Луиз Пени
Убийствено студена (34)

Глава трийсет и втора

Събудиха се късно на другата сутрин. Навън беше приказен ден. Студената вълна бе отминала, сипеше се силен сняг, който се трупаше по колите, къщите и хората, заети с ежедневните си дейности. От стаята си Гамаш видя Питър Мороу да сипва зърна в хранилката за птички. Скоро след като мъжът се отдалечи, черноглави синигери и сини сойки се спуснаха да похапнат. След малко към тях се присъединиха и няколко катерици. Били Уилямс ринеше пързалката — малко безсмислено, защото снегът веднага се трупаше, където бе минал. Емили Лонпре разхождаше Хенри. Бавно. Днес като че ли всички се движеха на половин скорост.

Докато нахлузваше дънките, полото и дебелия си пуловер, Гамаш си мислеше колко е странно, че селото изглежда по-натъжено от смъртта на непознатия фотограф, отколкото от кончината на Си Си.

Часът бе десет. Бяха се прибрали в пансиона в шест и половина. Гамаш бе взел дълга гореща вана. Отпуснал се бе във водата и се беше опитал да не мисли. Но една фраза постоянно се връщаше в съзнанието му.

„Заслужавам! Наистина заслужавам! — бе казала Никол разплакана и вкопчена в него. — Заслужавам.“

Гамаш не знаеше защо, но тези думи го накараха да се стъписа.

* * *

Жан Ги Бовоар си бе легнал изтощен, след като си взе кратък душ. Чувстваше се, сякаш е участвал в триатлон и го е спечелил. Запита се за миг дали играчите по кърлинг изпитват такова чувство понякога. Бе достигнал предела на силите си. Измръзнал, изтощен. Но умът му работеше на пълни обороти.

Загубиха Петров, но влязоха в горящата сграда и спасиха Никол.

* * *

След като се прибра вкъщи, Рут Зардо се изкъпа. После седна на пластмасовата маса в кухнята с чаша уиски и започна да съчинява стихове.

Представи си сцената такава:

лежиш на смъртното легло.

Броени часове остават.

Кажи тогава на кого

за греховете ще прощаваш?

* * *

Ивет Никол си легна направо — мръсна, смрадлива, изтощена, но и с друго чувство в гърдите. На безопасност.

Гамаш я спаси. Буквално. От горящата сграда. Ивет не просто се радваше, а ликуваше. Най-сетне някой проявяваше грижа към нея! И не просто някой, а самият главен инспектор.

Може би все пак имаше надежда?

Мисълта я сгря и тя заспа с чувство за принадлежност, сякаш най-сетне я бяха допуснали да седне при останалите в дневната.

Разказала бе на Гамаш за чичо Сол.

— Защо влезе там? — попитал я бе главният инспектор, докато се сгряваха в училищния автобус, а няколко възрастни доброволци раздаваха сандвичи и топли напитки край тях.

— За да го спася — отговори Ивет. Имаше чувството, че може да потъне в очите му, искаше да се сгуши в прегръдките му. Не като любовница, а като дете. Закриляна и обичана. Той я спаси. Мина през пламъците, за да я измъкне. И сега й предлагаше нещо, за което бе копняла и което бе търсила цял живот. Принадлежност. Нямаше да я спаси, ако не го беше грижа за нея.

— Казахте, че фотографът е вътре, и аз реших да го спася.

Гамаш отпи глътка кафе и продължи да я гледа изпитателно. Изчака, докато останаха сами, и каза тихо:

— Всичко е наред, Ивет. Можеш да ми разкажеш.

И тя му разказа.

Инспекторът я изслуша внимателно, без да я прекъсва, без насмешка, без дори да се усмихне. На моменти в очите му проблясваше състрадание. Ивет му разказа неща, които никога преди не бяха излизали от стените на спретнатия й бащин дом. Разказа му за глупавия чичо Сол в Чехословакия, който бе изпаднал в немилост в полицията и не беше успял да спаси семейството си. Ако не е бил такъв неудачник, е можел да ги предупреди за преврата и да ги предпази. Но се е провалил и това му коствало живота. Коствало живота на всички.

