Луиз Пени
Убийствено студена (36)

Глава трийсет и четвърта

— Беше наша приятелка — каза Емили, без да отмества очи от тези на Гамаш. — Викахме й „Ел“, тя се подписваше само с буквата L. — За първи път от дни се чувстваше абсолютно спокойна. — Живееше до нас. — Посочи къщичка със стръмен ламаринен покрив и миниатюрни капандури. — Роднините й продадоха имота преди години и се изнесоха. След като Ел изчезна.

— Какво се случи?

— Беше по-малка от нас трите. Много добра, много мила. Деца като нея понякога стават жертва на тормоз. Другите хлапета знаят, че те няма да се защитят. Но никой не закачаше Ел. Тя като че ли стимулираше най-доброто у всеки. Беше ярка във всяко отношение. Грейнало дете. Когато влезеше някъде, сякаш слънцето изгряваше.

Ем още си я представяше — толкова прекрасна, че човек започва да й завижда. Но може би и трите приятелки чувстваха, че толкова мил и добър човек не може да просъществува дълго. В Ел имаше нещо скъпоценно.

— Истинското й име е било Елеонор, нали? — попита Гамаш, макар да беше сигурен в отговора.

— Елеонор Алер.

Инспекторът въздъхна и затвори очи. Ето. Беше разкрил загадката.

— Ел, съкратено от Елеонор — прошепна.

Емили кимна.

— Може ли? — Посегна над масата с фините си ръце и взе кутията. Задържа я върху отворените си длани, сякаш я подканваше да полети. — Не бях виждала тази кутия от години. Мама й я дала, когато Ел напускала ашрама в Индия. Отидоха заедно.

— Тя е била буквата L в B KLM, нали?

Ем кимна.

— Мама Би е B, Кай е K, а вие сте M.

— Много сте досетлив, инспекторе. Пак щяхме да бъдем приятелки, но съвпадението на имената ни с букви от азбуката ни хареса. Още повече че и четирите обожавахме да четем. Пък и изглеждаше романтично, един вид таен шифър.

— Оттам ли идва „Бъди спокоен“^[1]?

— Вече се бяхте досетили за това, нали? Как?

— Срещнах твърде много връзки с „Бъди спокоен“ в това разследване. Освен това ходих в школата за медитация на Мама.

— Която също се нарича така.

— Да, но всъщност ви издаде надписът на стената.

— Май често ви се случва да намирате отговорите на загадките по стените. Трябва да е полезно за професията ви.

— По-важно е да умееш да ги забелязваш. Цитатът не беше точен и това ми се стори странно. Мама може да изглежда завеяна, но подозирам, че е съвсем адекватна. Никога не би написала на стената си „Бъдете спокойни и знайте, че аз съм Бог“ без конкретна причина.

— „Млъкнете и знайте, че аз съм Бог“ — цитира правилно Ем. — Проблемът на Ел бе, че не можеше да стои на едно място. Кай първа забеляза, че можем да съберем буквите си и да образуваме фраза. B KLM. Be calm — бъди спокоен. Достатъчно ясно за нас и достатъчно скрито, за да си остане тайна. Нашата тайна. Но вие ни разкрихте, инспекторе.

— Отне ми прекалено дълго време.

— Нима за тези неща има срок?

Гамаш се засмя:

— Не, предполагам, че не. Но понякога собствената ми слепота ме вбесява. Гледах тези букви дни наред и знаех, че по някакъв начин са били важни за Ел. Дори имах примера със заглавието на стихосбирката на Рут „Аз съм ДОБРЕ“, където всяка главна буква означава различна дума.

— Mais non.^[2] Какви?

— Дърта, отвратителна, безсрамна, разярена егоистка — изрече бавно Гамаш. Беше малко смутен, че се налага да изрече такива груби думи пред изтънчена жена като Емили.

Ем обаче явно не се впечатли. Засмя се:

— J’adore Ruth.^[3] Започна ли да си мисля, че е ужасна, тя ме изненадва с нещо такова. Parfait.^[4]

— Докато гледах буквите върху кутията, приех, че интервалът между B и KLM не е важен. Обаче се оказва, че е. Там се съдържаше отговорът. В онова, което не е там. В празното пространство между буквите.

