Луиз Пени
Убийствено студена (26)

Глава двайсет и четвърта

— Е, коя е майката на Си Си? — попита Бовоар.

От половин час бяха в щаба за сутрешното съвещание и той се чувстваше съвсем като старото си Аз.

С една значителна разлика.

Старото му Аз ненавиждаше полицай Ивет Никол, но тази сутрин Жан Ги установи, че даже я харесва и не помни точно какъв е бил проблемът преди.

Бяха закусили заедно в пансиона и си паднаха от смях, докато тя разказваше как се е опитала да стопли гумената му грейка. В микровълновата.

— На вас ви е смешно — измърморил бе Габри, докато оставяше две порции яйца по бенедиктински пред тях. — Не сте намирали котка, експлодирала в микровълновата фурна. Никога не съм харесвал котката. Но грейката ми беше ценна.

Сега всички членове на екипа седяха около заседателната маса и слушаха докладите. Топката на ли-биен беше проверена за пръстови отпечатъци. Намериха такива от трима души и ги пратиха за изследване в лабораторията в Монреал.

Никол докладва какво е открила. Ходила бе до града, за да разпита за Кри в училището й.

— Исках да получа нещо повече от обикновена учебна характеристика — обясни. — Изглежда, че Кри е умно момиче, но не много интелигентно, ако ме разбирате. Трудолюбива, последователна. Останах с впечатлението, че е нещо като напаст за Училището за девици на госпожица Едуард. Веднъж заместник-директорката я нарече „Бри“, но бързо се поправи. Любимият й предмет били природните науки, макар че напоследък проявявала интерес и към театъра. През последните години работела зад сцената, главно технически неща, но този път участвала в коледната пиеса. Пълна катастрофа. Сценична треска. Наложило се да я свалят насила от сцената. Другите деца се отнесли доста жестоко към нея. Родителите също.

— А учителите? — попита Гамаш.

Никол поклати глава.

— Има обаче нещо интересно — продължи. — На няколко пъти чековете, с които родителите й са плащали таксата за училището, не са имали покритие. Затова проверих финансите им. Изглежда, Си Си и мъжът й са живели доста над възможностите си. Дори след два-три месеца са щели съвсем да фалират.

— Си Си била ли е застрахована? — попита Бовоар.

— За двеста хиляди долара. Ришар Лион е от скромно семейство. Дипломирал се е като инженер във Ватерло, но не е изградил професионална кариера. Постъпил на сегашното си работно място преди осемнайсет години. Дребна служба в мениджмънта. Организира работните графици. Неудачник. Изкарва по четирийсет и две хиляди годишно, трийсет, ако приспаднем данъците. Си Си не е виждала печалба през всичките шест години, откакто има фирмата. Изпълнява дребни поръчки за вътрешен дизайн, но изглежда, по-голямата част от миналата година е прекарала в писане на книгата си и в създаване на собствена колекция кухненски аксесоари. Ето. — Никол хвърли каталог на масата. — Това е работната версия на каталога, който е смятала да издаде. Онзи, над който е работил фотографът.

Бовоар го взе. Сапуни „Ли-биен“, чаши за кафе „Покой“, хавлии „Бъди спокоен“…

— Другата седмица Си Си е имала уговорена среща с фирмата за онлайн търговия „Дайрект мейл“ — продължи Никол. — Искала е да им продаде колекцията си. Ако беше успяла, щеше да е голям удар.

— Те какво казаха? — попита Изабел Лакост.

— Днес ще им се обадя — отговори Никол и се усмихна, сякаш казваше: „Благодаря, че попита“.

— Има ли новини от фотографската лаборатория за снимките от кърлинга? — обърна се Бовоар към Лакост.

— Изпратих човек да вземе проявените негативи. Скоро ще знаем повече.

— Добре — кимна Гамаш. Разказа им за ниацина, за „Лъвът през зимата“ и за Псалм 46:10.

