Луиз Пени
Убийствено студена (4)

Глава втора

Кри бавно облече костюма, като внимаваше да не скъса белия шифон. Коледното представление вече бе започнало. Чуваше как децата от по-долните класове пеят „Там, в люлката“, макар че на нея й звучеше като „Хипопотам в люлката“. За момент се запита дали не е поредната подигравка с нея. Дали не й се присмиваха отново? Преглътна мисълта и продължи да се облича, като леко си тананикаше.

— Кой вдига шум? — прокънтя гласът на мадам Латур, учителката по музика, в претъпканата въодушевена зала. — Кой бучи така?

С бледо лице и нос като човка, мадам надникна зад ъгъла, където Кри се беше скрила, за да се преоблече сама. Четиринайсетгодишното момиче инстинктивно грабна костюма и се опита да закрие полуголото си тяло. Беше невъзможно, разбира се. Тялото й бе твърде обемисто, а шифонът — твърде малко.

— Ти ли беше?

Кри зяпна, онемяла от страх. Майка й я беше предупредила. Беше я предупредила никога да не пее, когато е сред хора.

Сега обаче, подлъгана от безгрижния момент, бе затананикала неволно.

Мадам Латур се вгледа в дебелото момиче и усети, че й се повдига. Тия сланини, тия ужасни дипли плът; бельото, погълнато от плътта. Лицето — вцепенено и опулено. Преподавателят по естествени науки, мосю Драпо, бе изтъкнал веднъж, че Кри е отличничка по неговия предмет. Друг учител обаче веднага вметна, че нали темата на този срок са витамините и минералите, дебеланата сигурно е изяла учебника с кориците. Но поне този път момичето участваше в тържеството, тъй че може би щеше да се изяви, колкото и усилия да й струваше това.

— Хайде, побързай. Скоро е твой ред — каза мадам Латур и се отдалечи, без да чака отговор.

Това бе първото коледно тържество, в което Кри участваше, откакто учеше в Училището за девици на госпожица Едуард. Всяка година, докато другите ученици подготвяха костюмите си, тя измисляше оправдания да не отиде. Никой не се опитваше да я разколебае и с готовност й поверяваха различни задачи — осветлението например, защото според мадам Латур Кри разбирала от технически неща. Тоест от неща, които не са живи. Така всяка година Кри гледаше коледното тържество сама в мрака отзад, докато красивите, бляскави, талантливи момичета представяха с танц и песен притчата за рождественското чудо в светлината, която тя им осигуряваше.

Но не и тази година.

Кри се намъкна в костюма и се изпъчи пред огледалото. Оттам я гледаше грамадна шифонена снежинка. Честно казано, приличаше по-скоро на снежна пряспа, отколкото на снежинка, но все пак беше с костюм и изглеждаше доста добре. Майките на другите момичета им бяха помогнали, но Кри сама уши своя костюм. За да изненада мама, убеждаваше се мислено, като се опитваше да не слуша другия си вътрешен глас.

Ако някой се вгледаше, можеше да види миниатюрни капчици кръв на местата, където Кри бе убола с игла непохватните си груби пръсти. Но тя не се отказа, докато не завърши костюма. И тогава изведнъж й хрумна гениална мисъл! Най-добрата идея за всичките й четиринайсет години на този свят.

Знаеше, че майка й боготвори светлината. Цял живот повтаряше на Кри, че тя е нещото, към което всички се стремим. Оттам идвала думата „просветление“. Затова наричали онези умни хора „просветители“. И затова слабите хора успявали — понеже лекотата била като светлината.

Очевидно.

Сега Кри щеше да играе ролята на снежинка. Най-бялото, най-светлото, най-лекото нещо. А нейният блясък? Минала бе през магазин „Всичко за един долар“ и с джобните си купи шишенце лъскав грим. Дори успя да мине покрай щанда с шоколади, без да ги погледне. Кри спазваше диета вече месец и беше сигурна, че майка й скоро ще забележи.

Сложила си бе от лъскавия грим и сега погледна резултата.

За първи път в живота си Кри се почувства красива. И беше сигурно, че след няколко кратки минути майка й също ще го осъзнае.

* * *

Клара Мороу погледна през ледените кристалчета на прозореца в дневната към селцето Трите бора. Наведе се и остърга малко скреж от стъклото. Сега, след като се видяха с малко повече пари, трябваше да смени старите прозорци. Макар Клара винаги да знаеше кое е най-разумно да се направи, повечето й решения не бяха продиктувани от разума. Но пък определено подхождаха на живота й. И сега, докато гледаше затрупаното със сняг село, Клара осъзна, че обича да наблюдава Трите бора през красивите орнаменти, които скрежът рисува по старото стъкло зиме.

