Луиз Пени
Убийствено студена (19)

Глава седемнайсета

— Успех — каза Бовоар, влезе в топлата зала на временния щаб и съблече дебелото си палто. Хвърли шапката върху бюрото си и ръкавиците скоро я последваха. — Прав бяхте. Фотографът е направил снимки.

— Чудесно — похвали го Гамаш и го потупа по рамото. — Хайде да ги видим.

— Само че не са у него — уточни Бовоар.

— Къде са?

— Изпратил е филма за проявяване в лабораторията, която използва. Пуснали са ги като спешна поръчка и до утре трябва да се получат.

— В лабораторията.

— Precisement.^[1] — Бовоар усети по-малко ентусиазъм у шефа си, отколкото бе очаквал. — Но каза, че е направил стотици снимки на закуската и кърлинга.

Бовоар се огледа. Изабел Лакост бе вглъбена в компютъра си, а Ивет Никол седеше в другия край на масата като на самотен остров и гледаше с копнеж към континента — тоест Гамаш.

— Видял ли е нещо? — поиска да знае главният инспектор.

— Питах го. Твърди, че като фотограф толкова се съсредоточава в снимането, че не вижда какво се случва около него, но и той като всички много се изненадал, като видял Си Си да пада. Сподели все пак, че задачата му била да снима само мадам Дьо Поатие, тъй че фотоапаратът му бил насочен през цялото време към нея.

— Тогава трябва да е видял все нещо.

— Може и да е видял — съгласи се Бовоар, — но да не е осъзнал какво вижда. Ако някой я беше наръгал с нож, пребил с бухалка или удушил, сигурно щеше да реагира, но в случая не е било толкова очевидно. Си Си просто станала и се хванала за шезлонга пред нея. Не е изглеждало странно и не е личало тя да е в опасност.

Прав беше.

— Защо го е направила? — попита Гамаш. — Иначе това, което казваш, е вярно. Със сигурност не би привлякло вниманието, но все пак е странно. Пък и имаме само честната дума на Петров, че е бил там да снима Си Си, а не да я убива.

— Съгласен съм. — Бовоар протегна ръце над печката на дърва, за да ги стопли, после посегна към кафеника. — Изяви готовност да ни съдейства. Може би твърде голяма готовност.

За Бовоар прекалената услужливост винаги изглеждаше подозрително.

* * *

Емили Лонпре подреди масата за трима, като отдели на сгъването и оправянето на платнените салфетки повече от необходимото време. Еднообразните движения я успокояваха. Мама Би още я нямаше, но след малко щеше да се появи. Според часовника на стената урокът й по медитация трябваше скоро да свърши.

Кай бе легнала да подремне, но Ем не я свърташе на едно място. При нормални обстоятелства щеше да седи спокойно с чаша чай и да чете „Ла прес“, но вместо това нервно бършеше гръбчетата на готварските книги и поливаше прогизналите растения, за да се разсее от неспокойните мисли.

Засуети се с граховата супа и размести кокала в голямата тенджера, за да се смесят добре всички аромати. Хенри седеше кротко в краката й и гледаше съсредоточено с кафявите си очи, сякаш със силата на волята можеше да накара големия кокал да скочи от тенджерата в отворената му уста. Постоянно махаше с опашка и докато Ем шеташе из кухнята, се стараеше да й се пречка максимално.

Царевичният хляб беше втасал и докато се опече, Мама щеше да се появи.

И наистина, след половин час колата на Беатрис Майер спря пред къщата и тя слезе. Тръгна уверено по хлъзгавата алея. Беше толкова ниска и закръглена, че според Кай не можеше да падне, дори да иска. Освен това — пак според Кай — Мама не можеше и да се удави. По необяснима за Ем причина на Кай така и не й омръзваше да анализира обстоятелствата, при които приятелката й би могла да предаде богу дух. Мама Би й връщаше жеста, като постоянно повтаряше, че тя поне ще срещне бог.

Трите стари приятелки взеха по чиния супа и филийки току-що изпечен хляб, намазани с топящо се масло. Бяха се разположили удобно около кухненската маса. Хенри се беше свил отдолу и просеше огризки.

След десет минути, когато дойде Гамаш, храната все още беше пред тях, изстинала и недокосната. Ако инспекторът се беше промъкнал и надникнал от задния прозорец, щеше да свари трите приятелки хванати за ръце и вглъбени в безкрайна молитва.