— И коя е майката на Си Си? — зададе Бовоар най-важния въпрос.

— В Трите бора има няколко жени, които са на подходящата възраст — отбеляза Лакост. — Емили Лонпре, Кай Томпсън и Рут Зардо.

— Да, но само една от тях има инициал „Л“ — напомни Лемио.

Младият полицай за първи път се обаждаше. Досега внимателно наблюдаваше Ивет Никол. Не беше наясно защо, но не я харесваше. Не му се нравеше внезапната й поява, а още по-малко новото й приятелство с инспектор Бовоар.

— Ще ги проверя — каза Лакост и оперативката приключи.

Гамаш взе дървената кутия от бюрото си и разсеяно я обърна, за да погледне буквите, залепени отдолу.

— Какво е това? — попита Бовоар, като седна на стола до шефа си.

— Веществено доказателство по друг случай.

Гамаш му подаде кутията. Изведнъж му хрумна, че Бовоар може да види нещо, което той пропуска. Че ще успее да подреди буквите. Жан Ги заоглежда кутията.

— Един от коледните ви случаи ли? — попита.

Гамаш кимна мълчаливо — не искаше да смущава концентрацията му.

— Колекционер на букви. Трябва да е бил някой луд.

Бовоар му върна кутията.

Е, интуицията му не помогна особено.

Когато колегата му излезе, Гамаш отиде при Лакост.

— Добави и Беатрис Майер в списъка — инструктира я.

* * *

Камъкът за кърлинг издумка върху неравния лед и удари камъка в другия край със силен трясък, който след части от секундата проехтя между възвишенията край езерото Брюм. Тази сутрин беше адски студено, температурата бе най-ниската за тази зима, а предстоеше още да пада. По пладне сигурно щяха да замръзнат живи. Слънцето ги мамеше със светлината си, но не топлеше, лъчите му се отразяваха в снега, а той блестеше и заслепяваше всеки, който нямаше тъмни очила.

Били Уилямс беше изчистил леда специално за тях и сега той, Бовоар, Лемио и Гамаш гледаха как дребничката Емили Лонпре се изправя и си поема въздух на пресекулки.

„Няма да издържим дълго — помисли си Гамаш. — Ще трябва да се приберем скоро, преди бабата да замръзне. Преди всички да замръзнем.“

— Ваш ред е — каза старицата на Бовоар, който я гледаше и учтиво се преструваше, че му е интересно.

Жан Ги не приемаше сериозно кърлинга. Сега приклекна и се прицели в другия край на леденото поле на десетина метра от него. Вече виждаше къде ще отиде камъкът му. Щеше да изненада всички с вродените си умения. Скоро щяха да завалят предложения да се включи в канадския олимпийски отбор по кърлинг. Щеше да откаже, разбира се — твърде много се срамуваше да свърже името си с това абсурдно занимание. Е, може би, когато остарееше и не беше в състояние да практикува друг спорт, все пак щеше да помисли дали да не влезе в олимпийския отбор.

* * *

Клара се настани в старомодната вана с крачета. Още се сърдеше на Питър заради подаръка от контейнера, но започваше да се чувства по-добре. Накисна се в горещата ароматна вода и размърда пръстите на краката си между пакетчетата с билки за вана, подарък от свекърва й. Знаеше, че трябва да се обади да й благодари за тях, но това можеше да почака. Майка му упорито я наричаше „Клер“ и до тази година все й подаряваше неща, свързани с готвене. Книги с рецепти, тигани, веднъж дори престилка. Клара мразеше да готви и подозираше, че майката на Питър го знае.

Сега размърда ръце напред-назад във водата и се отдаде на любимата си фантазия. Директорът на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк чукаше на вратата й. Акумулаторът на колата му беше паднал заради минусовите температури и той имаше нужда от помощ.

Клара си представяше всичко изключително ясно. Човекът щеше да влезе в къщата, а тя — да му приготви чай, но когато се обърнеше да му поднесе чашата, той нямаше да е там.