— Като онези цветя в Земята на Каин. В които трябва да се вгледаш, за да видиш.

— Не мислех, че празното място е оставено нарочно. Смятах, че там е била буквата C — призна Гамаш.

— Какво C?

— Отворете кутията.

Ем я отвори и остана втренчена в нея дълго време. После извади малка буква. Закрепи я на пръста си и я показа на Гамаш. Едно C.

— Сложила е и дъщеря си в кутията — отбеляза. — Какво ли не прави любовта.

— Какво се е случило?

Ем се потопи в спомените си от времето, когато четирите приятелки все още откриваха света.

— Ел беше скитница по душа. Докато ние трите постепенно улягахме, тя ставаше все по-неспокойна. Изглеждаше крехка, ранима, чувствителна. Постоянно я молехме да се успокои, да бъде спокойна.

— Дори сте кръстили отбора по кърлинг „Бъди спокоен“ — припомни Гамаш. — Още един знак. Говорите само за трима членове на първоначалния тим, но отборът по кърлинг се състои от четирима души. Някой липсваше. Когато видях картината на Клара Мороу на вас трите, също изглеждаше, че някоя липсва. Имаше дупка в композицията.

— Но Клара никога не е виждала Ел — изтъкна Емили. — Никога не е чувала за нея, доколкото знам.

— Вярно е, но както сама казахте, тя вижда неща, които другите не виждат. На картината й трите сте подредени така, че образувате нещо като ваза. Само че липсва парче, има пукнатина. На мястото, където би трябвало да стои Ел.

Камбани, бийте! В своето блаженство

недей навсякъде да търсиш съвършенство.

Че всичко има си пукнатина такава,

отдето светлината леко преминава.

— Какви невероятни стихове. Рут Зардо?

— Ленард Коен. Клара е използвала този стих в картината си. Написала го е на стената зад вас.

— Всичко има си пукнатина такава, отдето светлината леко преминава — повтори Емили.

— Какво се случи с Ел?

Гамаш си спомни снимките от аутопсията. Мръсната, изпита и жалка стара пияница върху металната маса. На светлинни години от блестящата млада жена, която Ем описваше.

— Искаше да иде в Индия. Мислеше, че там съзнанието й ще се укроти и ще намери покой. Другите три теглихме сламки и се падна Мама да отиде с нея. Каква ирония, че Ел не хареса много Индия, а Мама намери там отговорите на въпроси, които дори не осъзнаваше, че си задава.

— Мама — повтори Гамаш. — Беатрис Майер. Също много умна жена. Попитах Клара защо всички я наричат Мама и тя ми каза да се досетя сам.

— Успяхте ли?

— Отне ми доста време. Едва когато гледах „Лъвът през зимата“, разбрах.

— Как така?

— Филмът е на „Метро Голдуин Майер“. Майер се произнася почти като mere. „Майка“ на френски. Беатрис Майер е станала Мама Би. Тогава осъзнах, че съм попаднал сред хора, които обичат не само книгите, а и думите — изречени, написани, могъщи.

— Когато Кай попита защо баща й и другите момчета са крещели „Да го духа папата“, докато са тичали към смъртта си, вие казахте, че може би са знаели, че думите са в състояние да убиват. Кай го прие с пренебрежение, но аз мисля, че бяхте прав. Сигурна съм, че думите могат да убиват. Убедих се в това на Бъдни вечер. Може да ви се струва мелодраматично, инспекторе, но наистина видях как Си Си уби дъщеря си с думи.

— Какво се случи с Ел? — повтори въпроса си Гамаш.

* * *

Бовоар спря колата, но поседя в нея още няколко минути. Парното работеше и седалките бяха затоплени. По уредбата Бо Домаж пееше La complainte du phoque en Alaska.^[5] Жан Ги имаше слабост към тази песен още от училищните танцови забави. Винаги я пускаха последна и момичетата се разплакваха на нея.