* * *

— Не се притеснявайте за това, инспекторе — каза Ем, след като Гамаш виновно погледна снежните следи, които обувките му оставиха по каменния под на задното антре. — С Хенри постоянно внасяме сняг отвън.

Кимна към шестмесечната немска овчарка, която изглеждаше, сякаш ще се пръсне от вълнение. Кучето махаше с опашка и движеше задните си части с такава скорост, че Гамаш имаше чувството, че може да запали огън с тях.

Полицаите се представиха, събуха се и се извиниха, че са прекъснали обяда на възрастните дами. Кухнята ухаеше на домашна супа от грах и току-що изпечен хляб.

— Намасте — каза Мама, като събра ръцете си и леко се поклони на мъжете.

— О, боже — измърмори Кай. — Пак ли?

— Намасте? — попита Гамаш.

Бовоар си замълча, защото жената беше стара, беше англичанка и носеше лилав кафтан. Хората като нея приказваха какви ли не глупости.

Главният инспектор също се поклони тържествено. Бовоар се престори, че не е видял.

— Това е древен и много почтителен поздрав — обясни Беатрис Майер, като приглади яркочервената си коса и погледна предпазливо Кай, която просто не й обърна внимание.

— Може ли? — попита Гамаш, като посочи Хенри.

— На ваша отговорност, мосю. Рискувате да ви олиже до смърт — предупреди Ем.

— По-скоро да ви удави в слюнка — измърмори Кай, като се обърна и се оттегли към дневната.

Гамаш коленичи и почеса Хенри между ушите, които стърчаха като платна. Кучето веднага се излегна по гръб и му предложи за галене корема си.

Ем ги покани в дневната. Къщата бе приветлива и уютна, с атмосфера, сякаш си отишъл на гости при баба си, сякаш нищо лошо не може да ти се случи там. Дори Бовоар се почувства спокоен като у дома си. Гамаш предполагаше, че всеки се чувства у дома си на това място. И в компанията на тази жена.

Емили Лонпре излезе за малко и когато се върна, носеше две чинии със супа.

— Изглеждате гладни — отбеляза и пак се върна в кухнята.

Преди да успеят да възразят, двамата инспектори се озоваха пред камината с две чинии гореща супа и панерче царевичен хляб на сгъваеми масички пред тях. Гамаш съзнаваше, че постъпва малко коварно. Можеше да заговори по-рано и да не позволи на двете възрастни дами да ги обгрижват така. Но Емили Лонпре имаше право — двамата с Бовоар умираха от глад.

Детективите започнаха да се хранят, а трите жени отговаряха на въпросите им.

— Можете ли да ни разкажете какво се случи вчера? — обърна се Бовоар към Кай. — Разбрахме, че е имало мач по кърлинг.

— Мама току-що бе изчистила къщата — започна тя и инспекторът веднага съжали за решението си да започне с нея.

В това изречение нямаше никакъв смисъл. „Мама току-що бе изчистила къщата.“ Rien^[2], пълна безсмислица. Поредната чалната англосаксонка. Тази обаче не го изненада особено. От километри си личеше, че й хлопа дъската. Сега седеше пред него увита в няколко дебели пуловера и одеяла. Приличаше на панер с мръсни дрехи. С глава. Много малка и много съсухрена глава. Десетината косъма на темето й стърчаха право нагоре от статичното електричество в къщата.

Приличаше на кукла на конци.

— Desole, mais qu’est-ce que vous avez dit?^[3] — опита той на френски.

— Мама. Току-що. Беше. Изчистила. Къщата — повтори отчетливо старицата с изненадващо силен глас.

Гамаш, който внимателно наблюдаваше всичко, забеляза, че Емили и Беатрис се спогледаха с усмивка. Не злобно, а като шега, която само те си знаят и повтарят цял живот.

— За едно и също нещо ли говорим, мадам? За кърлинг?

— О, разбрах — засмя се Кай.

Беше добронамерен смях, който промени изражението й от подозрително и кисело на много приятно, забеляза Бовоар.

— Да, ако щете вярвайте, говоря за мача — продължи тя. — „Мама“ е тя.

Старицата посочи с разкривен пръст приятелката си с кафтана. Неизвестно защо, но това не го изненада. От пръв поглед бе изпитал неприязън към „Мама“. Коя жена ще настоява да я наричат така? Освен ако не е майка игуменка, каквато, очевидно, не беше. Бовоар беше сигурен, че тя ще им създава неприятности. Но също така осъзнаваше, че никога не трябва да го казва, особено пред Гамаш.