Отпи глътка топъл шоколад и се загледа в ярко пременените селяни, които сновяха под тихо сипещия се сняг и си махаха за поздрав с облечени в ръкавици ръце. А когато проговореха, изпускаха облачета пара, които напомняха за балончетата с реплики в комиксите. Някои отиваха в бистрото на Оливие за чаша cafe au lait^[1], други за хляб или нещо сладко в хлебарницата на Сара. Книжарницата на Мирна за нови и употребявани книги, която бе врата до врата с бистрото, не работеше. Мосю Беливо хвърли още една лопата сняг пред смесения магазин и махна на Габри, който — едър и впечатляващ — изскочи на моравата пред пансиона си отсреща. За външен човек селяните от Трите бора навярно биха изглеждали безлични, дори безполови. През зимата в Квебек всички бяха еднакви. Опаковани в меки камари гъши пух и мъхест плат, дори стройните изглеждаха дебели, а дебелите — като балони. Всички бяха еднакви. Различаваха се само по плетените шапки на главите. Клара видя как Рут, надянала яркозелената си шапка с пискюл, маха на Уейн (Пат бе изплела пъстрото му кепе в дългите есенни нощи). Децата на Левек, които се пързаляха по замръзналото езеро и гонеха хокейна шайба, до едно носеха различни разцветки на синьо. Малката Роуз трепереше толкова силно, че дори Клара виждаше потрепването на аквамариновото й боне. Но тя беше любимка на братята си и всеки път, когато се засилеха към вратата, те се преструваха, че се препъват. Вместо да нанесат разбиващ удар със стика, леко се плъзваха към нея и всички се пльосваха като объркана радостна купчина пред самата голлиния. Гледката напомняше на Клара за литографиите на „Къриър енд Айвс“, които бе съзерцавала с часове като дете с копнеж да влезе в тях.

Селцето Трите бора бе пременено в бяло. През последните няколко седмици бяха паднали трийсет сантиметра сняг и всяка стара сграда около селския площад бе надянала шапка в най-чисто бяло. От комините се виеше дим, сякаш къщите имаха собствен глас и дъх, а вратите и портите им бяха окичени с коледни венци. Нощем тихото селце блестеше със светлината на коледните украси. Отвсякъде се носеше тихо жужене от приготовленията на възрастни и деца за големия ден.

— Може би колата й не иска да запали — измърмори Питър, мъжът на Клара, като влезе в стаята.

Беше висок и строен, с вид на собственик на преуспяваща компания, какъвто беше баща му. Питър обаче прекарваше дните си приведен над статива и редовно омазваше къдравата си коса с маслени бои, докато рисуваше абстрактните си картини с мъчителна прецизност. Продаваха се за хиляди долари по цял свят, но понеже той рисуваше адски бавно и завършваше по едно-две платна годишно, двамата с Клара живееха в постоянен недоимък. Поне до скоро. Нейните собствени творби с утроби на воини и разтапящи се дървета все още си търсеха пазар.

— Ще дойде — каза Клара.

Питър погледна жена си. Очите й бяха сини и топли, а тъмнокестенявата й коса — вече прошарена, макар че Клара още не бе навършила петдесет. Ханшът и бедрата й започваха да наедряват и тя наскоро спомена, че може би е време отново да се запише в курса по гимнастика на Мадлен. Питър бе достатъчно предпазлив и когато съпругата му го попита дали смята идеята за добра, не отговори.

— Сигурна ли си, че не може и аз да дойда? — попита я, повече от учтивост, отколкото от искрено желание да се набута в онзи подвижен ковчег, колата на Мирна, и да пътува чак до града с нея.

— Разбира се, че не може. Отивам да ти купя подарък за Коледа. Освен това в колата няма да има достатъчно място за трима ни и всички подаръци. Ще се наложи да те оставим в Монреал.

През отворената порта в двора на къщата им влезе миниатюрно возило и от него слезе огромна негърка. За Клара това бе най-забавният момент от цялото пътуване с Мирна — да я гледа как слиза или се набутва в мъничкия автомобил. Беше почти сигурна, че приятелката й е по-голяма от колата. През лятото беше истинска комедия да гледаш как Мирна се намърдва вътре, а роклята й се надипля на кръста. Но тези неудобства само развеселяваха едрата жена. Зимата беше още по-смешно, защото тогава Мирна навличаше яркорозово яке, с което изглеждаше почти двойно по-едра. Веднъж бе обяснила:

— Аз съм от островите, момиче. Не издържам на студа.

