Луиз Пени
Убийствено студена (7)

Глава пета

— Ама това е невероятно!

Мирна не искаше да прозвучи, сякаш се съмнява в думите на приятелката си, но „невероятно“ бе точната дума. Наистина не беше за вярване. И въпреки топлия чай и огъня в камината цялата настръхна.

По пътя за къщи от Монреал двете бяха слушали в мълчание коледния концерт по радиото. На другата сутрин обаче Клара нахълта в книжарницата й още в ранни зори и нямаше търпение да сподели.

— Така е — съгласи се художничката, като отпи глътка чай и се почерпи с още една постна курабийка с форма на звезда. Питаше се кога ще може с чиста съвест да си вземе от дъвчащите бонбони и захаросания джинджифил, които Мирна бе оставила на различни места в магазинчето.

— Винаги съм харесвала картините ти, Клара. Така ли каза наистина?

Клара кимна.

— И това е станало точно след като Си Си казала, че творбите ти са… както и да е.

— Не само Си Си, а и Фортен. Аматьорски и банални, така ги нарече. Няма значение. Бог обича творбите ми.

— И бог е онази омазана с лайна клошарка?

— Точно така.

Мирна наведе масивното си тяло от люлеещия се стол. Около нея бяха струпани обичайните купчини книги, които чакат да бъдат прегледани и оценени. Клара имаше чувството, че им порастват крачка и следват Мирна из цялото село. Където и да беше приятелката й, около нея винаги имаше книги — бяха като тромави визитни картички.

Мирна се замисли. Видяла бе бездомницата, но тя забелязваше повечето бездомници. Чудеше се дали някой път няма да разпознае свой познат сред тях. Години наред бе посещавала пациентите в психиатричната болница на Монреал. Един ден не чак толкова неочаквано получи уведомително писмо. Повечето клиенти (за нула време пациентите се бяха превърнали в „клиенти“) щяха да бъдат изписани. Възпротиви се, разбира се, но накрая се примири. Така пред очуканото й бюро се изреди върволица от „клиенти“ и на всеки от тях Мирна даде да подпише документ с лъжата, че са готови да водят самостоятелен живот. Отпращаше ги с рецепта и молитва.

Повечето от тях много скоро губеха рецептата, а до молитви изобщо не стигаха.

Освен може би клошарката на Клара.

Както наблюдаваше приятелката си и отпиваше от чашата си, Мирна се питаше: „Възможно ли е Клара да е срещнала бог на улицата?“ Мирна вярваше в бог и се молеше да не се окаже, че той е бил сред мъжете и жените, които предаде, като одобри изписването им. Усещаше голяма тежест в гърдите си и тя нямаше нищо общо с теглото й.

Клара гледаше покрай дървените полици с книги към прозореца. Мирна много добре знаеше какво вижда приятелката й. Самата тя бе седяла безброй пъти на този стол, загледана през прозореца и погълната от мечти. Мечтите й бяха простички. Като Абу Бен Адем в книгите на Лей Хънт^[1] тя мечтаеше единствено за спокойствие. И го беше намерила тук, в това обикновено, забравено от всички селце в Източните провинции. След като десетилетия бе лекувала хора, чието състояние никога не се подобряваше; след като години наред бе гледала през прозорците изгубени души, които един ден щяха да се превърнат в скитници, Мирна бе жадувала за друга гледка.

Затова знаеше какво вижда Клара сега. Площада на селото, покрит с педя сняг, неравната зимна пързалка, два снежни човека и трите огромни бора в другия край, които нощем сияеха, осветени от червени, зелени и сини коледни лампички. И на върха на най-високия бор — ярка бяла звезда, която се забелязваше от километри.

Клара виждаше спокойствие.

Мирна стана и приближи печката на дърва в средата на магазина, взе старата кафеварка и си сипа още една чаша. Подвоуми се дали да извади тенджерката и да стопли мляко за топъл шоколад, но реши, че е рано.

От другата страна на печката беше сложила люлеещ се стол, а насреща — диван, който Питър бе намерил до контейнерите в Уилямсбърг. Елхата, която с Били Уилямс бяха домъкнали от гората, стоеше в ъгъла и от нея цялото магазинче ухаеше. Сега тя бе украсена и под нея бяха скрити опаковани в цветна хартия подаръци. Отстрани на дръвчето имаше табличка със сладки за всеки, който се отбие, а на удобни места из цялата книжарница бяха поставени купички с бонбони.

— Откъде може да познава картините ти? — не се стърпя и попита след малко Мирна.

— Ти как мислиш?

Художничката искрено се интересуваше от мнението на Мирна. И двете знаеха какво смята самата Клара по въпроса.

Мирна се замисли за момент и взе една книга. Винаги мислеше по-добре, когато държеше книга в ръце. Но дори така не й хрумна нищо.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — усмихна се Клара.

— И ти не знаеш. Иска ти се да вярваш, че е бил бог. Но хората се заблуждават и за много по-маловажни неща.

— Но не за дълго. — Клара погледна приятелката си в очи. — На мое място ти какво би си помислила? Че Си Си е права и картините ми са пълен боклук или че просякинята е бог и творбите ми са шедьоври?

— Или може да престанеш да се интересуваш какво мислят другите и да решиш сама.

— Опитах се — засмя се Клара. — В два следобед картините ми са гениални; в два през нощта са помия. — Наведе се напред, докато почти докосна с ръце тези на Мирна. Вгледа се в топлите очи на приятелката си и каза много тихо: — Вярвам, че срещнах бог.

Мирна се усмихна, но не снизходително. Ако знаеше нещо със сигурност, то бе колко малко знае всъщност.

— Това книгата на Рут ли е? — попита Клара, като вдигна екземпляр от „Аз съм ДОБРЕ“. — Може ли да я купя?

— Нали я купи вчера? И двете я купихме. Дори си взехме автограф. Знаеш ли, стори ми се, че видях Рут да подписва и няколко книги от Одън^[2].

— Моята се изгуби някъде. Ще взема тази и ако Рут сложи автограф на някоя от Антъни Хехт^[3], ще купя и нея.

Клара отвори книгата и прочете случаен стих:

Всички деца тъгуват,

но мъката си само някои забравят.

Радвай се на туй, което имаш.

Но най-добре нова шапка си купи.

Купи си дрехи или куче.

Иди да танцуваш и забрави.

— Как ги съчинява тая Рут? Кълна се, прилича просто на стара пияница.

— Същото си мислеше и за бог — напомни Мирна.

— Чуй това:

Какво да забравиш?

Тъгата, мрака и всичко,

което са ти сторили, когато

от пикника се върна в онзи ден

и вътре влезе от слънце зачервена,

с устни сладки като захар,

с нова рокличка с панделка

и петно от сладолед.

И каза си, когато в банята сама остана:

„Не съм аз любимото дете“.

Мирна погледна през прозореца и се запита дали тяхното спокойствие, толкова крехко и скъпоценно, няма скоро да бъде разбито на пух и прах. Откакто Си Си дьо Поатие бе дошла в селото, над малката им общност се събираха облаци. Тази жена донесе нещо нечисто в Трите бора, и то точно по Коледа.