— Какво означава това, мадам? — Бовоар се обърна пак към Кай и отхапа залък царевичен хляб, като се опита да не допусне част от маслото да потече по брадичката му.

— „Да изчистиш къщата“ е термин от кърлинга. Ем може да обясни по-добре. Тя е капитан на отбора.

Бовоар погледна мадам Лонпре. Сините й очи бяха замислени, жизнени, но може би малко уморени. Косата й беше боядисана в светлокестеняво и оформена в хубава прическа. Изглеждаше сдържана и добронамерена и му напомняше за Рен-Мари Гамаш. Погледна началника си, който слушаше с обичайното си спокойно и съсредоточено изражение. Дали когато погледнеше мадам Лонпре, главният инспектор виждаше жена си след трийсет години?

— Играли ли сте някога кърлинг, инспекторе? — попита Ем.

Бовоар се изненада, дори се засегна от въпроса. Кърлинг ли? Той беше център в хокейния отбор на полицията. На трийсет и шест години беше, а все още надиграваше мъже с десет години по-млади от него. Да играе кърлинг ли? Хващаше го срам дори да си го представи.

— Явно не — продължи Ем. — Жалко. Кърлингът е прекрасен спорт.

— Спорт ли, мадам?

— Mais oui.^[4] Много труден при това. Изисква баланс и отлична координация на ръцете и очите. Трябва да пробвате.

— Бихте ли ни показали? — намеси се Гамаш. Откакто бяха влезли, това бяха първите думи на главния инспектор. Той погледна дружески Ем и тя му се усмихна.

— Какво ще кажете за утре сутрин?

— Идеално.

— Бихте ли описали какво се случи, когато осъзнахте, че нещо не е наред, и преди това? — настоя Бовоар, като се обърна към Емили. Изглеждаше му най-нормалната от трите.

— Играехме кърлинг около час. Беше приятелска среща, затова бе по-кратка от стандартните мачове, а и понеже играехме на открито, не искахме на хората да им стане прекалено студено.

— Никаква полза — измърмори Кай. — Беше си кучи студ. Най-студеното време, което съм виждала.

— Както обикновено, губехме — продължи Ем. — В един момент забелязах, че противниковият отбор е вкарал цяла камара камъни в къщата. — Като видя изражението на Бовоар, обясни: — „Къщата“ е мишената: червените кръгове, очертани върху леда. Там трябва да вкараш камъните си. Другият отбор се справяше доста добре и къщата беше пълна с техните камъни. Затова казах на Мама да направи нещо, което наричаме „изчистване на къщата“.

— Аз се завъртам и пускам камъка по леда. — Мама се изправи и вдигна ръката си пред тялото, после я залюля назад, надолу и пак напред, като имитираше движение на махало. — Камъкът се плъзва и се удря в колкото се може повече от камъните в къщата.

— Така няма ли да се счупи ледът? — попита Бовоар и от израженията им веднага осъзна, че предположението му им звучи също толкова безумно, колкото на него „изчистването на къщата“.

— Много е забавно — увери ги Мама.

— Всъщност — добави Ем — е толкова забавно, че приятелската среща на двайсет и шести декември се е превърнала в местна традиция. Сигурна съм, че повечето хора идват само за да видят как Мама изчиства къщата.

— Много е напрегнато, навсякъде се тряскат камъни — обясни Мама.

— Шумно — вметна Кай.

— Това обикновено е сигнал за края на мача. След това се предаваме — сподели Ем. — Връщаме се в „Легиона“ и се стопляме с греян ром.

— Освен вчера — отбеляза Бовоар. — Какво се случи вчера?

— Разбрах, че има проблем, чак когато всички хукнаха към Кай и Си Си — каза Мама.

— Аз също — каза Ем. — Гледах камъка на Мама. Всички го гледаха. Публиката наддаде силни възгласи, но те изведнъж секнаха. Помислих си…

— Какво си помислихте, мадам? — настойчиво попита Гамаш, видял ужасеното й изражение.

— Помислила е, че съм ритнала камбаната — намеси се Кай. — Нали?

Ем кимна.

— Къде ти тоя късмет. Тя ще надживее всички ни — измърмори Мама. — Вече е на сто четирийсет и пет години.

