Луиз Пени
Убийствено студена (40)

Глава трийсет и осма

Вратата се отвори, преди Гамаш и Рен-Мари да почукат.

— Очаквахме ви — каза Питър.

— Лъже! — извика Рут от вътрешността на уютната къща. — Започнахме да ядем и пием без вас.

— Всъщност тя никога не спира — прошепна Питър.

— Чувам! — провикна се Рут. — И това, че е истина, не го прави по-малко обидно.

— Bonne Annee^[1] — каза Клара, целуна всеки от съпрузите Гамаш по двете бузи и взе палтата им.

За първи път виждаше Рен-Мари, но жената на Арман Гамаш изглеждаше точно така, както си я бе представяла. Усмихната и сърдечна, любезна и елегантна с шитите си по поръчка удобни дрехи — пола и риза, пуловера от камилска вълна и копринения шал. Гамаш носеше дебело вълнено сако, вратовръзка и вълнен панталон. Подбрани с вкус и с хубава кройка.

— Честита Нова година — поздрави на свой ред Рен-Мари. Гамаш я представи на Оливие, Габри, Мирна и Рут.

— Как са Мама и Кай? — попита Питър, когато се настаниха в дневната.

— Възстановяват се — отговори детективът. — Все още са много слаби и скърбят за Ем.

— Не мога да повярвам, че това се случи — измърмори Оливие, седнал на страничната облегалка на креслото на Габри.

Огънят пращеше в камината, а върху пианото имаше табличка с напитки. Уютната стая ставаше още по-приветлива с коледната елха.

— Стридите са върху пианото, за да не ги стигне Люси — обясни Клара. — Само един Мороу може да има куче, което обича стриди.

— Видяхме качето, когато влизахме — сподели Рен-Мари.

Имаше предвид дървената каца, пълна със стриди, оставена в снега до входната врата на къщата. От години не беше виждала такава, всъщност от детските си години, които бе прекарала на село. Качета със стриди за Нова година. Традиционно за Квебек.

След като си взеха чинийки с разцепени на две стриди, тънки филийки ръжен хляб, намазани с масло, и лимонови резенчета, двамата седнаха при другите пред камината.

— Как е Кри? — попита Клара, след като се настани до Питър.

— Закараха я в психиатрията. Едва ли ще е в състояние да се изправи пред съда скоро, ако изобщо се случи някога.

— Как разбрахте, че тя е убила майка си? — поинтересува се Мирна.

— Мислех, че са били трите жени — призна Гамаш, като отпи глътка вино. — Успяха много добре да ме заблудят. Обаче си спомних ботушите от невръстни тюленчета.

— Извратено! — измърмори Рут.

— В писмото си Емили разказваше за ниацина, антифриза, кабелите. Но беше пропуснала един съществен момент. Ако бяха направили само нещата, които описваха в писмото, Си Си щеше да е жива. Ем не споменаваше нищо за ботушите. Но за да я убият, Си Си е трябвало да носи точно тези ескимоски ботушки с метални шипове. Те бяха ключът за цялото убийство. Вчера казах за тях на Емили и тя се възмути. Нещо повече, изненада се. Беше чула обувките на Си Си да тракат по алеята след коледната служба, но не ги беше видяла. Нямаше представа от какво е бил този звук.

— Никой от нас нямаше представа — вметна Клара. — Звучеше като чудовище с нокти.

Докато слушаше разказа на Гамаш, в главата й прозвуча коледна песничка. Скърбяща, въздишаща, кървяща, умираща, запечатана в студен гроб. Клара си даде сметка, че по една ирония това бе „Тримата влъхви“.

— Осъзнах, че не е възможно трите жени да са убили Си Си. Но те знаеха кой я е убил — продължи Гамаш пред смълчаните си слушатели, сред които бе дори Люси. — Мама ни разкри всичко. Кай благоволи да ни каже само името, военния си чин и мобилизационния си номер, който всъщност бе номерът на телефона й. Не получихме обратна връзка.

Габри намигна на Рен-Мари:

— Аз мога да ви дам обратна връзка.

— Няма нужда, mon beau Gabri — засмя тя.