Щеше да го намери в ателието си. Смаян.

Не. Разплакан.

Гостът щеше да се разплаче пред красотата, болката, великолепието на творбите й.

— Чии са тези неща? — щеше да попита, без да се сети да избърше сълзите си.

Клара нямаше да каже нищо, щеше да го остави сам да се досети, че великата художничка е пред него — скромна и красива. Той щеше да я обяви за най-великия творец на времето си. Или на всички времена. Най-даровитата, невероятна, гениална художничка, която някога е живяла.

От чувство за справедливост Клара щеше да му покаже ателието на Питър и главният куратор на Музея за съвременно изкуство щеше да направи учтив коментар. Но нямаше да има място за съмнение, че истинският талант в семейството е тя.

Клара си затананика.

* * *

— Сега коленичете, инспекторе. Хванете дръжката на камъка, сякаш се ръкувате с някого. — Емили се наведе над него. — Изнесете го назад с дясната си ръка, залюлейте назад левия си крак и в същото време засилете камъка напред и се плъзнете по леда, като го оставите да ви води. И запомнете, не го блъскайте. Просто го пуснете.

Бовоар погледна към нейния камък в другия край на игрището. Изведнъж му се стори страшно далеч.

Пое си дълбоко въздух и залюля назад дясната си ръка. Камъкът за малко не го изкара от равновесие. Бовоар си спомни глупавата метличка и се подпря на нея, като усети, че обувките му започват да се пързалят. Нещо не беше както трябва.

Камъкът се стовари върху леда и Бовоар се заклати силно. Знаеше, че някак е изгубил инерцията си и сега трябва да навакса. Изпъна напред дясната си ръка, все още стиснала камъка, и с левия крак затърси опора. Усети, че пада.

Пльосна се по корем на леда с разперени ръце и крака заедно с камъка.

Били Уилямс изруга с неразбираемия си акцент и се разхили.

* * *

Клара си мислеше за филма от предишната вечер. Отдавна не беше гледала видео. Почти всичките им филми бяха на дивиди, най-вече защото любимите касети на Питър бяха повредени. Мъжът й ги спираше и превърташе до сцените, които харесваше най-много. Гледаше ги постоянно, докато лентата се разтеглеше, а картината започнеше да трепери.

Клара се надигна от ваната с полепнали по тялото ароматни билки. Изведнъж й хрумна нещо.

— Мила, мама се обажда от Монреал. Иска да ни благодари за подаръка. — Питър влезе с телефон в ръка.

Клара му махна да не я безпокои, но беше твърде късно. Изгледа го сърдито, избърса ръцете си и взе апарата.

— Здравейте, госпожо Мороу! О, няма защо. И весела Коледа. Работата ми в аптеката ли? Много добре върви, благодаря. — Погледна на кръв мъжа си. Не работеше в аптеката от петнайсет години. — И благодаря за подаръка. Много подходящ. Даже в момента го използвам. Да, bon appetit. — Затвори и върна телефона на Питър. — Май всъщност ми е подарила пакет сушена супа. Зеленчукова.

Клара погледна в краката си и забеляза, че по повърхността на водата плуват грахови зърна, а до тях — набъбнало от влагата парче морков.

* * *

— Печеля ли? — попита Бовоар, като се изтупа от снега и погледна камъка за кърлинг в краката си.

— Зависи какво играете — усмихна се Ем. — Определено сте овладели играта на неподвижните камъни. Felicitations.^[1]

— Мерси, мадам.

Този път кучешкият студ послужи добре на инспектора. Замаскира изчервяването му от срама. Докато гледаше камъка, който почиваше безполезно в краката му, у Бовоар неохотно се събуди тайно уважение към играещите кърлинг.

Гамаш извади снимките, които хората му бяха направили на местопрестъплението. Там, където Мама бе „изчистила къщата“, пет камъка бяха забити в снега.

В ума на главния инспектор започна да се оформя идея.