— Това е коефициентът ми на интелигентност — поправи я Кай. — Всъщност съм на деветдесет и две. Мама е на седемдесет и осем. Малко са хората, чиято възраст надвишава коефициента им на интелигентност.

— А вие кога осъзнахте, че се е случило нещо? — обърна се Бовоар към Кай.

Опита се да звучи небрежно — не искаше да издава, че това е най-важният въпрос. Пред тях стоеше единствената свидетелка на престъплението.

Кай се замисли за момент. Малкото й сбръчкано лице приличаше на картоф, забравен няколко дни на слънце.

— Жената, която умря, оная… Си Си. Тя се беше настанила на шезлонга на Ем. Ние винаги си изнасяме столове и ги слагаме под отоплителя. Хората са много любезни и ни оставят да заемем най-топлите места. Освен онази ужасна жена…

— Кай — смъмри я Емили.

— Беше ужасна и всички го знаем. Все командваше и разместваше разни неща или оправяше други. Бях сложила сол и пипер на масите в „Легиона“, а тя тръгна да ги мести. И каза, че чаят бил гаден.

— Да не хареса моя чай! — възмути се Мама. — Явно никога не е вкусвала истински екологично чист билков чай, въпреки че твърдеше, че е била в Индия.

— Моля ви — настоя Емили. — Горката жена е мъртва.

— Със Си Си седяхме на около два метра една от друга. Както казах, беше много студено и се бях навлякла доста. Мислех, че ще замръзна. В един момент видях, че Си Си е хванала шезлонга на Мама. Изглеждаше, сякаш се кани да го вдигне и да го хвърли. Обаче трепереше. Всички викаха и пляскаха с ръце, но тогава осъзнах, че Си Си не вика за мача, а крещи от болка. Изведнъж пусна стола и падна.

— Какво направихте?

— Станах да видя какво става, разбира се. Тя лежеше по гръб и миришеше странно. Сигурно съм извикала, защото за нула време около нас се събраха хора. После Рут Зардо пое командването. Властна жена. Пише ужасни стихотворения. Нямат грам рима. На мен ми дайте Уърдсуърт^[5].

— Защо е станала от шезлонга си? — побърза да попита Бовоар, преди Кай или Гамаш да почнат да рецитират стихове.

— Откъде да знам?

— Видяхте ли друг човек около столовете? Някой да се навежда наблизо, например. Или да разсипва течност?

— Не.

— Мадам Дьо Поатие говори ли с вас? — намеси се Гамаш.

Кай се поколеба, преди да отговори:

— Изглеждаше изнервена от шезлонга на Мама. Мисля, че нещо в него я дразнеше.

— Какво? — сепна се Мама. — Това не си ми го казала. С какво, по дяволите, може да я дразни шезлонгът ми, освен, разбира се, че е мой? Тая мръсница всячески се опитваше да ме уязви. А накрая пукна, докато се държеше за стола ми!

Лицето на Мама придоби цвета на кафтана й. Гневният й глас ехтеше в спокойната стая. Старицата явно осъзна как звучи, защото бързо възвърна самообладанието си.

— Какво искате да кажете, мадам? — попита Гамаш.

— С кое?

— Казахте, че мадам Дьо Поатие е искала да ви уязви. Какво имахте предвид?

Мама погледна приятелките си, сякаш изведнъж се почувства объркана и уплашена.

— Иска да каже — помогна й Кай, — че Си Си дьо Поатие беше глупава, досадна и отмъстителна жена. Която си получи заслуженото.

* * *

Робер Лемио бе дълбоко в сърцето на главното управление на Surete в Монреал — сграда, която бе виждал само на рекламните брошури за набиране на нови полицаи, но никога не беше посещавал. На рекламите имаше и множество щастливи граждани, наобиколили почтително полицай в униформа. Това също не беше срещал в реалния живот.

Намери вратата затворена. На матовото стъкло бе изписано с шаблон името, дадено му от главен инспектор Гамаш.

Почука и намести кожената презрамка на чантата си.

— Entrez^[6] — изръмжа някой отвътре.

На разкривено бюро седеше хилав пооплешивял мъж. Малка настолна лампа бе единственият източник на светлина в стаята. В тъмното Лемио нямаше представа дали помещението е тясно, или просторно, но можеше да се досети. Почувства се като в клетка.

— Вие ли сте Лемио?