— Според Мама трите не видели всичко, но за някои неща се досетили по-късно. Не са видели Кри да сипва ниацин в чая на майка си например, но са я видели да разлива течност за чистачки около шезлонга. А пък Емили я забелязала да се мотае около камиона на Били Уилямс. Отначало не заподозрели нищо, но после Кай видяла Кри да отмества шезлонга и да закача за него кабели, което възбудило интереса й, макар да не очаквала убийство. Си Си била съсредоточена върху случващото се на леда, но когато хванала стола и била ударена от тока, Кай веднага разбрала какво става. Все пак цял живот е работила в дъскорезница. Достатъчно разбира от генератори и електричество. Преди да отиде да помага на Си Си, откачила кабелите и ги хвърлила настрана. В суматохата притеклите се на помощ хора ги стъпкали и зарили в снега. Докато другите се опитвали да съживят Си Си, Кай събрала кабелите. Ем я видяла и я попитала какво прави. Кай нямала време да й обясни всичко, казала й само да върне кабелите в камиона на Били. Повече не било необходимо.

— Значи са знаели, че Кри е убила майка си — кимна Мирна. — Но знаели ли са, че Си Си е убила Ел?

— Не. Научили едва онзи ден, когато казах на Ем. Смъртта на Си Си няма връзка с това, че тя е убила майка си. Поне не пряка. Мама вероятно би го нарекла карма.

— Аз също — заяви Клара.

— Кри е убила майка си при самозащита. Била е подложена на такъв тормоз, че накрая не е издържала. Случва се с някои деца. Едни се самоубиват, други убиват мъчителя си. Емили описа Кри като пълна с изненади, но не в лошия смисъл. Искаше да каже, че тя изглежда некадърна и без никакви заложби. Но изобщо не е такава.

— Чух я да пее на коледната служба — отбеляза Оливие. — Беше невероятна.

Всички кимнаха в съгласие.

— Освен това е пълна отличничка. Изключително умна, особено в точните науки. През последните години са й поверили цялото осветление на училищните представления.

— Умните деца винаги са аутсайдери — каза Рут. — И аз бях.

— Тази година са учили за витамините и минералите. Сред витамините и B комплекс. Ниацин. На коледния тест е имала деветдесет и четири процента верни отговори. Кри знаела всичко необходимо, за да убие майка си.

— Интересно дали е била привлечена от идеята за електрическия стол — подхвърли Мирна.

— Възможно е. Никога няма да разберем. Сега е изпаднала в почти пълно вцепенение.

— Добре, разбрали сте, че не са я убили Трите грации. Но как се досетихте, че е била Кри? — попита Питър.

— Заради ботушите на Си Си. Само двама души са знаели за тях. Ришар и Кри. Искаше ми се да вярвам, че Ришар го е извършил. Беше идеалният заподозрян.

— Защо говорите така? — Мирна прозвуча леко обидено и всички я погледнаха. — Днес мина през книжарницата и остави това. — Бръкна в чантата си и извади нещо, което приличаше на ръкавица. — Фантастично е, гледайте! Подайте ми онова. — Посочи отворената книга с твърди корици върху близката табуретка. Сложи си ръкавицата и хвана книгата. — Виждате ли колко лесно се държи? Направил е нещо с ръкавицата, импрегнирал я е. Когато я сложиш, дори най-тежката книга с твърда подвързия ти се струва лека, сякаш е джобен формат.

— Я да пробвам. — Клара си сложи ръкавицата и наистина задържа книгата без усилие. — Супер е!

— Чул, че не обичаме книги с твърди корици и решил да изобрети нещо за наше улеснение.

Мирна подаде ръкавицата на Рен-Мари, която си помисли, че Ришар Лион може би най-сетне е изобретил нещо полезно и дори доходоносно.

— Харесал те е — подразни я Габри и Мирна не отрече.

— Вие обаче настоявахте, че Лион не е ставал от мястото до вас през цялото време — каза Гамаш.

— Точно така беше.

— И аз ви повярвах. А щом не е бил Ришар Лион, оставаше дъщеря му.

— Кри е поела огромен риск — отбеляза Питър.

— Съгласен съм. Но е имала едно преимущество. Не й е пукало за нищо. Нямало е къде да отиде, нямало е какво да загуби. Нямала е друг план, освен да убие майка си.