— Ти си от остров Монреал — изтъкна Клара.

— Да, вярно е — засмя се негърката. — Обаче от южната част. Обичам зимата. Тя е единственият сезон, когато съм розова. Как мислиш? Минавам ли?

— За какво?

— За бяла.

— А искаш ли?

Мирна погледна най-добрата си приятелка и изведнъж стана сериозна. Усмихна се:

— Не, не. Вече нямам желание. — Изглеждаше горда и дори леко изненадана от отговора си.

Сега, омотана с пъстри шалове и сложила на главата си лилава плетена шапка с оранжев помпон, фалшивата бяла жена с пухено розово яке запречи с тялото си току-що изринатата алея към къщата им.

Скоро щяха да са в Монреал. Пътят не беше много — към час и половина дори в снега. Клара си мислеше с нетърпение за следобедното пазаруване на коледни подаръци, но гвоздеят на това пътуване, на всяко пътуване до Монреал по Коледа, беше тайна. Нейното интимно удоволствие.

Клара Мороу умираше да види коледната витрина на „Огилви“.

Прочутият универсален магазин в центъра на Монреал имаше най-прекрасната коледна украса в света. Още към средата на ноември облепваха огромните му стъкла с черна хартия. Започваше трескавото очакване. Кога ще бъде разкрито празничното чудо? Като малка Клара следеше събитието с по-голямо вълнение, отколкото коледния парад. Когато тръгнеше слух, че в „Огилви“ най-накрая са свалили хартиите, хукваше за града, право към вълшебните витрини.

Спираше на крачка от тях, малко преди да види прекрасната гледка. Затваряше очи и се приготвяше, после пристъпваше напред и ги отваряше. А то се разкриваше пред нея. Нейното село. Мястото, където чувствителното малко момиченце бягаше от всички разочарования и беди в живота. Лете и зиме тя просто затваряше очи и се озоваваше там. При танцуващите мечета и патетата на кънки, при жабоците в старовремски костюми, които ловяха риба от моста. Нощем, когато таласъмът под леглото й пухтеше, ръмжеше и дращеше с нокти, Клара стискаше сините си очички и се пренасяше във вълшебната витрина и селцето, където чудовището не можеше да я намери, защото добрите сили пазеха входа.

По-късно се случи най-прекрасното нещо в живота й. Влюби се в Питър Мороу и се съгласи да отложи за известно време плановете си за превземане на Ню Йорк. Вместо това прие да се премести с мъжа си в любимото му селце южно от Монреал. Беше непознат край за нея, градското момиче, но любовта й към Питър беше толкова голяма, че Клара изобщо не се поколеба.

Когато слезе от раздрънкания фолксваген, двайсет и шест годишната умна и цинична млада жена, току-що завършила Художествената академия, заплака.

Питър я бе завел във вълшебното селце от детството й. Селцето, което бе забравила заради амбициите и важните дела на възрастен човек. Явно коледната витрина на „Огилви“ беше реалност и се наричаше Трите бора. Купиха малка къщичка близо до затревения селски площад и животът им се изпълни с повече магия, отколкото някога се бе осмелявала да мечтае.

Няколко минути след появата на Мирна Клара разкопча ципа на якето си в топлата кола и загледа преминаващия снежен пейзаж отвън. Беше по-особена Коледа по причини, едновременно ужасни и прекрасни. Близката й приятелка и съседка Джейн Нийл бе убита преди малко повече от година и се оказа, че е завещала всичките си пари на Клара. Миналата Коледа тя се чувстваше твърде виновна, за да харчи от тях. Струваше й се, че се възползва от смъртта на Джейн.

Мирна погледна приятелката си. И тя си спомняше за милата Джейн. Както и за съвета, който бе дала на Клара. Навремето Мирна работеше като психолог в Монреал, докато не осъзна, че повечето й клиенти всъщност не искат да се оправят. Очакваха от нея само хапче и уверение, че не те са виновни за проблемите в живота си.

Затова Мирна заряза всичко. Натовари малката си червена кола с книги и дрехи и пресече моста — махна се от остров Монреал и потегли на юг към американската граница. Планираше да се настани на произволен плаж във Флорида и там да измисли какво да прави занапред.

