Луиз Пени
Убийствено студена (12)

Глава десета

— Я виж кой е тук — извика Питър от кухнята.

Клара затвори книгата си и отиде до мъжа си при мивката. Дръпна завесата и видя познатия силует на човек, когото харесваше, да се приближава по алеята. С него идваше още някой. Непознат.

Клара бързо излезе в задното антре, като прескочи Люси, която не изяви никакво намерение да защитава къщата. Единственият човек, по когото лаеше, беше Рут, и то защото Рут лаеше по нея.

— Достатъчно ли е студено за вас? — извика Клара.

— Чух, че идва сняг — отговори Гамаш.

Клара се усмихна. Не го беше виждала повече от година, от убийството на Джейн. Понякога се питаше дали ще види пак Гамаш и част от старата болка също се връщаше. Винаги ли щеше да го свързва с онзи ужасен период? Не само със загубата на Джейн, а и с онези ужасяващи минути, които бе прекарала в мазето на имението „Хадли“? Сега обаче, когато го видя, Клара изпита само радост. И спокойствие. Бе забравила удоволствието да слуша безупречния английски с лек британски акцент на инспектора от Surete. Искаше да го пита къде го е научил, но все забравяше.

Гамаш я целуна по двете бузи и се ръкува приятелски с Питър.

— Да ви представя полицай Робер Лемио. От участъка на Surete в Ковънсвил.

— Enchante^[1] — каза Лемио.

— Un plaisir^[2] — отвърна Клара.

— Значи е било убийство — отбеляза Питър, като вземаше палтата им.

Беше отишъл в болницата със Си Си и още преди да пристигнат, бе разбрал, че е мъртва. Точно когато Мама Би изпълняваше великолепния си финален удар на игрището, Питър погледна към трибуната и видя, че зрителите, които допреди малко наблюдаваха кърлинга, сега бяха станали и гледаха нещо съвсем друго. Хвърли четката си за кърлинг и хукна натам.

Си Си дьо Поатие лежеше безжизнено на снега със стегнати мускули, сякаш се бе напрегнала срещу невидима сила.

Опитаха се да я съживят, извикаха линейка, но после решиха, че най-бързо ще е, ако я закарат сами до болницата. Затова я качиха в пикапа на Били Уилямс и с главоломна скорост, много клатене и друсане потеглиха по заснежения черен път към Ковънсвил. Питър, Оливие и Рут се качиха отзад, при пострадалата. В кабината, до Били, който караше като луд, седяха оня кютюк, мъжът на Си Си, и дъщеря им. Втренчени безучастно напред. Мълчаливи и неподвижни като снежни човеци. Питър знаеше, че е коравосърдечно, но не можеше да не се дразни от човек, който дори не се опита да съживи жена си, докато напълно непознати правеха всичко възможно, за да й помогнат.

Оливие се мъчеше да прави сърдечен масаж на Си Си, като натискаше ритмично гърдите й. Рут броеше. На Питър се падна късата клечка — трябваше да издишва въздух в мъртвите й дробове. А те наистина бяха мъртви. Всички го знаеха, но продължаваха да се опитват, докато Били хвърчеше през дупки и преспи от Уилямсбърг към Ковънсвил. Коленичил върху голия метален под на каросерията, Питър подскачаше при всяко друсане и се стоварваше пак на колене, като ги натъртваше все повече. Но не спираше. Не заради Си Си. А защото до него Оливие страдаше от същата съдба. Рут също. Коленичила въпреки болната си тазобедрена става, тя държеше главата на пострадалата здраво и внимателно; старите й колене се удряха в пода, но гласът й не потрепна нито веднъж, докато отброяваше натисканията. Питър продължи изкуственото дишане — допираше топлите си устни до тези на Си Си, които с всеки миг изстиваха все повече, докато накрая не се почувства като онзи ден в детството, когато целуна щеките на ските си. Ей така, за експеримента. Бяха толкова студени, че пареха, и устните му залепнаха за тях. С мъка успя да ги отлепи и върху щеките остана тънък слой кожа. С разкървавени устни Питър се огледа, за да се увери, че никой не го е видял.