— Пет часът е. Трябва да вървя — обяви Рут. Стана и се обърна към Рен-Мари: — Вие сте първото нещо, което ми дава основание да смятам, че мъжът ви не е пълен идиот.

— Merci, madame. — Рен-Мари наклони глава настрани в жест, който напомняше за Емили. — Et bonne annee.

— Едва ли — измърмори Рут и излезе с куцукане.

* * *

Ришар Лион седеше в работилницата си в мазето и бърникаше нещо по книгодържача, както бе нарекъл изобретението си. На работната маса до него лежеше коледна картичка, получена тази сутрин по пощата. Беше от Сол Петров и в нея фотографът се извиняваше за любовната си афера със Си Си. Обясняваше, че имал филм с нейни снимки в компрометиращи пози, който решил да изгори в деня, когато пишел писмото. Бил запазил негативите с намерение да я изнудва някой ден, ако случайно забогатее, и дори имал същата идея за Лион. Наскоро обаче открил, че има съвест, и сега искал да се извини. Накрая казваше, че се надявал един ден да бъдат, ако не приятели, то поне в добри отношения, защото почти със сигурност щели да станат съседи.

Лион се изненада колко много значеше писмото за него и си помисли, че двамата с Петров навярно наистина са можели да станат приятели.

* * *

Гамаш и Рен-Мари се натъкнаха на Робер Лемио, когато отиваха към колата си, паркирана пред бистрото.

— Мисля да отида при комисар Бребьоф — каза Гамаш, след като се ръкува с младежа и го запозна с жена си. — Ще го помоля да те прехвърли в отдел „Убийства“.

Лемио зина от изненада:

— О, боже, господин инспектор! Благодаря, благодаря! Няма да ви разочаровам.

— Сигурен съм.

Младежът му помогна да почисти колата, докато Рен-Мари влезе да ползва тоалетната на бистрото.

— Горката мадам Зардо — отбеляза Лемио, като посочи със стъргалката Рут, седнала на своята пейка на площада.

— В какъв смисъл?

— Ами, нали е алкохоличка? Един от местните ми каза, че това е бирената й разходка.

— Знаеш ли какво е „бирена разходка“?

Лемио понечи да каже „да“, но се спря. Може да не е разбрал правилно, да си е извадил прибързано заключение. Затова само поклати глава.

— И аз не знаех — усмихна се Гамаш. — Мирна Ландърс ми обясни. Рут Зардо имаше куче, Дейзи. Виждал съм го. Двете бяха неразделни. Две смрадливи дъртофелници, куци и ръмжащи спътнички в живота. Миналата есен Дейзи отслабнала, започнала да недовижда и станало ясно, че краят й е близо. Рут извела старата си приятелка на една последна следобедна разходка. Било пет часът и двете отишли в гората, където се разхождали всеки ден. Рут извадила пистолет и когато Дейзи не гледала, я застреляла.

— Ама това е ужасно!

— Нарича се „бирена разходка“, защото преди да убият свой домашен любимец, повечето фермери вземат със себе си стек бира, за да се напият достатъчно, преди да го извършат. Рут била трезва. Проявила любов, милосърдие и невероятен кураж с действието си. По-късно Оливие и Габри й помогнали да погребе Дейзи под онази пейка. Сега Рут я посещава всеки ден. Като Боби от Грейфраярс Кърк^[2].

Лемио не разбра сравнението, но осъзна, че е сгрешил.

— Много внимавай — предупреди го Гамаш. — Разчитам на теб.

* * *

Телефонът в главното управление на Surete иззвъня и комисарят бързо вдигна слушалката. Очакваше обаждането. След като послуша няколко секунди, каза:

— Добре се справи.

— Не се гордея с това, което направих, господин комисар.

— Да не мислиш, че аз се гордея? Направо ми се повръща. Но трябваше да се направи.

Така беше. Комисарят се ненавиждаше заради това, което бе сторил. Но само той можеше да съсипе Гамаш.

— Да, господин комисар. Разбрах.

— Добре — каза Мишел Бребьоф. — Разбрахме се. Търсят ме по другата линия. Дръж ме в течение.

Затвори на Робер Лемио и прие следващото обаждане.

— Bonjour, Мишел — чу се от слушалката дълбокият глас на Гамаш.

