Луиз Пени
Убийствено студена (30)

Глава двайсет и осма

Питър покани Гамаш в къщата и взе палтото му. Вътре миришеше на пуканки и се носеше слаба музика в изпълнение на църковен хор.

— Филмът току-що свърши — каза Питър.

— Да — потвърди Клара, която влезе в кухнята, за да посрещне госта. — Втория път беше още по-интересен, струва ми се. И открихме нещо.

Влязоха в дневната и видяха Жан Ги Бовоар ококорен срещу телевизора, макар да вървяха надписите.

— Mon Dieu, нищо чудно, че англичаните са ни победили на Абрахамово поле^[1]. Всички сте луди.

— Да, полезно е при война — съгласи се Питър. — Но не всички сме като Елеонор Аквитанска и Хенри II. — Изкушаваше се да изтъкне, че Елеонор и Хенри всъщност са французи, но се отказа, за да не прозвучи грубо.

— Така ли мислите? — попита Бовоар.

Беше виждал достатъчно англосаксонци в Квебек, за да си изгради друго мнение. Потайността им го плашеше. Никога не можеше да разбере какво си мислят. А пък ако успееше, по никакъв начин не можеше да предвиди какво ще направят. В англоезична компания винаги се чувстваше беззащитен и застрашен. И това не му харесваше. Честно казано, изобщо не ги обичаше и този филм не допринесе с нищо, за да промени мнението му.

Ужасяващо.

— Ето. — Клара натисна копчето за връщане и лентата засъска. — Около седемнайсетата минута. Записът става странен.

Гамаш вече знаеше какво е искала да му каже Клара по време на накъсания им разговор. Когато някой спира и връща видеокасета, за да гледа определена част от филма, лентата се разтяга и картината почва да трепти. Клара предполагаше, че щом Питър е спирал и връщал достатъчно често своите касети, за да ги повреди така, може би и Си Си го е правила.

— Има едно място, на което картината потрепва — обади се Лемио. — Гледахме го няколко пъти, но там не се случва нищо.

— Мисля, че рано или късно ще разбереш, че във всеки кадър от филма има смисъл — обясни Гамаш на младия полицай. — И има причина Си Си да го е спирала точно на това място.

Лемио се изчерви. Колко пъти щяха да му повтарят този урок? Във всичко има смисъл. Гамаш му го припомни със спокоен глас, но и двамата знаеха, че му го казва за втори път.

— Така, ето — обяви Клара. Седна и пусна филма.

Голям кораб приближаваше мрачен бряг. Катрин Хепбърн като Елеонор в напреднала възраст беше увита в шалове, бляскава и крехка. Нямаше говор — само пейзажен кадър с кораба, гребците и пристигащата кралица.

Почти бяха стигнали брега, когато записът стана странен. Само за секунда. Картината се размести.

— Ето тук — каза Клара. — Ще го върна пак. — Превъртя и пусна записа още два пъти.

И още два пъти Елеонор пристигна за катастрофална Коледа със семейството си.

Клара спря касетката в момента, когато картината започваше да трепти. Екранът бе почти изцяло зает от носа на кораба. Не се виждаха лица. Никакви актьори. Само голи, безжизнени дървета, почти мъртъв пейзаж, сивото море и носът на кораба. Нищо.

„Лемио май ще се окаже прав“ — помисли си Гамаш. Отпусна се назад на дивана и се втренчи в телевизора. Клара превъртя отново. Минутите минаваха.

— Какво виждате? — попита главният инспектор всички в стаята.

— Кораба — каза Клара.

— Дървета — добави Питър.

— Вода — побърза да вметне Бовоар, преди някой да го е изпреварил.

Лемио се ядоса заради бавната си реакция. Не остана какво да добави. Забеляза, че Гамаш го гледа развеселено. Но в погледа на началника имаше и друго. Одобрение. По-добре да замълчиш, отколкото да кажеш нещо само за да не останеш по-назад. Младежът се усмихна и му стана по-спокойно.

Главният инспектор отмести очи от телевизора. Кораб, дървета, вода. Дали беше съвпадение, че Си Си е спирала филма точно на този кадър? Дали Гамаш не търсеше под вола теле? Дали Си Си не беше спряла записа само за да си сипе нещо за пиене или да отиде до тоалетната? Но пък лентата не би се разтеглила само от една пауза. За да се повреди толкова, трябва да е спирана многократно на това място.

Гамаш стана и изпъна крака.

— Няма смисъл да зяпаме повече. Тук няма нищо. Ти беше прав, аз сгреших. Извинявам се — каза на Лемио, който остана толкова смаян, че не знаеше какво да стори.

— Съжалявам — извини се Клара, докато ги изпращаше към задния вход. — Мислех, че съм открила нещо полезно.

— И наистина сте, мадам. Вие имате интуиция за престъпленията.

— Ласкаете ме, мосю.

Ако Питър беше куче, космите на врата му щяха да настръхнат. Колкото и да се опитваше, не можеше да преодолее ревността си към Гамаш и приятелското му отношение с Клара.

В задното антре главният инспектор извади книга от палтото си и я подаде на Клара. След като говори с Мирна, знаеше какво трябва да направи, макар че никак не му се искаше.

— Много мило, но аз вече имам последната книга на Рут.

— Точно тази я нямате — почти шепнешком каза Гамаш.

