обяснява много — отбеляза Бовоар, след като прочете цялото писмо. — Защо престъплението беше толкова сложно замислено, защо Кай твърдеше, че не е видяла нищо. Напълно логично. Трябвало е да участват и трите. Ниацинът е бил в чая на Мама, Емили е определила кога Мама да вдигне шум по време на кърлинга, за да отвлече вниманието на всички от Си Си. Кай се е облегнала на стола, за да го килне на една страна. Знаели са, че Си Си ще стане, за да го оправи. — Бовоар посочи листа в скута си. — Мадам Лонпре ви моли да ги оставите да се самоубият и вие сте щели да го направите.

Младият инспектор не се отличаваше с особена тактичност, но се постара да не прозвучи прекалено рязко.

Гамаш излезе в оживения коридор на спешното отделение. Лекари и сестри бързаха насам-натам. Кабинетите бяха пълни с жертви на катастрофи, скиори със счупвания, измръзнали хора. Двамата полицаи намериха два свободни стола и седнаха.

— Прав си, щях да ги оставя да умрат. — Гамаш не можеше да повярва, че го изрича. — Вчера осъзнах, че само те биха могли да убият Си Си. Писмото на Ем потвърди предположението ми. Но докато ги гледах как се влачат навътре в езерото, си спомних за старите ескимоси, които в миналото са отивали да умрат в някоя пряспа, за да спасят семейството си във време на глад. Те давали живота си, за да могат другите да живеят. Спомних си също ботушите на Си Си.

— Ескимоските ботуши. Нали няма да ме убеждавате, че са имали съучастник ескимос?

— Не — усмихна се Гамаш.

— Добре. Значи са го извършили само трите. Вече се опасявах, че цялото село е замесено.

Към двама им се приближи млад лекар, който бършеше ръцете си.

— Главен инспектор Гамаш? Идвам от стаята на мадам Майер. Ще оцелее. Изглежда крехка, но е адски жилава. Има измръзване и лека хипотермия. Интересното е, че снегът ги е спасил. Когато са паднали, е образувал изолираща покривка върху тях. Но другата жена, Емили Лонпре…

Гамаш затвори очи за миг.

— Тя почина, съжалявам.

Гамаш вече знаеше. Когато я вдигаше при езерото, му се бе сторила невъзможно лека. Имаше чувството, че трябва да я стиска, за да не полети от ръцете му. И докато я носеше, отправи към бог всичките си молитви за нея. Но пукнатината в съда бе прекалено дълбока. Сега Емили Лонпре навярно бе в прегръдките на съпруга си Гас, на топло и безопасно място, щастлива. И двамата слушаха как Дейвид свири концерта в ре мажор на Чайковски. Ем се беше прибрала у дома.

— Мадам Майер е будна, ако искате да говорите с нея.

— Нямам търпение — каза Гамаш и тръгна по коридора след лекаря.

— Само още нещо — каза специалистът, когато наближиха вратата. — Мадам Майер не спира да повтаря една и съща фраза. Може би ще ни обясните какво означава.

— Намасте — обади се Бовоар. — Означава „Бог в мен приветства бог в теб“.

Гамаш го погледна изненадано.

— Проверих го — обясни по-младият детектив.

— Не, „намасте“ го знам. Друго е.

Гамаш погледна колегата си:

— Ескимоските ботуши. Емили Лонпре не пише за тях в писмото си. Не знаеше за тях, докато не й казах. Дори тогава не разбра колко важна роля са изиграли. — След тези думи влезе в стаята на Беатрис Майер.

Бовоар остана сам пред вратата. Какво ли искаше да каже началникът му?

Изведнъж му се проясни. Като ескимосите Трите грации се бяха опитали да се самоубият, за да спасят другиго. Да спасят истинския убиец.

Те не бяха убили Си Си. Някой друг го беше сторил.

От стаята чу гласа на Беатрис Майер:

— Да го духа папата!

* * *

Бовоар паркира пред къщата. За пореден път. Когато натисна спирачките, колата поднесе, сякаш не искаше да спира там.

Имението „Хадли“ беше тъмно, алеята пред входната врата — непочистена и без следи от обувки. Цял ден никой не беше влизал или излизал.

— Да повикам ли подкрепление?

— Не. Едва ли ще се изненада, че ни вижда. Дори мисля, че ще изпита облекчение.

— Все още не мога да разбера защо Си Си се е омъжила за него — измърмори Бовоар, като гледаше затворената врата.

— Заради името му — каза Гамаш. — Никол ми откри отговора.