— Bonne Annee, Арман. Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Имаме проблем. Трябва да поговорим за полицай Никол.

* * *

Отново у дома, Ивет Никол разопакова куфара и прибра мръсните си дрехи по чекмеджетата. Баща й се появи на вратата. Събираше кураж да започне този разговор. Да започне новата година с истината за измисления чичо Сол.

— Ивет.

— Да?

Дъщеря му се обърна. Стискаше намачкан мръсносив пуловер. Гласът й беше кисел — тон, който с известно задоволство бе чувал да използва към други хора, но никога към него самия. Усети мирис на дим. Когато се приближи, той се засили, сякаш дъщеря му се беше опушила някъде.

— Гордея се с теб — каза й.

Разбира се, Ивет му бе разказала за пожара. Но описанието, чуто по телефона от Трите бора, му прозвуча нереално. Сега, когато наистина подуши дима, когато си я представи толкова близо до пламъците, изпита ужас. Наистина ли е бил на крачка да я изгуби? Заради една лъжа? Заради измисления чичо Сол?

— Не искам да говоря повече за това — заяви тя. — Вече ти разказах всичко.

Обърна му гръб. За първи път. С едно грациозно, жестоко, преценено движение промени живота му завинаги. Ивет му обърна гръб.

Сломен и едва способен да говори, Ари потърси куража да признае на дъщеря си, че за малко е щяла да умре заради лъжата, която й е разказвал. И разказвал. През целия й живот.

Щеше да го намрази, разбира се. Загледан в гърба на дъщеря си, Ари си представи как оставащите години от живота му се точат мъчително, мрачни и студени. Топлотата, смехът и любовта щяха да се превърнат в лед, заровен под години на лъжи и съжаление. Заслужаваше ли си да изстрада всичко това заради едната истина?

— Искам…

— Какво искаш?

Ивет се обърна към него. Искаше пак да я попита. Да я накара да говори. Да я накара да разказва отново за опустошителния пожар, докато се превърне в част от родовата им памет и болката бъде заличена от безбройните повторения.

„Моля те, моля те, моля те — призова наум тя. — Моля те, попитай ме пак.“

— Искам да ти дам това.

Ари бръкна в джоба си и пусна в дланта й карамелен бонбон. Целофановата обвивка изшумоля като зараждащ се пожар. Когато излезе в мрачния коридор, миризмата на дим го последва, както едно време дъщеря му неотлъчно вървеше след него.

* * *

— С кого приказва? — попита Рен-Мари, когато се качи в колата.

— С Мишел Бребьоф.

Гамаш запали. „Планът започна“ — помисли си. На излизане от Трите бора се разминаха с моторист, който им помаха.

— Това не беше ли Дени Фортен? — попита Гамаш, който познаваше смътно галериста.

— Не го видях добре, но това ми напомни за нещо. В бистрото срещнах твой приятел. Каза, че се радва, че те е видял пак.

— Така ли? Кой беше?

— Били Уилямс.

— И разбра всичко, което ти каза? — удиви се Гамаш.

— Всяка дума. Помоли ме да ти предам това.

Рен-Мари държеше хартиена кесийка в скута си, която пазеше от новия член на семейството им. Хенри седеше на задната седалка, слушаше внимателно разговора им и махаше с опашка. Рен-Мари отвори кесийката и показа на мъжа си парче лимонов пай. Гамаш настръхна.

— Виж, тук пише нещо. — Жена му бръкна в кесийката и извади салфетката. — Не е ли странно?

Малко преди най-високата точка на улица „Мулен“ Гамаш отби встрани.

— Нека позная — каза и сърцето му се разтуптя по-силно.

Където има любов, има кураж.

Където има кураж, има мир.

Където има мир, има Бог.

А когато имаш Бог, имаш всичко.

— Откъде знаеш? — възкликна Рен-Мари. Гледаше го с ококорени от удивление очи, внимателно стиснала салфетката.

В огледалото Гамаш виждаше Трите бора. Слезе от колата и се обърна да погледа селото, топлите и гостоприемни светлини на къщите, които обещаваха закрила в този твърде студен понякога свят. Затвори очи и се успокои.

— Добре ли си? — попита Рен-Мари, като пъхна ръка в неговата.

— Повече от добре — усмихна се Гамаш. — Имам всичко.