Не му се слизаше. Не защото в колата беше уютно или защото песента му навяваше толкова топли сълзливи спомени, а заради това, което го очакваше.

Школата по медитация бе огряна от яркото сутрешно слънце.

— Здравейте, инспекторе.

Мама отвори вратата, още преди Бовоар да почука, и го посрещна с усмивка. Но усмивка, която не стигаше до очите й. Беше ограничена до устните, стиснати и пребледнели. Бовоар усети напрежението на старицата и това му помогна да се отпусне. Чувстваше, че има преимущество.

— Може ли да вляза?

Не „Може ли да вляза, Мамо?“. Проклет да е, ако я нарече така. И проклет да е, ако я попита защо всички я наричат „Мама“, макар че си умираше от любопитство да разбере.

— Бях останала с впечатление, че не харесвате школата — отбеляза Мама Би, възвърнала напълно самообладанието си.

Бовоар се запита какво има в тази жена. Беше ниска и грозна. Цялата се клатеше, когато ходеше, а косата й стърчеше на всички страни. Освен това се обличаше с чаршафи или завеси, или покривки за дивани, може би. Беше смешна по всички стандарти. Но при все това в нея имаше нещо.

— Хванал бях грип предния път, когато дойдох. Извинете ме, ако съм се държал неучтиво.

Гърлото му се стягаше да се извинява така, но Гамаш бе изтъкнал, че това дава преимущество. И наистина, с годините Бовоар се беше убедил, че е така. Когато си мислят, че си им длъжен, хората подхождат с чувство за превъзходство към теб. Ако им се извиниш, им го отнемаш. И това ги изнервя.

Сега Бовоар се чувстваше равен с мадам Майер.

— Намасте — каза Мама, събра дланите си като за молитва и се поклони.

По дяволите. Това отново изкара от равновесие Бовоар. Знаеше, че се очаква да поиска разрешение, за да влезе, но не каза нищо. Събу обувките си и влезе в голямата зала за медитация със стени, боядисани в успокояващ аквамарин, и топло зелени килими.

— Искам да ви задам няколко въпроса — заяви инспекторът, като се обърна и изчака мадам Майер да докуцука при него. — Какво мислите за Си Си дьо Поатие?

— Вече казах на главен инспектор Гамаш какво мисля за нея. Дори във ваше присъствие, макар че може би сте били твърде болен, за да слушате.

Уморена беше. Състраданието й се беше изчерпало. Вече нищо не я интересуваше. Знаеше, че не може да продължава дълго така, и искаше всичко най-после да свърши.

Мама бе уморена до смърт.

— Си Си беше заблудена жена. Философията й беше абсолютна помия. Беше събрала различни учения, беше ги смесила и измислила безумната идея, че човек не трябва да показва емоциите си. Което е абсурдно. Ние имаме емоции. Това ни прави такива, каквито сме. Нейната идея, че истински просветените хора нямат емоции, е абсурдна. Да, ние искаме да постигнем баланс, но това не означава, че не трябва да чувстваме и показваме нищо. Точно обратното. Означава…

Търпението на Мама започваше да се изчерпва, тя бе твърде изтощена, за да се сдържа повече.

— Означава да чувстваме пълноценно, страстно. Означава да прегърнем живота. И да му се отдадем. — Замлъкна за миг. — Мислеше се за много велика. Дойде и започна да ни поучава. Ли-биен това, бъди спокоен онова… Тия нейни стилни бели дрехи и мебели, и спално бельо, и глупави възглавнички като ореолчета, и успокояващи бебешки одеялца, и бог знае какви други лайна. Беше луда. Емоциите й бяха потиснати, осакатени, изопачени и превърнати в нещо гротескно. Твърдеше, че е постигнала истински баланс, че е толкова здраво стъпила на земята. Е, беше толкова здраво стъпила на нея, че това я уби! Карма.

Бовоар се запита дали „карма“ не е индийската дума за ирония.

Мама кипеше от гняв. Бовоар обичаше да вижда заподозрените точно така. Изгубили контрол, способни да кажат или да направят всичко.

— Все пак и вие, и Си Си сте нарекли фирмите си „Бъди спокоен“. Не означава ли това, че призовавате към сдържаност? Да не показва човек нищо?