Питър и другите двама полицаи напрегнаха слух, за да го чуят.

Клара отвори книгата и се усмихна широко:

— Смърдиш. С обич, Рут. Намерили сте я?! Бях я изгубила. На улицата ли съм я изпуснала, или беше в бистрото?

— Не, в Монреал.

Клара го погледна озадачено:

— И вие сте я намерили? Не е възможно.

— Открили са я до трупа на една жена. — Гамаш изрече думите бавно и внимателно, за да е сигурен, че Клара ще ги чуе и осмисли добре. — Намерили са я мъртва пред „Огилви“ точно преди Коледа.

Наблюдаваше внимателно лицето на Клара, реакцията й. Тя изглеждаше искрено объркана, смаяна. Нищо повече.

— Една бездомница, клошарка.

Сега явно й просветна. Отвори широко очи и извърна глава, сякаш отблъсната от думите му.

— Не — прошепна и пребледня. Вдиша мълчаливо няколко пъти. — Онази старица, бездомницата на улицата?

Настъпи тягостно мълчание. Всички гледаха Клара, която все още се опитваше да осмисли новината. Имаше чувството, че пада — не на пода, а много по-надолу, в пропастта на разбитите илюзии.

„Винаги съм харесвала картините ти, Клара.“

Не. Значи клошарката все пак не е била Господ. Просто една нещастна старица. Заблудена като самата Клара. И двете си мислеха, че картините й са добри. И двете грешаха. Си Си и Фортен бяха прави.

„Изкуството ти е аматьорско и банално — помисли си. — Ти си пълен провал. Нямаш глас, нямаш виждане, нямаш стойност. Похаби целия си живот.“

Думите я пронизваха като с нож, теглеха я надолу, тласкаха я към ръба.

— О, боже — бе единственото, което успя да каже.

— Питър, би ли направил чаша чай? Горещ и с много захар — каза Гамаш.

Питър изпита едновременно раздразнение и благодарност, че детективът се е сетил за това.

— Върни се в щаба и виж как напредва Лакост — прошепна Гамаш на Бовоар.

Заведе Клара обратно в дневната, като мислено се смъмри, че не е дал видеокасетата на колегата си. Надяваше се Жан Ги да не я забрави.

— Разкажете ми какво се случи онзи ден — каза, след като Клара седна до топлата камина.

— За малко не я настъпих, когато влизах в „Огилви“. Стана вечерта, когато Рут представяше книгата си. Почувствах се кофти. Заради късмета, който съм имала в живота, и така нататък… — Не довърши, знаеше, че Гамаш ще я разбере.

Клара отново си представи сцената. Как тръгна от книжарницата, как купи храна и се качи на съдбовния ескалатор. Как се размина със Си Си.

„Картините на Клара са аматьорски и банални.“

Как излезе като замаяна в мразовитата нощ; идеше й да хукне по улицата, да крещи, да плаче, да блъска щастливите минувачи. Но вместо това се наведе над клошарката, над купчината вонящи дрехи, и погледна сълзящите й очи.

— Винаги съм харесвала картините ти, Клара.

— Наистина ли така каза? — попита Гамаш.

Клара кимна.

— Познавахте ли я?

— Не я бях виждала дотогава.

— Но би трябвало да сте — каза Лемио. Обаждаше се за първи път от началото на разпита. Думите сами излязоха от устата му.

Младежът стисна зъби и погледна шефа си в очакване на укор. Главният инспектор обаче го гледаше с интерес. След малко се обърна пак към Клара. Облекчен, Лемио продължи да слуша, но не го свърташе на едно място. Разговорът силно го смущаваше.

— Как си го обяснявате? — попита Гамаш.

— Не мога да си го обясня — отвърна Клара.

— Напротив, можете — насърчи я той. Търсеше вратичка към душата й, начин да я накара да му се довери. — Разкажете ми.

— Тогава си помислих, че е Господ — с мъка промълви тя. Беше на ръба да се разплаче.

Гамаш седеше тихо, чакаше. Погледна встрани, за да й създаде чувство за уединение. Втренчи се в телевизора и пак си представи застиналия кадър на кораба от филма. Не. Не на кораба, само на носа. С дърворезба отпред. На морски змей? Змия? Не. Птица.

Орел.

Крещящ орел.

В този момент Гамаш се досети защо Си Си е спирала записа точно на това място. Трябваше да стигне в щаба, преди Лакост да си е тръгнала. Според часовника върху камината минаваше шест. Може би беше закъснял. Даде знак на Лемио и прошепна нещо в ухото му. Младежът тръгна бързо и безшумно. След секунда Гамаш го видя да изтичва по пътеката и през предната порта.

Главният инспектор за втори път изруга наум, задето не се сети да даде видеокасетата на Лемио, за да я прибере в кутията с веществени доказателства. Все повече си мислеше, че ще я забрави тук. Питър донесе чая и Клара се надигна.

— Пак ще ви попитам. Сигурна ли сте, че никога преди не сте виждали Ел?

— Ел ли? Така ли се е казвала?

— Така е записана в полицейския доклад. Не знаем истинското й име.

— Мислих много след онази нощ. Мирна също ме пита. Не съм я виждала по-рано. Повярвайте ми.

Гамаш й вярваше.

— Как е умряла? — попита Клара. — От студ ли?

— Убили са я. Малко след като е говорила с вас.