Луиз Пени
Убийствено студена (10)

Глава осма

— Намери ли нещо?

Главен инспектор Арман Гамаш сипа чаша „Перие“ на жена си и след като я целуна по челото, се наведе, за да погледне документа в ръката й. Беше ден след Коледа, двайсет и шести декември, и двамата се намираха в централата на квебекската полиция — Surete du Quebec — в Монреал. Гамаш носеше сив спортен панталон, риза и вратовръзка, с каквито винаги ходеше в службата, и елегантен кашмирен пуловер, за да личи все пак по нещо, че е почивен ден. Макар едва около петдесетте, Гамаш излъчваше старомоден чар — учтивото държание и маниерите му говореха за нещо от миналото. Усмихна се на жена си и се вгледа с дълбоките си кафяви очи в посребрената й мека коса. Усещаше лекия аромат на „Радост“ на „Жан Пату“ — парфюма, който й подаряваше всяка Коледа. После я заобиколи, бавно се отпусна в коженото кресло пред нея и се намести удобно. Телосложението му издаваше предпочитание към добрата храна и дългите спокойни разходки.

Жена му, Рен-Мари, седеше в друго кожено кресло с покривка на червени и бели карета в скута, досие в едната ръка и сандвич с пуешко в другата. Отхапа от сандвича и пусна очилата си за четене да увиснат на верижката си около врата й.

— Помислих, че съм открила нещо, но не. Стори ми се, че разследващият полицай е пропуснал да зададе определен въпрос, но по-нататък прочетох, че го е задал.

— Кое досие четеш?

— Случая „Лабаре“. Мъж, блъснат под влака на метрото.

— Помня го. — Гамаш си сипа вода. На пода около тях бяха подредени равни купчини папки. — Не знаех, че не е решен. Нищо ли не откри?

— Съжалявам, скъпи. Тази година не се справям много добре.

— Понякога няма нищо за откриване.

Двамата взеха по една нова папка и продължиха да четат мълчаливо. Това вече се превръщаше в традиция на двайсет и шести декември. Вземаха сандвичи с пуешко, плодове и сирене в кабинета на Гамаш в отдел „Убийства“ и прекарваха целия ден в четене за жестоки престъпления.

Рен-Мари погледна мъжа си, който бе забил нос в досие и се опитваше да изкопчи от него истината, да придаде човешка форма на сухите думи, факти, числа. Защото във всяка от тези папки се криеше убиец.

Това бяха неразкритите убийства. Преди няколко години главен инспектор Гамаш се обади на колега от градската полиция на Монреал и на чаша коняк в клуб „Сен Дени“ му направи предложение.

— Размяна ли, Арман? — попита Марк Бро. — Как ще стане?

— Предлагам двайсет и шести декември. Тогава в централата на Surete е празно. Предполагам, че и в твоята служба също.

Бро кимна. Погледна Гамаш с интерес. Както повечето си колеги, той изпитваше огромно уважение към мълчаливия мъж. Само глупаците го подценяваха, но Бро знаеше, че в полицията е пълно с глупаци. Глупаци с власт, глупаци с оръжие.

Случаят „Арно“ бе доказал това без съмнение. И за малко не съсипа едрия сдържан инспектор пред очите му. Бро се питаше дали Гамаш знае цялата история. Едва ли.

Арман Гамаш заговори с дълбок мелодичен глас. Бро забеляза прошарени кичури на слепоочията му и личащата все по-ясно плешивина на темето, която главният инспектор не правеше опити да скрие, като сресва косата си отгоре. Тъмните му мустаци бяха буйни, добре сресани, но и посивели. Лицето му беше прорязано с бръчки от грижи, но също от смях, а дълбоките кафяви очи, с които гледаше над полукръглите си очила, бяха замислени.

„Как оцелява този човек?“ — запита се Бро. Колкото и жесток да беше светът на полицейските служби в Монреал, той знаеше, че в Surete du Quebec сигурно е много по-зле. Защото залозите бяха по-големи. И въпреки това Гамаш се беше издигнал до началник на един от най-престижните отдели в службата си.

Щеше да стигне и още по-далеч, разбира се. И самият Гамаш го знаеше. Но за разлика от Марк Бро, който бе олицетворение на самата амбициозност, Арман Гамаш изглеждаше доволен, дори щастлив от живота си. Имаше период преди случая „Арно“, когато Бро подозираше, че колегата му е малко простичък, малко под интелектуалното му ниво. Вече не мислеше така. Вече знаеше какво се крие зад добродушните очи и спокойното лице.

Имаше странното чувство, че Гамаш разбира всичко, което става — както в главата на Бро, така и в лабиринтите на Surete.