Когато правеше изкуствено дишане на Си Си, усещането беше подобно. Струваше му се, че ако продължи, влажните му устни ще се споят с нейните и той ще остане така, докато се откъсне и остави завинаги част от себе си върху нея — кървава целувка живот.

Не му се беше налагало да прави по-противно нещо, още повече че и приживе тази жена го отблъскваше. А смъртта не я правеше по-привлекателна.

— Да, убийство. Мадам Дьо Поатие е била умишлено поразена с електрически ток — отговори Гамаш.

Клара погледна мъжа си:

— Ти знаеше, че лекарите подозират убийство.

— Чух доктор Ламбер да говори с един полицай. Чакайте малко. Не бяхте ли вие? — обърна се Питър към Лемио.

— Oui, monsieur.^[3] Познах ви. Дори ми се струва, че съм ви виждал на различни събития.

— Напълно е възможно. Електрически ток ли? Хм, на игрището усетих особена миризма. Като от барбекю.

— Сега, като спомена, аз също си я спомням — измърмори отвратено Клара. — Но суматохата беше толкова голяма, че тогава не ми направи впечатление.

— Точно затова съм тук — каза Гамаш. — Ще ви помоля да си спомните какво се случи. — Даде знак на Лемио да записва.

Питър ги покани в уютния хол и хвърли брезова цепеница в камината. Огънят я обгърна, запращя и кората пламна. Гамаш отново разгледа с възхищение кехлибареножълтите чамови дъски, прозорците с изглед към селския парк, пианото и библиотеката, която бе претъпкана с книги и заемаше цяла стена.

Диванът бе обърнат към откритата камина, а от двете му страни имаше по едно кресло. Табуретките пред тях бяха отрупани със стари вестници, списания и книги. Единственото, което бе различно от предишното му идване, беше огромната пищно украсена коледна елха с прекрасен аромат. Клара донесе поднос с чай и бисквити и четиримата се подредиха около топлото огнище. Навън слънцето залязваше и над мрачния хоризонт се събираха облаци.

— Откъде искате да започнем?

— От тази сутрин. Разбрах, че е имало благотворителна закуска за жителите на селото.

— В Канадския кралски легион на улица „Лари“ в Уилямсбърг. С Питър отидохме по-рано, за да помогнем за приготовленията. Събираме средства за болницата.

— Отидохме около седем — поде Питър. — Имаше още няколко доброволци. Мирна Ландерс, Емили Лонпре, Беатрис Майер и Кай Томпсън. Вече научихме наизуст списъка. С Клара подреждахме масите и столовете, докато другите приготвяха кафето и храната.

— Всъщност в деня след Коледа повечето хора не са много гладни. Плащат десет долара и могат да ядат на корем — обясни Клара. — С Питър готвихме, а Ем и Кай сервираха. Кай е на двеста години и въпреки това помага, ако може да прави нещо седнала.

— Като например да командва всички — вметна Питър.

— Теб никога не е командвала. Това е моя работа. Всичко е доброволно.

— Колко благородно — измърмори Питър и я погледна страдалчески.

— Какво правеха другите? — попита Гамаш.

Лемио се изненада от въпроса. Бележникът му скоро щеше да свърши, ако искаха толкова подробности за неща, случили се часове преди убийството. Опита се да пише по-ситно.

— Кой остана? — Питър погледна Клара. — Мирна Ландерс и Би Майер.

— „Би“ ли?

— Казва се Беатрис, но всички й викат Би.

— Всъщност всички й викаме Мама Би — уточни Клара.

— Защо? — поиска да знае Гамаш.

— Опитайте се да отгатнете — усмихна се Клара.

Лемио погледна инспектора да види дали се е подразнил от шеговития й фамилиарен тон, но Гамаш се усмихваше.

— Какво правеха Мирна и Би на закуската?

— Раздигаха съдове между отделните ястия и сипваха чай и кафе — отговори Питър.

