Луиз Пени
Убийствено студена (33)

Глава трийсет и първа

Алармата се задейства в два и двайсет през нощта. Сирената раздра замръзналия въздух и нахлу във всяка къща от селото през каменни стени и мазилка, през дебела розова изолация и талашит, през сладки сънища и мъчителни кошмари, за да оповести бедствието.

Пожар!

Гамаш скочи от леглото. Освен сирената се чуваха стъпки, крясъци, звън на телефони. Навлече халата си и надникна в коридора. Видя нечий силует в тъмното.

Бовоар.

Отдолу се чу женски глас, писклив и напрегнат:

— Какво има? Какво става?

Гамаш изтича към стълбите, а Бовоар го последва мълчаливо.

— Не подушвам дим — каза главният инспектор, като се приближи до Никол, застанала на вратата на стаята си по розова бархетна пижама. Изглеждаше уплашена и готова да побегне. — Ела с мен. — Гласът му бе равен и спокоен.

Никол успя да си поеме въздух.

Долу чуха Габри и Оливие да си викат един на друг.

— На улица „Олд стейдж“ е. Рут има адреса — казваше Оливие. — Тръгвам.

— Чакайте — спря го Гамаш. — Какво е станало?

Оливие се вцепени, сякаш видя призрак.

— Mon Dieu!^[1] Бях забравил за вас. Има пожар. Пуснали са сирената в бившата гара, за да свикат всички доброволци от пожарникарския отряд. Рут се обади, за да ми каже къде гори. Аз ще взема пожарната кола, а Рут и Габри отиват направо на мястото.

Габри дотича от задното антре, облечен с кафяво-жълта пожарникарска униформа от огнеустойчив плат със светлоотразителни ивици на крачолите, ръкавите и гърдите. Под мишница носеше черна каска.

— Тръгвам — обяви. Целуна Оливие и стисна ръката му, после изтича навън в свирепия студ.

— Как да помогнем? — попита Бовоар.

— Облечете най-топлите си дрехи и елате на бившата гара — каза Оливие, без да го поглежда. След миг изчезна в нощта с развято зад него яке.

Из цялото село светваха прозорци. Тримата полицаи се качиха бързо горе, по стаите си, и след броени минути отново се събраха при главния вход. Докато тичаха през площада, Бовоар едва успяваше да си поема въздух в свирепия студ. При всяко вдишване ноздрите му замръзваха, а въздухът се забиваше като шило в синусите му. Челото го цепеше от болка, от очите му се стичаха сълзи, които замръзваха. Още на половината път до бившата гара едва виждаше. „Точно тази нощ ли намери да избухне пожар?“ — помисли си, докато се опитваше да държи очите си отворени и да диша равномерно. Студът обгръщаше тялото му, все едно бе гол. Пуловерите, дънките, всички топли дрехи бяха безполезни. До него Никол и Гамаш кашляха и също едва си поемаха въздух. Сякаш вдишваха киселина.

Щом стигнаха до средата на площада, сирената спря. Бовоар не можеше да реши кое е по-лошо — пронизителният й вой или скърцането на снега под краката му, което звучеше, сякаш самата земя стене от болка при всяка негова стъпка. Макар да не можеше да ги види, в мрака чуваше други хора да кашлят, да се препъват, да тичат като неопитни войници към бог знае какъв ад.

Цялото село бе мобилизирано.

— Облечете тези. — Оливие им посочи пожарникарските униформи, подредени в отворените шкафчета.

Тримата полицаи го направиха. Скоро бившата гара се изпълни с доброволци. Клара и Питър Мороу, Мирна, мосю Беливо и още десетина или повече жители на Трите бора се екипираха бързо и без паника.

— Ем се обади по телефона, автобусите вече загряват — докладва Клара на Оливие и той кимна одобрително.

С мрачни лица доброволците застанаха пред голямата карта на района, закачена на стената.

— Пожарът е тук. На улица „Олд стейдж“, по посока Сан Реми. След четири километра има отклонение наляво. Улица „Трайхорн“ 17. Къщата е на около километър оттам, от дясната страна. Да тръгваме. Вие елате с мен — добави Оливие, като даде знак на Гамаш и хората му и тръгна към пожарникарския автомобил.

— Това е хижата на Петров. Сигурен съм — обади се Бовоар. Намести се до Гамаш, а Никол седна отзад.