— Отиде да го спасиш, защото се казва Сол, така ли? — попита Гамаш, не с насмешка, а защото искаше да си изясни случилото се.

Ивет кимна. Без чувство, че трябва да крие нещо, че трябва да обяснява, че ще я обвинят. Гамаш се облегна назад и се загледа през прозореца към все още горящата къща. Огнеборците вече нямаше защо да се опитват да потушат пламъците, трябваше просто да ги изчакат да изгаснат сами.

— Може ли да ти дам съвет?

Ивет кимна, жадна да чуе мъдростта му.

— Не мисли повече за това. Ти имаш свой собствен живот. Не бива да живееш заради чичо си Сол или родителите си. — Лицето му беше сериозно, погледът — изпитателен. — Не можеш да живееш с миналото, а още по-малко да го промениш. Случилото се е чичо ти Сол по никакъв начин не те засяга. Спомените могат да те убият, Ивет. Миналото може да протегне лапи, да те сграбчи и да те завлече на място, където не трябва да бъдеш. Като онази горяща сграда.

Гамаш отново погледна гладните бесни пламъци, после пак се обърна към нея. Наведе се и ръцете им почти се допряха. Това бе най-интимният момент, който Ивет бе преживявала някога.

— Погреби мъртвите — прошепна й Гамаш.

Сега тя бе в леглото на топло и сигурно. „Всичко ще бъде наред“ — мислеше си, докато гледаше сипещия се мек сняг. Вдигна юргана над брадичката си и зарови нос в него. Миришеше на дим.

С миризмата в съзнанието й нахлу споменът за трескавия вик, който бе чула сред дима. Вик, който бе достигнал до нея, докато лежеше свита на пода, уплашена и сама. Беше сигурна, че ще умре. Съвсем сама. Преди спасителите й да я намерят, до нея достигнаха думите им.

Тя не заслужаваше да рискуват живота си за нея.

Щяха да я оставят да изгори сама. Защото не заслужаваше да я спасят. Така бе казал Бовоар. Но онова, което Ивет не бе чула в онзи коридор, в задушливия дим, бе отговорът на Гамаш. Доловила бе единствено рева на приближаващия огън и плача на собственото си сърце.

Проклетият Гамаш бе готов да я остави да умре. Не търсеше нея, а Петров. Първите думи, които излязоха от устата му, когато я намери, бяха: „Къде е Петров?“, а не „Добре ли си?“ или „Слава богу, че те открихме!“

Само я подлъга да му разкаже за чичо Сол. Да предаде баща си. Семейството си. Сега той знаеше всичко. Сега със сигурност знаеше, че не е достойна.

„Проклет да бъдеш, Гамаш!“

* * *

— Прилича на умишлен палеж — заяви Бовоар, докато се тъпчеше с бъркани яйца. Умираше от глад.

— Рут не мисли така — отбеляза Гамаш, докато мажеше конфитюр от ягоди върху кроасана си. После пийна глътка силно горещо кафе.

Седяха в столовата на пансиона — топло, уютно помещение с огромна камина и прозорец, който гледаше към горите и планините отвъд, частично скрити от сипещите се снежинки вън.

Говореха шепнешком, защото гърлата им бяха продрани от крещенето миналата нощ и от дима. Габри изглеждаше ужасно, а Оливие бе решил да отвори бистрото чак на обяд.

— Тази сутрин ще ядете каквото ви сервирам — сопна се Габри, когато слязоха в столовата. — Не приемаме специални поръчки.

После приготви изтънчена закуска с яйца, пушен бекон, маринован в кленов сироп, пържени филийки и захарен сироп. Както и горещи кроасани с масло.

— За ваш късмет, когато съм под стрес, готвя, за да се успокоя — обясни. — Каква нощ само. Трагедия!

След като Габри се върна в кухнята, Бовоар погледна началника си и попита:

— Как така не смята, че е палеж? Какво друго може да е? Главен заподозрян или най-малкото свидетел на убийство загива при пожар и това не е умишлено?

— Рут каза, че съседката видяла пламъците да бълват първо през комина.