— О, да — добави Клара, — чая на Мама. Някаква билкова отвара. Отврат. Аз обичам чай, дори билков, но не искам да мисля за творенията, които Мама сервира всяка година. Удивителна е. Никой не пие отварите й, но тя не се отказва.

„Тънка е границата между благородното упорство и ината“ — помисли си Гамаш.

— Къде бяха по това време мадам Дьо Поатие и семейството й?

— Не знам — отговори Клара, след като се замисли за момент. — Готвехме през цялото време и не сме имали възможност да погледнем в салона.

— По време на закуската случи ли се нещо необичайно? — попита Гамаш.

Питър и Клара се спогледаха и поклатиха глава.

— Тази година за кърлинга Питър беше в отбора на Ем, затова тръгна по-рано.

— Когато излязох, Ем и Мама вече бяха тръгнали към езерото. То е на същата улица, на пет минути от „Легиона“.

— Отборът не ви ли изчака?

— Само Жорж. Той беше другият мъж в отбора ни. Освен това за първа година участва в кърлинга.

— Жорж чий?

— Сименон^[4]. — Гамаш вдигна вежди и Питър се усмихна: — Знам, знам. Майка му е била прокълната със страстта към книгите.

— И е проклела сина си — измърмори Гамаш.

— С Жорж отидохме до езерото и заварихме Ем и Мама там. Били Уилямс беше почистил леда, за да се плъзгат добре камъните. Сложил беше трибуните няколко дни преди Коледа.

— Езерото достатъчно добре ли беше замръзнало?

— О, отдавна. Играем близо до брега и мисля, че Били проверява дебелината на леда със свредел. Нашият Били е много предпазлив човек.

— Какво друго забелязахте на езерото?

Питър се замисли. Спомни си, че бе застанал на улицата и гледаше надолу по лекия склон към заснеженото езеро. Мама и Ем бяха при шезлонгите.

— Столовете — каза на Гамаш. — Мама, Ем и Кай винаги си донасят столове и сядат до отоплителя.

— Колко стола имаше тази сутрин?

— Три. Два под нагревателя и един малко по-встрани.

— Какво стана после?

Гамаш се наведе напред и стисна топлата чаша между едрите си длани с жив бдителен поглед.

— Всички като че ли се изсипаха изведнъж — продължи Питър. — Ем и Мама седяха на столовете, ние с Жорж отидохме при тях. Поприказвахме си за стратегията, докато дойде другият отбор, и неусетно трибуните се напълниха с народ.

— Аз пристигнах точно когато почваше мачът — добави Клара.

— Къде седнахте?

— На трибуните, между Мирна и Оливие.

— А къде беше Си Си?

— На един от шезлонгите при отоплителя.

Клара се усмихна леко.

— Какво? — веднага попита Гамаш.

Тя се изчерви.

— Спомних си Си Си. Типично в неин стил бе да се настани на най-хубавото място. Избра шезлонга, който беше най-близо до топлото. Онзи, на който трябваше да седне Кай.

— Не я харесвахте, нали?

— Не. Беше жестока и егоистка. Въпреки това не заслужаваше да я убият.

— А какво заслужаваше? — попита Гамаш.

Въпросът стъписа Клара. Какво заслужаваше Си Си? Замисли се, като се втренчи в огъня, в подскачащите му танцуващи пламъци.

Лемио се размърда и като че ли понечи да каже нещо, но Гамаш го погледна и той замълча.

— Заслужаваше да остане сама. Това щеше да е наказанието й, задето се отнася към хората с такова презрение, задето ги наранява така. — Клара се опитваше да говори твърдо и спокойно, но гласът й потрепери, сякаш щеше да заплаче. — Си Си беше отвратителна жена.

Гамаш се умълча. Почуди се с какво Си Си е наранила толкова тази деликатна душа, за да й желае подобно зло. Защото също като Клара той знаеше, че самотата е много по-страшна от смъртта.

Тогава осъзна, че няма да разкрие лесно убийството. Човек, който е причинил толкова много болка на околните, сигурно е водил живот, изпълнен с тайни и врагове. Гамаш се приближи още малко до огъня. Навън слънцето бе залязло и над Трите бора се беше спуснала нощта.