— Има разлика между бездушие и спокойствие.

— Мисля, че само си играете с думите. Както с това. — Бовоар посочи надписа на стената и отиде при него. — „Бъдете спокойни и знайте, че Аз съм Бог.“ Казахте на главен инспектор Гамаш, че е от Исая, но в действителност цитатът е от Псалмите, нали?

Обожаваше тази част от работата си. Мадам Майер сякаш се сгърчи пред него. Но дори да бе изпискала от смайване, Бовоар не би се изненадал. Бавно извади бележника си.

— Псалм 46, стих 10. „Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог.“ Предния път излъгахте и умишлено сте сложили изопачен цитат на стената. Защо? Какво означава всъщност „Бъди спокоен“.

Настъпи мълчание. Бовоар чуваше дишането на жената.

Тогава внезапно осъзна какво е направил. Току-що бе пречупил една старица. Нещо се промени и инспекторът видя пред себе си съсипана стара жена с рошава коса и отпуснато тяло. Лицето й беше страшно бледо, сбръчкано и вяло; ръцете й с изпъкнали вени — хилави и треперещи. Тя наведе глава.

Бовоар бе сторил това. Умишлено и с голямо удоволствие.

* * *

— Елеонор и Мама живели в комуната шест месеца — продължи Ем. Изведнъж стана неспокойна и се заигра с дръжката на чашата си. — Мама се задълбочавала все повече и повече в учението, но Ел отново започнала да се изнервя. В крайна сметка си тръгнала. Върна се в Канада, но не у дома. За известно време й изгубихме следите.

— Кога осъзнахте, че е психически неуравновесена? — попита Гамаш.

— Винаги сме го знаели. Мислите й бяха хаотични. Не можеше да се съсредоточи върху едно нещо, прескачаше от едно начинание на друго и във всички се справяше блестящо. Но честно казано, ако намереше нещо, което харесва, то я обсебваше. Влагаше в него целия си талант, цялата си енергия. И когато го постигнеше, беше невероятна.

— Както в ли-биен ли?

Гамаш извади от чантата си картонена кутия.

— Какво още сте събрали там? — Ем се наведе и надникна в кожената му чанта. — Монреалския отбор по хокей?

— Надявам се, че не. Довечера имат мач.

Гамаш отвори кутията и бавно показа предмета, който бе вътре. Остави го на масата, до дървената кутийка, и за един прекрасен момент Емили Лонпре си се представи отново млада, зяпнала с удивление топката на ли-биен за първи път. Беше бляскава и нереална — такава красота, уловена под слой абсолютно прозрачно стъкло. Едновременно прекрасна и ужасна.

Като Елеонор Алер.

В онзи миг младата Емили Лонпре осъзна, че ще загубят Ел. Осъзна, че тяхната бляскава приятелка не може да оцелее в истинския свят. Сега топката на ли-биен се връщаше в Трите бора, но без създателката си.

— Може ли да я подържа?

Гамаш постави сферата в ръцете й, както бе направил с кутията преди това. И Емили отново задържа предмета, но този път го обгърна плътно с длани, сякаш прегръщаше и закриляше нещо скъпоценно.

Главният инспектор бръкна в чантата си за последен път и извади дългото кожено ремъче, омазано с пръст, мазнина и кръв. Както и орловата глава, която висеше на края му.

— Трябва да ми кажете цялата истина, мадам.

* * *

Бовоар седеше до Мама и слушаше внимателно, както бе слушал като дете, когато майка му четеше приказки за приключения и трагични събития.

— Още първия път, когато дойде, Си Си показа почти неестествен интерес към нас.

Бовоар знаеше кого има предвид Мама: Емили, Кай и себе си.

— Идваше и ни подлагаше на разпит. Буквално. Което не беше нормално общуване дори за темерут като Си Си.

— Кога се досетихте, че е дъщеря на Ел?

Мама се замисли. Бовоар остана с впечатлението, че тя не се опитва да измисли някоя лъжа, а да събере спомените си.