— Е, и? Те бълваха отвсякъде! Още малко и щяха да бълват и от задника ми!

— Съседката смята, че е нещастен случай, пожарът е тръгнал от камината. Ще видим. Специалистите по разследване на пожари трябва вече да са на мястото. Още днес следобед ще имаме доклада. Понякога, когато видиш цигара, това е просто цигара, Жан Ги.

— Ами ако изведнъж пламне, какво е тогава? Нее, било е умишлено! Някой е убил Сол Петров.

* * *

Денят продължи на ниски обороти. Всички се възстановяваха от гасенето на пожара и чакаха резултат от разследването. Лемио откри, че най-близкият човек на Петров е сестра му, която живееше в град Квебек. Изпратиха полицай да й съобщи за случилото се и да я разпита за повече информация.

След закуска Бовоар нагази в пухкавия сняг отвън и тръгна от къща на къща, за да разпитва местните. Надяваше се да открие някого, който познава жена с инициал L, живяла в района преди около четирийсет и пет години. Лемио прегледа енорийския регистър.

Беше тих ден, заглушен от умората и трупащата се дебела снежна пелена вън. Почти като в сън. Гамаш седеше на бюрото си в щаба. Зад него огнеборците доброволци почистваха пожарникарската кола и подреждаха екипировката си. От време на време инспекторът подремваше с крака на бюрото и събрани върху корема ръце.

„Тя не го заслужава.“

Изведнъж се сепна. Гласът на изпадналия в паника Бовоар отново прозвуча в главата му и Гамаш отново усети мирис на дим. Спусна краката си на пода, пулсът му се ускори. Доброволците бавно вършеха работата си в другия край на голямото помещение, но той беше сам от своята страна. Запита се за момент какъв ли ще е животът му, ако се присъедини към тези хора, ако се оттегли в Трите бора и си купи стара селска къща. С табела на вратата: A. Gamache, Detective prive.^[1]

Изведнъж забеляза, че не е сам. Ивет Никол седеше мълчаливо пред компютъра си. За момент Гамаш се запита дали не е на път да направи голяма глупост. Стана и отиде при нея.

— По време на пожара, когато се опитвахме да те спасим…

Седна и я накара да го погледне в очите. Ивет беше бледа, от нея се излъчваше миризма на дим, сякаш пушекът от пожара се бе просмукал в кожата й. Дрехите й не бяха по мярка и изглеждаха леко мръсни, на ревера й имаше петно от мазнина, около маншетите — размазана чернилка. Косата й беше зле подстригана и падаше в очите. Идеше му да й даде кредитната си карта и да й нареди да си купи хубави дрехи. Идеше му да прокара едрата си уморена ръка по челото й и да отметне тази ужасна коса от очите й. Разбира се, не направи нито едно от двете.

— Казаха се някои неща. Предполагам, си чула. Един от нас изкрещя: „Тя не го заслужава“.

Ивет се втренчи в очите му, на лицето й се изписа горчивина.

Гамаш задържа погледа й и добави:

— Съжалявам. Време е двамата с теб да си кажем истината в очите.

Каза й какво си мисли, разясни й плана си. Тя го изслуша. Когато свърши, Гамаш я помоли всичко да си остане между тях. Никол се съгласи и си помисли две неща: че Гамаш навярно е по-умен, отколкото й се виждаше, и че скоро с него ще бъде свършено. След като инспекторът излезе, Никол извади телефона си и проведе кратък разговор.

— Реших да му кажа за чичо Сол — прошепна. — Знам, знам. Не беше част от плана. Да, господин комисар. Но тук съм в полеви условия и трябваше да взема решение в последния момент — излъга. Не можеше да признае, че е била уязвима. Щеше да я помисли за слаба. — Да, имаше риск, съгласна съм. Опасявах се, че ще го приеме зле, но мисля, че номерът мина. Историята май го трогна.

Думите й поне отчасти отговаряха на истината. После каза на мъжа от другата страна на линията какво бе чула от Гамаш.