— Да, господине. Главен инспектор Гамаш ме изпраща. — Младежът плахо пристъпи в стаята, която миришеше на формалдехид, и приближи потния й обитател.

— Знам, че ви праща Гамаш. Иначе нямаше да ви приема. Имам много работа. Дайте ми каквото носите.

Лемио бръкна в чантата и извади снимка на мръсната ръка на Ел.

— Е?

— Ами, ето тук, виждате ли? — посочи Лемио.

— Тези петна от кръв ли?

Лемио кимна. Опита се да изглежда, сякаш знае за какво става дума, и се молеше сприхавото старче да не започне да го разпитва.

— Аха, разбирам какво е привлякло вниманието му. Необичайно. Добре, кажете на главния инспектор, че ще си получи исканото, когато му дойде времето. Сега си вървете.

Полицай Лемио си тръгна.

* * *

— Интересно — промърмори Бовоар, докато двамата се връщаха към временния щаб в снега.

— Кое ти се вижда интересно? — Гамаш вървеше със събрани зад гърба ръце.

— Мама. Тази жена крие нещо.

— Може би. Но възможно ли е да е убила Си Си? През цялото време е била на игрището за кърлинг.

— Може да е свързала жиците на шезлонга преди началото на мача.

— Да. И може да е разляла течността за чистачки. Обаче как е накарала Си Си да се хване за шезлонга, преди друг да го направи? Наоколо са лудували деца. Можело е някое от тях да пипне стола. Или пък Кай.

— Двете се караха през цялото време, докато бяхме там. Може електрическият стол да е бил зареден за мадам Томпсън. Може би Мама е убила Си Си по погрешка.

— Възможно е. Но не мисля, че мадам Майер би рискувала живота на други хора.

— Значи изключваме играчите от списъка със заподозрените? — попита разочаровано Бовоар.

— Така мисля. Но утре, когато се видим с мадам Лонпре на езерото, ще получим по-добра представа.

Бовоар въздъхна.

Искрено недоумяваше как цялото село още не е умряло от скука. Самото споменаване на кърлинг убиваше желанието му за живот. Смяташе го за англосаксонска измишльотина — оправдание да носят шотландско каре и да крещят. Беше забелязал, че повечето англосаксонци не обичат да повишават глас. Франкофоните постоянно жестикулираха, викаха и се прегръщаха. Бовоар дори се чудеше защо са им на англосаксонците ръце, освен може би да вземат пари. Кърлингът поне им даваше извинение да се отпуснат. Веднъж беше гледал турнира „Браяр“ по телевизията. Спомняше си само тълпа мъже с четки в ръце, които зяпаха някакъв камък, докато един от участниците крещеше.

— Как е възможно някой да убие Си Си дьо Поатие с електрически ток и никой да не забележи? — продължаваше да размишлява Бовоар, когато влязоха в топлата зала на временния щаб и изтръскаха снега от обувките си.

— Не знам — призна Гамаш. Мина невъзмутимо покрай полицай Никол, която се опита да привлече вниманието му. Тя все още седеше на празното бюро, където я беше оставил.

Гамаш съблече палтото си и го закачи. Бовоар усърдно изтръска своето от снежинките.

— Добре че не се налага да ринем този сняг.

— Ако всеки изрине пред собствения си дом, целият град ще бъде проходим — каза Гамаш. Видя озадачената физиономия на Бовоар и добави: — Емерсън.

— Лейк и Палмър?

— Ралф и Уолдо^[7].

Гамаш се върна на бюрото си. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху разследването, но не спираше да мисли за Никол, питаше се дали и двамата не приемат нещата прекалено лично.

Емерсън, Ралф и Уолдо? Какво беше това? — чудеше се Бовоар. Сигурно някоя никому неизвестна хипарска група от шейсетте. Текстовете им звучаха абсолютно безсмислено.

Докато Бовоар си тананикаше „Щастливецът“^[8], Гамаш отвори електронната си поща, чете половин час, слуша доклади, после облече палтото, сложи шапката и ръкавиците си и излезе.

Тръгна през селския площад в сипещия се сняг. Разминаваше се с хора със снегоходки и ски-писалки. Махна на няколко от местните жители, които ринеха сняг пред къщите си. Били Уилямс мина със снегорин — изриваше купища сняг от улицата върху моравите на хората. Никой не протестираше. Какво беше още една педя сняг в двора?

Но през повечето време Гамаш мислеше.