— Предлагам да си разменяме неразкритите случаи и всеки да отделя по няколко дни да чете незавършените разследвания на другия. Може случайно да открием нещо.

— Защо? Нямаш ли достатъчно работа през годината? Или може би си търсиш извинение да се махнеш от семейството по Коледа?

— Знаеш, че ако можех, щях да се преместя да живея в службата и да се изхранвам от автомата за кафе и сандвичи. Нямам личен живот и близките ми хора ме презират.

— Чувал съм за това, Арман. Всъщност и аз те презирам.

— И аз теб.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Искам някой да ми направи тази услуга, Марк. Много е просто и много егоистично. Ако бях станал жертва на убийство, щеше да ми е по-добре, ако знам, че случаят ми не събира прах някъде. Ако знам, че някой полага допълнително усилия. Как бих могъл да откажа това на някого?

Беше просто. Да.

Марк Бро се пресегна и стисна едрата ръка на Гамаш.

— Съгласен съм, Арман. Приемам.

— Договорихме се. Ако се случи нещо с теб, престъплението няма да остане неразкрито.

Думите бяха простички, но означаваха изненадващо много.

Така през последните години, на двайсет и шести декември, двамата инспектори се срещаха на паркинга в главното управление на Surete и си разменяха картонени кутии. После Арман и Рен-Мари отваряха кутиите и четяха намиращите се вътре материали за неразкрити убийства.

— Ето нещо странно. — Рен-Мари вдигна очи от досието и видя, че мъжът й я гледа. Усмихна се и продължи: — Случаят е само отпреди няколко дни. Чудно как се е озовал сред другите.

— Коледна суматоха. Сигурно някой го е сложил по погрешка. Дай да го оставя в кутията с прегледаните папки.

Гамаш протегна ръка, но съпругата му отново сведе очи към досието и се зачете. След няколко секунди той дръпна ръката си.

— Съжалявам, Арман. Просто познавах тази жена.

— Не може да бъде. — Гамаш остави настрана досието, което държеше, и застана до Рен-Мари. — Откъде я познаваш? Какъв е този случай?

— Е, не ми е приятелка. Сигурно и ти си я виждал. Онази бездомница до автогара „Бери“. Сещаш се, жената, която ходеше навлечена с няколко ката дрехи независимо от времето. Мотае се там от години.

Гамаш кимна:

— Въпреки това случаят все още не може да се счита за неразкрит. Казваш, че е убита преди няколко дни, така ли?

— На двайсет и втори. И ето още нещо странно. Не е била на автогара „Бери“, а на улица „Монтан“, до „Огилви“. Това е на колко… десет-петнайсет пресечки оттук.

Гамаш пак седна на другото кресло и зачака. Гледаше Рен-Мари, която четеше. Няколко прошарени кичура бяха паднали над очите й. Съпругата му наскоро бе минала петдесетте и му се струваше по-прекрасна дори от деня на сватбата им. Носеше съвсем малко грим, доволна от лицето, което й е дал бог.

Гамаш можеше да седи и да я гледа цял ден. Понякога я вземаше от работата й в Националната библиотека, като нарочно идваше по-рано, за да може да я наблюдава как преглежда исторически документи и си пише бележки с наведена глава и сериозни очи.

В един момент тя вдигаше глава, виждаше, че той я гледа, и на лицето й се изписваше усмивка.

— Била е удушена — каза сега Рен-Мари и остави папката. — Пише, че се казвала Ел^[1]. Без фамилно име. Не мога да повярвам. Каква обида! Дори не са се помъчили да разберат истинското й име, затова я наричат „Тя“.

— Не е лесна работа.

— Ами сигурно затова децата в детската градина не разследват убийства.

Гамаш не се сдържа и се засмя на тази забележка.

— Дори не са се опитали, Арман. Виж това. — Рен-Мари отново вдигна досието. — Най-тънката от всички папки. За тях тази жена е просто бездомница.

— Искаш ли да пробвам?

— Ще го направиш ли? Поне да откриеш името й.

Гамаш намери кутията с веществените доказателства по случая „Ел“ в купчината с останалите, изпратени от Бро. Сложи си ръкавици и извади съдържанието й на пода. Основното бяха кални вмирисани дрехи, които надминаваха вонята на най-смрадливото синьо сирене.

Имаше също стари вестници, намачкани и мръсни. Сигурно ги бе използвала за изолация в суровата монреалска зима. Думите можеха да променят много неща, но не и да се борят с времето. Рен-Мари дойде при него и двамата продължиха да преглеждат съдържанието на кутията.

— Буквално изглежда, сякаш се е обградила с думи — отбеляза жена му, като взе една книга. — Тези вестници, с които се е увивала, и дори книга.