— След цяла поредица от събития. Но това, което разсея окончателно съмненията ми, бе споменаването на Рамен Дас в книгата й.

Кимна към едно олтарче. Върху пъстро лъскаво парче плат имаше ароматни пръчици в поставки. На стената над него бе поставен плакат, а отдолу — рамкирана снимка. Бовоар стана и отиде да ги разгледа. На плаката се виждаше сбръчкан индиец по гащи, които напомняха на бебешка пелена, застанал до каменна стена. Беше с бастун в ръка и усмихнат. Приличаше на Бен Кингсли в „Ганди“, но на Жан Ги всички възрастни индийци му изглеждаха така. В същия плакат си беше представил, че се потапя, при предишното си идване тук. На по-малката снимка същият мъж седеше с две по-млади европейки — стройни, усмихнати и облечени с широки нощници. Или може би с пердета. Или покривки за диван. Удивен, Бовоар се обърна и погледна Мама. Белокосата, отпусната, уморена Мама.

— Това вие ли сте? — попита, като посочи едната от жените.

Мама се приближи. Усмихна се на удивлението му и на неспособността да го прикрие. Не се засегна. Тя също се удивяваше от време на време.

— А това е Ел — каза, като посочи другата жена.

Гуруто и Мама се усмихваха, но другата жена направо грееше. Бовоар не можеше да отмести очи от нея. Спомни си снимките от аутопсията, които му бе показал Гамаш. Наистина, Мама се беше променила, но по естествен и разпознаваем начин. Другата жена обаче бе изчезнала. Блясъкът го нямаше, излъчването й навярно бе отслабвало постепенно, докато изгасне окончателно под мръсотията и отчаянието.

— Малко са хората, които знаят за Рамен Дас. Имаше и още, разбира се. — Мама се настани на кресло. — Си Си бе нарекла философията си „ли-биен“. През целия си над седемдесетгодишен живот съм чувала това название само от още един човек. От Ел. Си Си бе кръстила фирмата и книгата си „Бъди спокоен“. И използваше емблема, за която само ние знаехме.

— Орела?

— Символът на Елеонор Аквитанска.

— Обяснете ми това, Мамо. — Бовоар не можа да повярва, че я нарече така, но думите сами се изплъзнаха от устата му, и то съвсем естествено. Оставаше само да почне да суче от гърдата й.

— В училище учехме британска и френска история — продължи Мама. — Сякаш Канада няма собствена история. Както и да е, когато стигнахме до Елеонор Аквитанска, Ел направо се вманиачи по нея. Реши, че тя е Елеонор. Не се подсмихвайте така, инспекторе. Не ми казвайте, че не сте играли на индианци и каубои като дете и не сте си представяли, че сте Супермен или Батман.

Бовоар изсумтя презрително. Нищо подобно не беше правил. Струваше му се пълна тъпотия. Представяше си, че е Жан-Клод Кили — най-великият олимпийски скиор в света. Дори караше майка си да му вика Жан-Клод. Тя отказваше. Въпреки това Жан Ги участваше в невероятни състезания в спалнята си, печелеше олимпийското злато и надбягваше опустошителни лавини, като по пътя спасяваше монахини и благодарни милионери.

— Още тогава Ел търсеше себе си. Знаеше, че нещо не е както трябва, сякаш не се побираше в собствената си кожа. Намираше утеха, като си представяше, че е Елеонор Аквитанска, а Емили дори й направи огърлица с герба на кралицата. С орел. Особено агресивен орел.

— Значи свързахте всички факти и когато Си Си се появи, осъзнахте, че тя е дъщеря на Ел.

— Да. Знаехме, че Ел има дете. Няколко години след изчезването й неочаквано получихме картичка от Торонто. Имала любовна връзка с някакъв тип, който скоро я изоставил, но преди това успял да й направи бебе. Не се бяха оженили, а тогава, към края на петдесетте, това беше скандално. Знаех, че когато се прибра от Индия, не беше добре емоционално. Умът й беше прекрасен, деликатен и небалансиран. Горката Си Си е израсла в такава среда. Нищо чудно, че идеята за баланса беше толкова важна за нея.