— Какво? — попита Оливие, докато караше голямата кола към улица „Олд стейдж“ начело на кавалкадата от автомобили.

— Боже мой, прав си! — Гамаш се обърна към Оливие и закрещя, за да надвика мотора: — В къщата е отседнал човек, когото познаваме. Казва се Сол Петров. Възможно ли е да е фалшива тревога?

— Няма начин. Една съседка е подала сигнала. Видяла е пламъци.

Гамаш се загледа през прозореца в осветения от фаровете участък от заснежения път. Имаше чувството, че пожарникарската кола може да надбяга светлината.

— Минус трийсет градуса — измърмори Оливие сам на себе си. — Бог да ни е на помощ.

В кабината всички се умълчаха. Пожарната кола леко занасяше по леда и снега. Останалите автомобили започнаха да завиват.

Гледката, която ги посрещна, беше по-ужасна, отколкото Гамаш очакваше. Почувства се като поклонник в ада. От Уилямсбърг вече бе пристигнала друга пожарникарска кола, която пръскаше вода върху горящата къща. Струята замръзваше, преди да падне върху пламъците, и покриваше всичко с лед. Доброволците с маркуча приличаха на ангели, облечени в дрехи от кристал. Мъже и жени работеха заедно като добре обучен екип. По каските и дрехите им имаше ледени висулки, а необгорелите части на постройката изглеждаха стъклени. Беше като сцена от зловеща приказка, зрелищно красива и в същото време ужасяваща.

Гамаш скочи от камиона и изтича при Рут Зардо, която стоеше наблизо с униформа на главен пожарникар и командваше гасенето.

— Скоро ще ни трябва допълнителен водоизточник — каза тя. — Някъде тук има езеро.

Питър и Клара се заоглеждаха за следи от замръзнал воден басейн, но наоколо се виждаше само мрак и сняг.

— Как ще го намерим? — попита Питър.

Рут се огледа и посочи:

— Съседката ще ни каже.

Питър изтича при пожарникарската кола и грабна моторен свредел, а Клара — при жената, която стоеше сама встрани, закрила уста с ръка, сякаш се опасяваше да не вдиша ужаса, който наблюдава. След секунди двамата съпрузи Мороу и съседката изчезнаха в мрака и единствено светлината от фенерчето им издаваше къде се намират.

Горящата къща бе осветена от фаровете на колите, спрени в определен, предварително планиран за целта ред. Гамаш разпознаваше лидерските умения у хората и сега разбра защо жителите на Трите бора са избрали именно Рут за командир на пожарния отряд. Предполагаше, че тя е свикнала е всякакви ужаси и този не я плаши. Беше спокойна и решителна.

— В къщата има човек — изкрещя инспекторът, за да надвика шуртенето на водата, бумтенето на пламъците и бръмченето на колите.

— Не, собствениците са във Флорида. Питах съседката.

— Греши. През деня идвахме. Дадена е под наем на някого, Сол Петров.

Рут се сепна:

— Трябва да го измъкнем. — Погледна къщата. — Габри, извикай линейка.

— Вече се обадих. Тръгнали са насам. Рут, къщата е почти напълно изгоряла.

Всички бяха наясно какво означава това.

— Трябва да опитаме. — Рут се огледа. — Не можем да го оставим там.

Габри беше прав. Половината постройка бе погълната от огъня. Пламъците съскаха и ревяха, сякаш огнеборците изливаха светена вода върху прокълнат дом. Гамаш не бе подозирал, че лед и огън могат да съществуват едновременно, но сега се убеди, че е така. Пред очите му гореше ледена къща.

Огнеборците губеха битката.

— Къде е Никол? — изкрещя Бовоар в ухото на шефа си. Шумът бе оглушителен.

Гамаш се огледа. Не вярваше да е отишла някъде, без да се обади. Не можеше да е толкова глупава.

— Отиде натам! — извика мосю Беливо, бакалинът, чието лице бе покрито с лед от водните пръски.

— Намери я — нареди Гамаш на Бовоар и младият инспектор веднага хукна в посоката, указана от Беливо.

Сърцето му биеше лудо. „Дано не е направила тази глупост“ — мислеше си.

Явно точно това бе сторила.