Отвори на случайно място и прочете:

Отдавна мъртва и погребана в друг град,

мама още не напуска моя свят.

— Може ли да видя? — Гамаш взе книгата и погледна корицата: „Аз съм ДОБРЕ“. — Познавам поетесата. Срещали сме се. Рут Зардо.

— Онази от селцето, което толкова харесваш? Тя е сред любимите ти поети, нали?

Гамаш кимна и отвори на началните страници.

— Тази стихосбирка я нямам. Сигурно е нова. Съмнявам се, че Ел изобщо е прочела нещо от нея.

Погледна датата на публикуване и забеляза автограф: „Смърдиш. С обич, Рут“.

Гамаш взе телефона и набра номер.

— Ало, книжарницата на „Огилви“? Обаждам се да попитам… да, ще изчакам.

Усмихна се на жена си. Тя си бе сложила ръкавици и разглеждаше дървена кутийка, която бе извадила от по-голямата кутия с улики. Беше съвсем обикновена и изтъркана. Рен-Мари я обърна и видя четири латински букви, залепени отдолу.

— Какво мислиш за това? — попита, като ги показа на Арман.

B KLM

— Отваря ли се?

Рен-Мари внимателно вдигна капака и погледна вътре. На лицето й се изписа още по-голямо недоумение.

Кутийката бе пълна с букви от латинската азбука.

— Опитай се… да, ало? — Гамаш вдигна вежди в знак на извинение. — Обаждам се относно последната книга на Рут Зардо. Точно така. Много хора? Да, разбирам. Е, благодаря.

Затвори. Рен-Мари бе изсипала съдържанието на кутийката върху бюрото му и подреждаше буквите на купчинки.

Имаше по няколко от следните пет: B, C, M, L и K.

— Същите са като отдолу. С изключение на C. Защо тези букви и защо все главни?

— Мислиш ли, че е важно, че всички букви са главни? — попита Гамаш.

— Не знам, но от документите, с които се занимавам на работа, знам, че когато има поредица от главни букви, всяка от тях е съкращение на отделна дума.

— Като КККП или МПП^[2] ли?

— Типичното ченге. Но да, това е идеята. Например „Аз съм ДОБРЕ“. — Рен-Мари посочи книгата на Рут, която Гамаш бе оставил на бюрото си. — Сигурна съм, че означава нещо друго. Какво ти казаха от книжарницата?

— Рут Зардо е представила книгата си преди няколко дни в „Огилви“. На двайсет и втори декември.

— В деня на убийството на Ел.

Гамаш кимна. Защо Рут бе подарила бройка от книгата си на бездомницата, при това с автограф „С обич, Рут“? Достатъчно добре познаваше възрастната поетеса и знаеше, че тя не раздава „обич“ наляво и надясно. Отново взе телефона, но в момента, в който го докосна, той иззвъня.

— Oui, allo?^[3] Гамаш на телефона.

Никой не му отговори.

— Oui, bonjour? — пробва отново.

— Главен инспектор Гамаш? Не очаквах, че ще вдигнете собствения си телефон.

— Аз съм непредвидим характер — засмя се Гамаш. — С какво мога да съм ви полезен?

— Казвам се Робер Лемио и съм дежурен в полицейския участък на Ковънсвил.

— Спомням си. Познаваме се от разследването на случая „Джейн Нийл“.

— Точно така.

— Как мога да ви помогна?

— Станало е убийство.

След като записа информацията, Гамаш затвори телефона и погледна жена си, която седеше мълчаливо и спокойно.

— Носиш ли си дългото бельо? — попита Рен-Мари.

— Да, госпожо.

Гамаш отвори горното чекмедже на бюрото си, за да й покаже купчина тъмносини копринени дрехи.

— Повечето полицаи не държат ли там пистолет? — попита тя.

— За мен дългите долни дрехи са достатъчна защита.

— Радвам се. — Жена му го прегърна. — Ще те оставям да работиш, скъпи.

Рен-Мари спря на вратата и го погледна. Арман вече говореше по телефона с гръб към нея, загледан през прозореца към небостъргачите на Монреал. Всички негови движения й бяха познати, както и леките къдрици на тила му и силните ръце, с които държеше слушалката.

След двайсет минути Арман Гамаш пътуваше към местопрестъплението в компанията на заместника си инспектор Жан Ги Бовоар, който шофираше. Минаха по моста „Шамплен“ и излязоха на магистралата, която за час и половина щеше да ги отведе в сърцето на Източните провинции.

Гамаш се загледа през прозореца. След няколко минути отново отвори стихосбирката и дочете стихотворението, което бе започнала Рен-Мари.

Когато смъртта ни събере отново,

ще помири ли тя прощаваща и опростена,

или отново, както винаги, ще бъде твърде късно?