* * *

До вечерта вече имаше натрупани над двайсет сантиметра нов сняг. Не беше от онзи, който става за снежни човеци, но пък изглеждаше много подходящ за снежни ангелчета. Гамаш гледаше как децата се просват по гръб в пухкавата белота и размахват ръце и крака.

Пожарният инспектор си тръгна.

До окончателното заключение трябваше да почакат, разбира се, но според първоначалния доклад пожарът бе предизвикан от креозот.

— Значи някой е запалил креозота и е убил Петров? — попита Бовоар.

— Точно така — потвърди Гамаш. — Направил го е самият Петров.

— Какво?

— Когато е запалил камината вчера, Петров се е самоубил, макар да не е подозирал какво ще стане. Креозотът е природно вещество. Съдържа се в дървата, които не са изсъхнали достатъчно добре. Подозирам, че камината не е била чистена от години, дървата са били сурови и… — Инспекторът вдигна ръце с длани към тавана в знак, който показваше неизбежния, закономерен резултат.

Сол Петров сам бе запалил клечката, причинила смъртта му. Все пак ставаше дума за нещастен случай.

* * *

Гамаш погледна през прозореца, докато пожарният инспектор чистеше пикапа си. Слънцето бе залязло и на светлината от коледната украса снегът, който местните жители изхвърляха с лопати от алеите и улиците, приличаше на миниатюрни виелици. На площада Рут Зардо изчисти пейката си и се настани на нея както всяка вечер.

„Трябва да е станало пет“ — помисли Гамаш и погледна часовника си. Извади телефона си и се обади на Лакост. Тя бе отишла в полицейската лаборатория, за да вземе резултатите от изследването на огърлицата и топката на ли-биен.

— Oui, allo?

— Гамаш се обажда.

— След малко съм при вас, началник. Няма да повярвате какво откриха!

* * *

Половин час по-късно екипът на Гамаш се събра във временния щаб.

— Гледайте! — каза Лакост и подаде доклада на шефа си, който сложи очилата си за четене. — Реших да го донеса, вместо да ви го чета по телефона. Помислих, че трябва да го видите с очите си.

Гамаш сбърчи вежди и се съсредоточи, сякаш четеше документ на език, който не знаеше добре.

— Какво? — попита троснато Бовоар и посегна към документите.

Началникът обаче не му ги даде — четеше ту едната, ту другата страница. Накрая с объркани и тревожни очи Гамаш погледна хората си. Почти като насън подаде листовете на Бовоар, който ги дръпна рязко и ги зачете.

— Пълни глупости! — възкликна след около минута. — Звучи безумно. Кой е правил изследването? — Погледна името на техника отдолу и изръмжа. — Все пак може да се е разсеял.

— И аз така си помислих — обади се Лакост, като развеселено гледаше лицата на колегите си. Все пак по пътя насам бе имала време да обмисли резултатите. — Накарах го да ги повтори. Затова закъснях толкова.

Документите обиколиха всички членове на екипа и най-накрая се озоваха при Никол.

Гамаш ги взе и ги постави пред себе си. В помещението настъпи тишина. Огънят в печката пращеше, кафето бълбукаше и разпръскваше ухание из стаята. Лакост стана и си сипа от него.

— Какво означава това според теб? — попита я Гамаш.

— Означава, че Кри вече не е в опасност.

— Продължавай — подкани я инспекторът и се опря с лакти на масата.

— Означава, че открихме кой е убил Ел и този човек не застрашава живота на Кри — обясни Лакост, като наблюдаваше лицата им.

Гамаш явно следваше логиката на разсъжденията й, макар да бе с една крачка назад. Бовоар слушаше и се опитваше да разбере; другите просто недоумяваха.

— Какво искате да кажете? — попита нетърпеливо Бовоар. — Генетичните изследвания ясно показват, че Ел е майка на Си Си. Това личи от кръвните проби, взети при аутопсията. — Посочи доклада пред Гамаш.

— Това не е интересната част — каза главният инспектор. Взе друг лист и го подаде на Бовоар. — Ето това е любопитното.