Бовоар следваше стъпките в снега. „Мамка му! — помисли си. Стъпките водеха право към задния вход на хижата. — Мамка му, мамка му, мамка му!“ Огледа се два пъти, отчаяно се надяваше да я види отвън. Изкрещя името й през вратата, но никой не му отговори.

„По дяволите!“

— Къде е тя? — извика Гамаш в ухото му.

Тук беше малко по-тихо, но пак се налагаше да крещят. Бовоар посочи вратата и лицето на главния инспектор застина като изсечено от камък. На по-младия детектив се стори, че шефът му прошепна „Рен-Мари“, но реши, че му се е счуло заради напрежението и суматохата.

— Чакай тук!

След секунди Гамаш се върна с Рут.

— Разбрах какво имате предвид — каза тя.

Възрастната жена куцаше силно, думите й бяха приглушени, а лицето й — като замръзнало. Бовоар също чувстваше своето изтръпнало и скоро съвсем нямаше да усеща ръцете си. Погледна огнеборците — пекаря, бакалина, местния майстор — и се запита как се справят. Всичките бяха покрити с лед. С почернели от дим лица. Присвиваха очи, докато изливаха вода върху огъня, а на всяка една-две минути се избърсваха с дебелите пожарникарски ръкавици, за да съборят ледените висулки от каските си.

— Габри, докарай пет-шест маркуча насам. Съсредоточете се върху тази част на къщата — нареди Рут и махна към онази четвъртина на постройката, която все още не бе обхваната от пламъци.

Габри веднага разбра и се скри сред дима и водните пръски, които Бовоар вече не можеше да различи.

— Ето — обърна се Рут към Гамаш, — вземете това.

Подаде му брадва. Гамаш взе инструмента и се опита да се усмихне, но лицето му беше замръзнало. Очите му сълзяха жестоко от дима и невероятния студ и при всяко премигване той трябваше да полага усилие, за да ги отвори пак. Дишаше на пресекулки и вече не усещаше краката си. Дрехите му, мокри от потта заради първоначалния прилив на адреналин, сега бяха студени и залепнали за тялото му.

— Проклета жена! — измърмори и тръгна към къщата.

— Какво правите? — Бовоар го хвана за ръката.

— А ти какво мислиш, че правя, Жан Ги?

— Не можете да влезете!

Главата на Бовоар като че ли всеки миг щеше да експлодира. Събитията бяха немислими и се случваха със светлинна скорост. Твърде бързо за него.

— Не мога да не го направя.

Гамаш го погледна в очите и околният шум сякаш заглъхна. Младият детектив пусна ръката на шефа си.

— Дайте. — Бовоар взе тежката му брадва. — Ще извадите нечие око с това чудо. Хайде.

Жан Ги имаше чувството, че скача в пропаст. Но и той като Гамаш нямаше избор. Не можеше да остави началника си да влезе в горящата сграда сам.

Вътре беше зловещо тихо. Не безшумно, но в сравнение с хаоса отвън тук беше като в манастир. Ток нямаше и двамата мъже включиха фенерчетата си. Поне беше топло, макар че изобщо не искаха да си помислят за причината. В кухнята Бовоар се блъсна в нещо и дървена кутия с прибори се изсипа на пода. Доброто възпитание бе толкова дълбоко вкоренено в него, че той дори понечи да се наведе, за да ги събере.

— Никол! — изкрещя Гамаш.

Тишина.

— Петров! — извика след това.

Пак тишина. Чуваше се само приглушеното бучене на огъня като ръмжене на гладно чудовище. Двамата мъже се обърнаха и се огледаха назад. Вратата за съседната стая беше затворена, но под нея мъждукаше светлина.

Огънят се приближаваше.

Бовоар посочи вратата:

— Стълбите за горния етаж са там.

Гамаш не каза нищо. Не се налагаше. Отвън чуваха Рут да крещи заповеди завалено и хладно.

— Насам — каза Гамаш и дръпна Бовоар далеч от пламъците.

— Ето! Намерих нещо. — Бовоар отвори капака на пода в кухнята и насочи светлината надолу. — Никол?

Нищо.

Видя дървена стълба и подаде фенерчето си на Гамаш. Сам не можеше да повярва, че го прави. Едно обаче беше сигурно: колкото по-скоро свърши това, толкова по-добре. Провеси краката си през дупката, стъпи на стълбата и слезе бързо. Гамаш му върна фенерчето и също насочи своето надолу.