— Как така?

— Е, не пряко. Просто ми разказа, че е влязла в горящата къща да спасява Сол Петров заради името му. Сол. Имала чичо, който се казвал така. Той е олицетворение на колективното чувство за вина в семейството заради техни роднини, избити в Чехословакия. Включително чичо й Сол. Било е инстинктивна реакция. Неосмислена.

— Нищо от това, което прави тя, не е смислено.

Гамаш спря и се обърна към Бовоар:

— Всичко има смисъл. Не я подценявай, Жан Ги. — Задържа малко по-дълго от обичайното поглед върху лицето на по-младия мъж, после продължи разказа си: — Целият този случай е свързан с вярата и със силата на думите. Си Си дьо Поатие се е омъжила за единствения мъж, за когото е можела. За друга кралска особа. Любимият син на Елеонор Аквитанска е бил Ричард Лъвското сърце. Или на френски Ришар Кьор дьо Лион. Ришар Лион.

— Била е привлечена от името, а не от човека?

— Често се случва. Ако харесваш човек, който се казва Роджър, изведнъж всички с името Роджър ти стават симпатични.

Бовоар изсумтя. Не си спомняше да е имал симпатии към никого.

— Обратното също е вярно — продължи Гамаш. — Ако мразиш някой Джордж, има голяма вероятност да не харесаш друг човек, който се казва така. На мен също ми се е случвало. Не го оправдавам, но става. Един от най-добрите ми приятели е комисар Бребьоф. Всеки път, когато срещна някой Мишел, се сещам за него, така че на момента харесвам новия си познат.

— Вие харесвате на момента всеки, с когото се запознаете. Това не се брои. Дайте ми отрицателен пример.

— Добре. Сюзан. В началното училище имаше една Сюзан, която ме тормозеше.

— О, тормозела ви е? — повтори Бовоар, като едва сдържа смеха си.

— Да, много.

— И какво ви направи? Наръга ви с нож?

— Наричаше ме с обидни имена. В продължение на четири години. Преследваше ме в коридорите, през арките на годините, в лабиринта на собствения ми ум.

— Това последното не е ваша мисъл, нали? — обвини го Бовоар.

— Не, за съжаление. „Хрътката на рая“^[1]. И може би наистина беше такава. Тя ме научи, че думите могат да нараняват и да убиват. А понякога и да лекуват.

Стигнаха до вратата, позвъниха и тя се отвори.

— Мосю Лион — каза Бовоар, като прекрачи прага. — Трябва да поговорим.

* * *

Гамаш коленичи до Кри. Тесен лилав бански костюм се впиваше в ръцете и краката й.

— Кой ще се грижи за нея? — попита Лион. — Ще бъде ли добре без мен.

Бовоар едва не го попита какво го интересува. Да погледне какво й е причинил животът с него. Със сигурност всичко друго щеше да е по-добре. Но видя лицето на Лион — примирено, уплашено и съкрушено — и замълча.

— Не се тревожете — каза Гамаш и бавно се изправи. — Има кой да се погрижи за нея.

— Трябваше да спра Си Си по-рано. Не биваше да допускам да се стига дотук. От самото раждане на Кри Си Си я мразеше. На няколко пъти исках да говоря с нея. — Лион погледна Гамаш с умолително изражение на лице. — Но не можех.

Тримата погледнаха момичето, седнало в леглото сред празни опаковки от бонбони, сякаш е имало шоколадова буря. „Тя е крайната спирка — помисли си Гамаш, — бунището на страховете и фантазиите на майката и бабата. Ето какво са създали. Чудовището на Франкенщайн. Сглобено от техните ужаси.“

Хвана я за ръка и се вгледа в мъртвите й очи.

— Кри, защо уби майка си?

* * *

Кри усещаше как горещото слънце гали лицето и издълженото й стройно тяло, изпънато на плажа. Приятелят й я хвана за ръце и я погледна с любов в очите. Младото му тяло блестеше, сякаш озарено от божията светлина. Той се приближи, целуна я нежно и я прегърна.

— Обичам те, Кри — прошепна. — Ти си всичко, което мога да желая. Сигурно сама не съзнаваш колко си красива, талантлива и умна. Ти си най-прекрасното момиче на света. Ще ми попееш ли?

И Кри запя. Извиси глас, а младежът в прегръдките й въздъхна и се усмихна блажено.

— Никога няма да те изоставя, Кри. И никога няма да позволя на някого да те нарани отново.

Тя му повярва.