Бовоар се зачете в резултатите от изследването на огърлицата. Кръвта върху крещящия орел беше на Ел, но това вече го знаеха. Погледна следващия абзац — за кръвта по кожената каишка.

„Същата кръвна група, разбира се. Дрън, дрън, дрън.“ Изведнъж се вцепени. Същата кръвна група, но не същата кръв. Кръвта по каишката не беше на Ел. А на Си Си дьо Поатие. Но какво правеше кръвта на Си Си върху огърлицата?

Бовоар погледна Гамаш, който взе папка от бюрото си и се върна с нея на масата. Отвори я, прегледа набързо няколко страници, после спря и се зачете по-внимателно.

— Ето. Това ли имаш предвид? — Подаде на Лакост доклада от аутопсията на Си Си.

Полицайката го прочете и кимна. Усмихна се:

— Именно.

Гамаш се облегна назад и издиша шумно.

— Кри не е в опасност от човека, който е убил Ел, защото той вече е мъртъв.

— Фотографът? — обади се Лемио.

— Не — каза Лакост. — Си Си дьо Поатие. Убила е собствената си майка. Това е единственият логичен извод. Си Си е грабнала огърлицата от врата на майка си и е скъсала каишката. Така е ожулила врата на Ел, но е порязала и ръката си. Дланта. Ето, вижте доклада от аутопсията. Дланите й са били обгорени, но патологът споменава друга рана отдолу, частично зараснала. Си Си е убила майка си, взела е огърлицата и я е изхвърлила тук.

— А кой е изхвърлил видеокасетата и топката на ли-биен? — попита Бовоар.

— Отново Си Си. Върху топката на ли-биен има отпечатъци от трима души: Питър и Клара Мороу и Си Си.

— Логично — коментира Бовоар. — Нали топката е била нейна. Никой друг не е можел да я види, камо ли да я пипне.

— Да — намеси се Гамаш, — но ако друг я беше откраднал и изхвърлил, щеше да има отпечатъци от четвърти човек.

— Защо е решила да изхвърли топката? — попита Лемио.

— Само предположение е — каза Лакост, — но мисля, че го е сторила от чувство за вина. Само два предмета в къщата са й напомняли за майка й. Касетата с „Лъвът през зимата“ и топката на ли-биен. Смятам, че не го е направила, за да заличи уликите. Изхвърлила ги е, защото не е издържала да ги гледа.

— Тогава защо е хвърлила видеокасетата в боклука, а топката е занесла чак до сметището?

— Не знам — призна Лакост. — Може да го е направила в различни дни. Може би е изхвърлила видеокасетата по същото време, когато и огърлицата, но се е колебала по-дълго за топката.

— Защото й е била по-ценна — съгласи се Гамаш. — Не се е решавала да я унищожи. Топката на ли-биен се е превърнала в символ на семейството й, философията й, фантазиите й. Сигурно затова не я е хвърлила, а я е оставила внимателно в контейнера.

— Си Си е убила собствената си майка — повтори Бовоар. — Защо?

— За пари — обяви Лакост, която бе имала време да разсъждава над това. — Предстояло й е да се срещне с американски бизнесмени, за да опита да им продаде философията си. Канела се е да рекламира ли-биен и е очаквала, че ще спечели цяло състояние.

— Вероятно само във въображението си — вметна Лемио.

— Вероятно, но в случая само вътрешното й убеждение е било важно. Единственото, което е имало значение, е било да продаде ли-биен на американците.

— И изведнъж се оказва, че майка й е пияна клошарка — додаде Гамаш, — което излага на показ лъжата й и заплашва внимателно конструирания й живот. Нещо е трябвало да умре: или мечтата й, или майка й. Нямала е голям избор.

Погледна кутията, която държеше, и отново я обърна.

B KLM.

Защо Ел бе събрала тези букви? Отвори кутията и прокара пръсти по другите главни букви: K, M, C, L и B. Затвори внимателно капака и я остави на бюрото си, като се загледа разсеяно навън. После стана и закрачи из стаята. Обикаляше бавно, с отмерена и спокойна крачка, наведена глава и събрани зад гърба ръце.

След малко спря.

Открил бе отговора.