Луиз Пени
Убийствено студена (38)

Глава трийсет и шеста

Една по една светлините в Трите бора угасваха. Накрая огромната коледна елха също изгасна и селото потъна в мрак. Гамаш стана от креслото. Изгасил бе лампите в дневната, след като всички други се бяха качили да си легнат, и беше поседял тихо в мрака, за да се наслади на спокойствието, докато гледа как селото постепенно заспива. Сега безшумно облече палтото, обу обувките си и излезе. Снегът заскърца под краката му. Емили Лонпре бе казала, че от метеорологичната служба са издали предупреждение за буря на следващия ден, но в момента му бе трудно да го повярва. Стигна до средата на улицата.

Цареше пълна тишина. Небето бе ясно. Вдигна глава и загледа звездите. Цялото небе искреше от тях. Замисли се, че може би това е любимата му част от денонощието. Да стои под зимното небе и да гледа блещукащите звезди, сякаш бог е спрял някоя снежна виелица и милиони снежинки са застинали във въздуха. Красива и ободряваща сцена.

Не му се разхождаше, нямаше нужда да се успокоява. Беше намерил отговорите, които търсеше. Излязъл бе единствено за да остане сам насред Трите бора, насред нощта. В мир със себе си.

* * *

Когато селото се събуди на другата сутрин, навън бушуваше буря. Гамаш я видя още от леглото си. Или по-точно, не успя да види нищо. Стъклата на прозорците му бяха полепнали със сняг, а на дъсчения под дори имаше малка пряспа от снежинките, проникнали през открехнатия прозорец. В стаята цареше студ и мрак. И тишина. Пълна тишина. Гамаш видя, че електронният будилник е изгаснал. Опита се да запали лампата.

Нищо.

Нямаше ток.

Стана и затвори прозореца. Сложи си халата и пантофите и отвори вратата. Долу се чуваха приглушени гласове. Когато слезе, видя вълшебна сцена. Габри и Оливие бяха запалили газени лампи и свещи. Стаята бе окъпана в кехлибарена светлина. Беше прекрасно — свят, осветен изцяло от огън. Камината гореше и излъчваше трептяща светлина и топлина. Гамаш се приближи. Парното сигурно бе изгаснало преди часове и цялата къща беше изстинала.

— Bonjour, monsieur l’inspecteur! — поздрави го весело Оливие. — Запалихме отоплението благодарение на резервния генератор, но ще трябва около час, за да се стопли къщата.

Сградата потрепери.

— Mon Dieu! — възкликна Оливие. — Навън яко духа. Снощи по новините казаха, че ще натрупа петдесет сантиметра.

— Колко е часът? — попита Гамаш, като се опита да види часовника си на светлината на газена лампа.

— Шест без десет.

Гамаш събуди колегите си и закусиха така, както сигурно са го правили гостите в стария хан навремето. На светлината на огъня. С препечени мъфини, конфитюр и cafe au lait.

— Габри включи фурната и кафемашината в генератора — обясни Оливие. — Не можем да запалим лампите, но имаме всички други удобства.

Когато стана време Гамаш и хората му да си проправят път към щаба, токът дойде, но осветлението постоянно премигваше. Снегът се спускаше с бясна скорост от небето и ги шибаше странично. Наклонени срещу вятъра и с наведени глави, полицаите едва се ориентираха по краткия познат път. Снегът се забиваше в тях, навираше се в ръкавите им, в яките им, в ушите им, във всяка пролука на дрехите, сякаш търсеше гола кожа. И я намираше.

В щаба всички свалиха шаловете си, изтръскаха снега от шапките и изтропаха по няколко пъти, за да почистят поне малко обувките си.

Лакост беше блокирана в Монреал и щеше да остане в главното управление. Бовоар прекара цялата сутрин в разговори по телефона и най-накрая намери аптека в Ковънсвил, където са регистрирали продажба на ниацин през последните няколко седмици. Реши да тръгне натам, въпреки че в снега пътищата бяха почти непроходими.

— Няма страшно — заяви, вдъхновен от мисълта, че са на път да разплетат случая.

Тръгна смело. Героят, ловецът, който предизвиква обстоятелствата и посреща трудностите, готов да се пребори с най-страшната виелица. Беше невероятен!

Излезе и затъна до колене в пресния сняг. Добра се до колата и прекара следващия половин час в разриване. Снегът беше пръхкав и лек и събуди у Жан Ги спомени за снежните бури, които толкова чакаха като деца, защото не трябваше да ходят на училище.

Виелицата не отказа местните жители да излизат и някои сновяха насам-натам по задачи със снегоходки или ски за бягане. Бяха едва различими силуети в сипещия се сняг. Колата на Бовоар бе единствената на пътя.

След около час Лемио отиде при Гамаш.