Съдбата обаче — под формата на внезапен глад — се намеси в плановете й. Мирна не бързаше, затова реши да мине по живописните селски пътища. Нямаше и час, откакто бе тръгнала, когато изведнъж й се прияде нещо. Колата изкачи поредното възвишение по разнебитения черен път и пред нея се показа селце, сгушено сред хълмове и гори. За Мирна това беше огромна изненада. Спря да се наслади на гледката и слезе от колата. Беше краят на пролетта и лятото тепърва настъпваше. Ромолящо поточе бликаше изпод стара каменна мелница, минаваше покрай бяла дървена църквица и обикаляше с широк меандър едната страна на селцето. Самото селище имаше кръгла форма и от центъра му в четири посоки излизаха черни пътища. По средата имаше малък затревен площад, а около него бяха подредени стари къщи в традиционен квебекски стил: със стръмни тенекиени покриви, тесни капандури и открити веранди. Последната къща беше дори по-стара — строена бе с големи каменни блокове, мъкнати на ръка от околните поляни от някой ранен заселник по тези земи, който е бързал да си направи подслон преди идването на свирепа зима.

Край селския площад се виждаха езерце и три величествени бора.

Мирна извади картата на Квебек. След минути я сгъна внимателно и замаяна от удивление, се облегна на колата. Селцето го нямаше. На картата бяха отбелязани миниатюрни рибарски селища и всевъзможни махали е две къщи и църква, дори населени места, които не съществуват от десетилетия.

Това селце обаче го нямаше.

Мирна се загледа в местните жители, които работеха в градините си, разхождаха кучета или четяха книга на пейка до езерцето. Може би това селце бе като Бригадун^[2]. Може би се появяваше само веднъж на няколко години и само на този, който трябва да го види. Въпреки това се колебаеше. Не беше възможно да е мечтала точно за това. За малко не обърна към съседния град, Уилямсбърг, който беше означен на картата. Но реши да рискува.

Трите бора предлагаше това, за което тя копнееше.

Имаше кроасани и cafe au lait. Имаше пържолки с пържени картофи и „Ню Йорк таймс“. Имаше пекарна, бистро, пансион, бакалница. Имаше спокойствие, тишина и смях. Имаше голяма радост и голяма тъга, и способността да приемаш доволно и двете. Имаше приятелство и доброта.

Освен това имаше празен магазин е апартамент над него. Който чакаше. Нея.

Мирна остана.

Само в рамките на час премина от мрънкане към радост.

Това се случи преди шест години. Сега Мирна продаваше нови и употребявани книги и предлагаше изпитани стари съвети на приятелите си.

— За бога, или се изакай, или ставай от цукалото! — бе съветът й към Клара. — Месеци минаха от смъртта на Джейн. Ти помогна за разкриването на убийството й. Сигурна съм, че щеше да се ядосва, ако знаеше, че ти е дала всичките си пари, а ти не се възползваш от тях. Трябваше да ги завещае на мен. Аз със сигурност щях да ги оползотворя. Бум! Ямайка. Готин младеж с расти. Хубава книга…

— Чакай малко. Ще си имаш гадже с расти, а ще четеш книга?

— О, да. Всеки си има роля. Супер е на гаджето да му е твърд примерно, но същото не важи за обложките на книгите.

Клара се засмя. И двете мразеха книги с твърди корици. Бяха твърде трудни за държане, особено в леглото.

— За разлика от гаджето с растите — вметна Мирна.

Така тя убеди Клара да приеме смъртта на Джейн и да изхарчи парите. И Клара смяташе да го направи днес. В края на деня задната седалка на колата щеше да е пълна с разноцветни хартиени торбички с въжени дръжки и щамповани имена като „Холт Ренфрю“ и „Огилви“. И нямаше да има нито един яркожълт найлонов плик от магазин „Всичко за един долар“. Макар че Клара тайно обожаваше евтиния магазин.

* * *

Останал сам у дома, Питър погледна през прозореца и със силата на волята си наложи да стане и да направи нещо полезно. Да отиде в ателието и да започне да рисува. В този момент забеляза, че скрежът е остърган от част от стъклото. Във формата на сърце. Усмихна се и надникна през него. Жителите на Трите бора продължаваха да вършат ежедневните си занимания. Питър погледна към масивната стара къща на хълма. Имението „Хадли“. В това време стъклото започна отново да се заскрежава и сърцето се запълни с ледени кристалчета.