Долу беше зимникът. Каси с бира и вино, щайги с картофи и репи. Миришеше на пръст, паяци и дим. Бовоар насочи фенерчето към другия край на помещението и видя стена от дим бавно да се движи към него. Беше почти хипнотизиращо. Почти.

— Никол? Петров? — изкрещя. Отстъпи назад към стълбата. Знаеше, че е някъде там.

— Побързай, Жан Ги! — извика трескаво Гамаш.

Бовоар показа глава през отвора в пода. Вратата към съседната стая пушеше. Скоро щеше да пламне.

Гамаш го извлече от дупката.

Шумът се усилваше и пламъците приближаваха. Отвън виковете ставаха още по-неистови.

— Тези стари къщи почти винаги имат второ стълбище за горния етаж — каза Гамаш, като освети кухнята. — Вероятно е малко и запречено.

Бовоар започна да отваря шкафовете, а шефът му — да думка по дъсчените стени. По-младият детектив си спомни бабиния си дом в Шарлевоа с тайното стълбище в кухнята. От години не се беше сещал за него. Не искаше. Беше заровил тези спомени дълбоко в съзнанието си, но ето че сега в тази непозната къща, в пожара, те бяха решили да се завърнат. Като дима в зимника спомените настъпваха неумолимо и бавно го поглъщаха.

Внезапно Жан Ги се озова отново в онази къща, на онова тайно стълбище. Криеше се от брат си. Или поне така си мислеше, докато не му стана скучно и не реши да излиза. Вратата беше заключена отвън. Вътре беше пълен мрак и изведнъж сякаш въздухът свърши. Стените се приближаваха, искаха да го смачкат. Стълбите стенеха. Къщата, толкова позната и уютна, искаше да го погуби. Когато намериха изпадналото в паника дете, брат му каза, че е станало по погрешка, но Жан Ги не му повярва. И до днес не му беше простил.

Едва шестгодишен, Жан Ги Бовоар научи, че никое място не е сигурно и на никого не можеш да имаш доверие.

— Насам! — изкрещя.

Пред него се откри част от врата. Отначало помисли, че води към килерче, но на светлината на фенерчето забеляза стръмно тясно стълбище. Освети нагоре и видя затворен капак в края му. Сърцето на Бовоар биеше лудо, дишането му бе учестено и плитко. Дали защото димът се сгъстяваше? Да, определено. Беше сигурен, че усеща пламъците зад гърба си, но когато се обърна, видя само тъмнина. Това не го успокои особено. „Ох, нека само да се измъкна оттук!“ Дори целият горен етаж да бе в пламъци, щеше да е по-добре, отколкото да остане тук, на това напомнящо гробница стълбище.

Гамаш подпря капака с рамо и натисна.

Нищо.

Блъсна го по-силно. Капакът не помръдна.

Бовоар погледна надолу, откъдето бяха дошли. Димът се процеждаше под вратата. А капакът над тях беше заключен.

— Дайте на мен. — Опита се да мине покрай Гамаш, но оттам не можеше да се прокара и лист хартия. — Ето, вземете брадвата.

Усещаше, че косите му настръхват, едва дишаше. Виеше му се свят и се уплаши да не припадне.

— Трябва да се махаме оттук! — каза и удари стената с юмрук. Стълбището сякаш го стискаше за гърлото, задушаваше го. Едва дишаше. Чувстваше се в капан.

— Жан Ги! — извика Гамаш. Подпрял бе буза в тавана и натискаше с цялата тежест на тялото си. Не можеше нито да повдигне капака, нито да успокои Бовоар, който бе на път да изпадне в паника.

— По-силно, бутайте по-силно! — изкрещя почти истерично младият детектив. — Боже, всичко се пълни с дим!

Гамаш усещаше как колегата му го притиска отдолу в опит да се отдалечи от дима и пламъците.

„Ще умрем“ — мислеше си Бовоар. Стените го притискаха, тъмни и тесни, обездвижваха го, задушаваха го.

— Жан Ги! — изкрещя Гамаш. — Престани!

— Тя не го заслужава. За бога, откажете се! — Бовоар задърпа ръката му, повлече го надолу в мрака. — Тя не заслужава. Да се махаме!

— Престани! — нареди Гамаш. Завъртя се, доколкото можеше в тясното пространство, и Бовоар го заслепи с фенерчето си. — Чуй ме! Слушаш ли?