— Господин главен инспектор, намерих това под вратата. — Държеше плик, дълъг, дебел и мокър от топящия се сняг.

— Видя ли кой го донесе?

Гамаш погледна Никол, а тя само сви рамене и се върна на компютъра си.

— Не. В тази виелица всеки може да се е приближил, без да го видим.

— Да, явно така е станало.

На плика с равен и изящен почерк пишеше: „Главен инспектор Арман Гамаш, Surete du Quebec“. Със свито сърце Гамаш го скъса. Хвърли бърз поглед на двата листа, скочи на крака, пресече стаята, навлече палтото си и още преди да го е закопчал, излезе на жестокия студ.

— Мога ли да помогна? — извика Лемио след него.

— Облечи си палтото. Никол, ти също! Помогнете ми да разринем колата ми.

Никол го погледна мрачно (вече не си правеше труд да крие чувствата си), но се подчини. С много усилия тримата изкопаха волвото за няколко минути, макар че снегът продължаваше да трупа.

— Достатъчно. — Главният инспектор отвори рязко вратата и хвърли вътре лопатата и стъргалката. Лемио и Никол изтичаха от другата страна, като се състезаваха кой пръв ще стигне до предната врата. — Вие оставате! — извика Гамаш, миг преди да затръшне своята и да даде газ.

Гумите забуксуваха. Автомобилът потегли рязко. В огледалото инспекторът видя Лемио все още наведен, след като го беше избутал. Никол стоеше зад него с ръце на кръста.

Сърцето му биеше силно, но Гамаш си наложи да не натиска прекалено газта. Толкова много сняг беше натрупал, че пътят трудно се различаваше. На края на улица „Мулен“ спря и се подвоуми. Чистачките се движеха ожесточено, но едва смогваха да чистят предното стъкло. Снегът се трупаше бързо и Гамаш знаеше, че ако остане твърде дълго така, няма да може да потегли. Но накъде да тръгне?

Слезе от колата, застана на пътя и се заоглежда ту на едната, ту на другата страна. Накъде? Към Сан Реми? Или към Уилямсбърг? Накъде?

Наложи си да се овладее. Да бъде спокоен. Да не бърза. Заслуша се във воя на вятъра. Усещаше как студеният сняг полепва по него. Нямаше кой да му каже. Нямаше надпис на стената; нямаше шепот, носен от вятъра. Но един глас прозвуча в главата му. Насеченият, суров и ясен глас на Рут Зардо:

Когато смъртта ни събере отново,

ще помири ли тя прощаваща и опростена,

или отново, както винаги, ще бъде твърде късно?

Гамаш се върна в колата и даде газ. Караше възможно най-бързо към Уилямсбърг, където „прощаваща и опростена“ отново щяха да се срещнат. Но нямаше ли да е твърде късно?

След цяла вечност съзря сградата на „Легиона“. След като я отмина, зави надясно. И там видя кола. Не знаеше дали да е облекчен, или ужасен. Спря отзад и слезе.

От върха на малкото възвишение погледна към езерото Брюм. Снегът го шибаше в лицето, почти го заслепяваше. В далечината, между талазите, успя да различи три силуета, които едва се придвижваха по леда.

* * *

— Намасте, намасте — повтаряше Мама, докато устните й пресъхнаха, напукаха се и започнаха да кървят, а тя вече не бе в състояние да говори.

Думата се въртеше в съзнанието й и тя продължи да я повтаря наум. Но тази мантра не можеше да облекчи скованото й от ужас сърце. Мама мълчеше в плен на собствения си страх и обезвереност.

Кай креташе по средата. Краката вече не я държаха и приятелките й я поддържаха от двете страни. Осъзна, че е било така цял живот. Защо го разбираше чак сега? И сега, накрая, защото това беше краят, изцяло зависеше от тях. Те я държаха, подкрепяха я и я напътстваха към отвъдния живот.

Сега вече знаеше отговора на загадката защо баща й и бойните му другари са крещели „Да го духа папата“, когато са отивали към смъртта си.

Отговор нямаше. Това бяха неговите думи, неговият живот, неговият път.

А тя си имаше свой. Прекарала бе целия си живот в опити да си обясни нещо, което изобщо не я засягаше. Никога нямаше да разбере баща си, но и не беше необходимо. Трябваше да разбере единствено собствения си живот и собствената си смърт.

— Обичам ви — изграчи, но вятърът открадна думите й и ги пръсна далеч от старите й уши.

Ем подкрепяше Кай, докато трите се влачеха към вътрешността на езерото. Мама бе спряла да трепери и дори вече не плачеше. Сега се чуваше само воят на бурята.

Вече наближаваха края. Емили не усещаше краката и ръцете си. Единствената й утеха бе, че няма да се подложи на болката и мъчителното боцкане, когато крайниците й се размразяват. Замижа и във воя на вятъра долови други звуци. От другия бряг на езерото долитаха трелите на самотна цигулка.