Мама погледна като втрещена инспектора, сякаш току-що се беше сетила за нещо.

— Не изпитвах състрадание към Си Си — призна. — Отначало, когато се досетихме, че тя е дъщерята на обичаната ни Ел, се опитахме да я поканим сред нас. Не бих казала, че сме изпитвали топли чувства към нея. Тя беше изключително неприятен човек. Ел беше като слънце, ярка, обичлива и добра. Но беше родила мрак. Си Си не живееше в сянката на майка си, тя беше сянката на майка си.

* * *

— Намерили са това в ръката на Ел. — Гамаш се опита да го каже внимателно, но знаеше, че няма как да скрие ужасните факти. — Умът на Ел може да е бил неуравновесен, но в сърцето си е била съвсем наясно със себе си. През всичките тези години на улицата е запазила тези две неща. — Докосна кутията и огърлицата. — Знаела е кое е истински важното. Вие трите. Била е заобиколена от приятелките си.

— Опитахме се да я намерим, но ту лежеше по болници, ту излизаше, а накрая остана на улицата. Не можехме да си представим нашата Ел да живее като клошарка. Опитвахме се да я настаняваме в приюти, но тя все си тръгваше. Наложи се да се научим да уважаваме желанията й.

— Кога й отнеха Си Си?

— Не знам точно. Мисля, че Си Си е била на около десет, когато прибраха Ел в болница.

Двамата замълчаха. Представяха си как непознати хора вземат малкото момиче от единствения дом, който е познавало. Мръсен, нездравословен, но все пак дом.

— Кога видяхте отново Ел?

— С Мама и Кай често ходехме в Монреал с автобуса и преди две години срещнахме Ел на автогарата. Беше голям шок да я видим така, но в крайна сметка свикнахме.

— И тогава й показахте някои от картините на Клара?

— На Клара ли? Защо да го правим? — Ем очевидно се изненада. — Никога не прекарвахме дълго време с нея, само по няколко минути, колкото да й оставим дрехи, одеяла, храна, малко пари. Никога не сме й показвали картините на Клара. Защо да го правим?

— Някога показвали ли сте й снимка на Клара?

— Не.

Ем отново реагира с недоумение.

„Защо им е да го правят, наистина“ — замисли се Гамаш.

„Винаги съм харесвала картините ти, Клара“ — казала Ел, когато видяла художничката потисната и разстроена.

„Винаги съм харесвала картините ти.“

Гамаш почувства топлината от огъня върху лицето си. Запита се дали Ел се е познавала с неговия моряк или със строителния работник на Емили.

— Как узнахте, че Ел е била убита? — Зададе въпроса без предварителна подготовка.

Ем явно го очакваше и не реагира.

— Върнахме се в Монреал на двайсет и трети декември, за да й занеса коледен подарък.

— Защо трябваше да се връщате? Защо не й дадохте подаръка след представянето на книгата на Рут?

— Ел беше човек на навика. Всичко, което нарушаваше дневния й ритъм, я разстройваше. Преди няколко години й дадохме подаръка по-рано и тя не го прие добре, затова знаехме. Трябваше да е на двайсет и трети. Изглеждате озадачен.

Гамаш наистина беше озадачен. Не можеше да повярва, че жена, която живее на улицата, ще планира дните си. Изобщо знаела ли е коя дата е?

— Хенри знае кога е време да се храни и кога е време за разходка — обясни Ем, след като полицаят й каза какво го смущава. — Не искам да сравнявам Ел с куче, но накрая тя живееше като животно. Водеше се почти изцяло от инстинкти. Живееше на улицата, беше луда, покрита със собствените си екскременти и алкохоличка. Но също така бе най-чистата душа, която съм срещала. Потърсихме я около „Огилви“, после на автогарата. Накрая се обадихме в полицията. Оттам ни казаха, че е убита.

Ем отмести очи от Гамаш, самообладанието я напускаше. Но инспекторът знаеше, че ще понесе още един въпрос.

— Кога разбрахте, че дъщеря й я е убила?

Очите на Емили се разшириха.

— Боже мой! — прошепна тя.