Отчаяното дърпане спря. Стълбището се пълнеше с дим. Гамаш знаеше, че нямат много време. Напрегна се, за да види лицето на младия мъж през ослепителната светлина.

— Кого обичаш, Жан Ги?

Бовоар си помисли, че халюцинира. Мили боже, нима шефът му се канеше да рецитира поезия? Не искаше да умре с отегчителните стихове на Рут Зардо.

— Какво?

— Мисли за някого, когото обичаш! — Гласът на началника беше настоятелен и твърд.

„Обичам теб“ — бе първата мисъл на Бовоар. После си помисли за жена си, за майка си. Но най-напред за Арман Гамаш.

— Представи си, че сме тук, за да спасим най-милите ти хора.

Не беше съвет, а заповед.

Бовоар си представи Гамаш, затиснат в горящата къща, ранен, викащ името му. И изведнъж тясното стълбище вече не изглеждаше толкова смазващо, мракът не беше толкова зловещ.

„Рен-Мари“ — повтаряше си наум Гамаш, както от първия момент, когато влезе в горящата сграда. Не заради Ивет Никол. Не заради Сол Петров. А заради Рен-Мари. Мисълта, че трябва да спаси нея, потискаше инстинкта му за самосъхранение. Страхът не съществуваше. Единственото, което имаше значение, бе да я намери. Никол се бе превърнала в Рен-Мари, страхът се бе превърнал в смелост.

Гамаш заблъска по капака. Давеше се и чуваше, че Бовоар също кашля.

— Помръдна! — изкрещя и удвои усилията си.

Даде си сметка, че върху капака навярно има сложена мебел. Хладилник, може би. Дръпна се за част от секундата и се мобилизира. Втренчи се за миг в капака. Затвори очи. После ги отвори и го блъсна с все сила. Той се повдигна достатъчно, за да пъхне Гамаш брадвата в пролуката. Използва я като лост и напъна нагоре. Нахлу дим и го заслепи. Инспекторът опря нос в рамото си и се опита да диша през дрехата. Чу и усети как поставената отгоре мебел пада и капакът се отвори рязко.

— Никол! — изкрещя, но вдиша дим и се задави.

Едва виждаше на светлината на фенерчето, но успя да различи малка спалня. Отстрани, до капака, имаше преобърната ракла. Бовоар изпълзя след него от дупката. Забеляза, че тук димът е по-гъст, отколкото на стълбището. Времето изтичаше.

Жан Ги чу пращенето на огъня по-силно и усети топлината му. В рамките на твърде кратко време бе усетил убийствен студ и изгаряща жега — нещо, за което баба му казваше, че може да го убие.

— Никол! Петров! — изкрещяха двамата мъже.

Ослушаха се, после излязоха в коридора и там ги посрещна стена от пламъци — обгръщаха тавана, а после се снишаваха, сякаш да си поемат въздух. Приведен, Гамаш тръгна бързо в обратната посока. Вмъкна се в следващата стая. На прага се препъна в нещо.

— Тук съм! — Никол се изправи на колене и се хвърли на врата му. — Благодаря, благодаря! — Вкопчи се в него, сякаш искаше да се вмъкне под кожата му. — Заслужавам! Наистина заслужавам! Съжалявам! — Стискаше го като удавник сламка.

— Петров! Къде е Петров?

Ивет поклати глава.

— Ето, вземи това. — Подаде й фенерчето. — Бовоар, върви напред.

Жан Ги се завъртя и тримата хукнаха приклекнали обратно по коридора към пламъците и дима. Когато се вмъкнаха в малката спалня, Бовоар за малко не пропадна в дупката в пода. От нея бълваше горещина. Насочи фенерчето надолу и видя извиращ като пяна дим и пламъци.

— Оттук не може! — изкрещя.

Ревът на пламъците се чуваше съвсем близо. Почти до тях. Гамаш отиде при прозореца и го изкърти с лакът.

— Там! — закрещя Рут. — Горе! Давайте стълбите!

За части от секундата на прозореца се появи лицето на Били Уилямс.

Скоро тримата полицаи се отдалечаваха с олюляване от сградата. Гамаш се обърна. Къщата бе погълната от пламъци, които изпращаха в небето искри, дим и душата на Сол Петров.