Ем отвори очи, но видя само белота.

Лед навсякъде.

* * *

Арман Гамаш застана на брега. Свирепият вятър се спускаше от планината, засилваше се над езерото, покрай трите жени, над затрупаната със сняг пързалка за кърлинг и мястото, където бе издъхнала Си Си, събираше сила, болка и страх и най-накрая удряше инспектора в лицето. Гамаш едва дишаше и стискаше писмото на Ем, невидимо в белия сняг около него. Самият той бе целият в бяло.

Направи крачка напред. Изгаряше от желание да хукне през езерото подир тях. Всяка частица от него го караше да ги спаси, но той се спря и захлипа от усилието. В писмото си Емили го умоляваше да ги остави да умрат. Както според легендите старите ескимоси се усамотявали сами в студа и бавно заспивали завинаги.

Разбира се, че те бяха убили Си Си. Гамаш го знаеше от предишния ден. Подозираше, че го е знаел през цялото време. От самото начало си даваше сметка, че е невъзможно никой да не е видял убийството. Нямаше как Кай да е седяла до Си Си и да не е забелязала убиеца.

Освен това самото убийство беше прекалено сложно. Ниацинът, разтопеният сняг, килнатият стол, кабелите за подаване на ток. И най-сетне токовият удар. Точно в момента, когато Мама е изчиствала къщата и всички са гледали нея.

После прибирането на кабелите.

Никой не би могъл да стори всичко това сам, без да го видят.

Горчивият ниацин е бил в чая, който Мама е раздавала на благотворителната закуска. Ем е разляла антифриза, когато е занесла шезлонгите. После седнала на стола, за да не може Си Си да се настани на него. Ролята на Кай е била ключова.

Гамаш бе предположил, че който е убил Си Си, първо е свързал кабелите и след това се е мотал около камиона на Били, за да изчака подходящия момент да ги свърже с генератора. В писмото на Ем обаче пишеше друго. Свързали са кабелите с генератора от самото начало. После Кай е чакала сигнал от Ем, че Мама ще изчисти къщата. В този момент е отишла до празния стол, облегнала се е в единия му край, за да го наклони, и е свързала кабелите. Тогава през него е протекъл ток.

Заради ефекта от ниацина Си Си вече била свалила ръкавиците си.

Мама се готвела да „изчисти къщата“. Всички погледи били насочени към нея.

Камъкът полетял по леда с тътен като от гръмотевица, трибуните закрещели, а Си Си станала от шезлонга си. Направила няколко крачки напред, стъпила в локвата, хванала с голи ръце облегалката на стола и това било краят.

Рискували са, разбира се. Кай е трябвало да откачи оранжевия кабел и да го хвърли, за да не привлича вниманието. Но заложили на това, че всички ще са толкова съсредоточени върху Си Си, че трите ще успеят да го приберат незабелязано. Ем го взела и го хвърлила обратно в камиона на Били. Той почти я хванал, когато изтичал да запали пикапа и да освободи каросерията за Си Си. Но Ем се измъкнала, като му казала, че и на нея й е хрумнала същата идея и искала да разчисти място за пострадалата.

Единственото, което Гамаш не разбираше, бе мотивът. Но Ем и Мама му го бяха подсказали.

Кри.

Искали са да спасят внучката на Ел от чудовищната й майка. Чули бяха как Кри пее, как Си Си я мачка и унижава. И бяха видели момичето.

Кри очевидно умираше, задушаваше се в собствените си тлъстини, страх и мълчание. Беше се затворила в собствения си свят толкова, че вече не можеше да излезе от него. Си Си убиваше дъщеря си.

Сега далеч пред Гамаш средният силует, най-дребният от трите, се свлече на леда. Другите две жени се препънаха и се опитаха да вдигнат приятелката си. За да продължат още малко. Гамаш усети, че коленете му се огъват. Прииска му се и той да падне в снега, да погребе в него ужаса си. Да не гледа как Трите грации умират.

Но остана прав. Снегът се вреше под яката и в ръкавите му, лепеше се по лицето и немигащите му очи. Гамаш си наложи да продължи да гледа, докато една по една трите жени падаха на леда. Остана с тях, молеше се за тях с напукани устни.

Изведнъж се сети нещо.

Погледна писмото, смачкано в ръката му, а после и черните петна в снега напред. За момент остана смразен, вцепенен.

— Не! — изкрещя и понечи да хукне напред.

Спря и се обърна. Погледна колата, наполовина засипана със сняг.

— Не!

Жените също погледнаха към него. Гамаш хукна към колата, отчаян да се добере до нея.

Знаеше, че е твърде късно, но бе длъжен да опита.