Луиз Пени
Убийствено студена (29)

Глава двайсет и седма

Клара и Питър Мороу пуснаха телевизора и видеото, а Бовоар пъхна касетата в процепа.

Нямаше особено желание да се подлага на това. Двучасов стар британски филм, в който героите приказваха ли, приказваха и пак приказваха. Нямаше експлозии. Нямаше секс. Предпочиташе да лежи с грип, отколкото да гледа „Лъвът през зимата“. Седнал до него, Лемио тръпнеше от вълнение.

Деца.

* * *

Емили Лонпре остави Гамаш пред имението „Хадли“, както я бе помолил.

— Искате ли да ви изчакам?

— Не, мадам, mais vous etes tres gentille.^[1] Една разходка след това ще ми дойде добре.

— Много е студено, инспекторе, и ще застудява още.

Ем посочи таблото. Електронният датчик показваше часа и температурата. Беше станало минус петнайсет градуса, а слънцето току-що бе залязло. Беше четири и половина следобед.

— Никога не съм харесвала тази къща — сподели старицата, като погледна куличките и тъмните прозорци на имението.

Долу селцето Трите бора сякаш ги примамваше със светещи прозорци и топло обещание за добра компания и аперитив пред хубав огън. Инспекторът отвори вратата на колата със замах и замръзналите панти изскърцаха сърдито. Скоро автомобилът се скри зад малкото възвишение на път за селото.

Гамаш се обърна към къщата. В дневната бе запалена лампа и когато позвъни на звънеца, в антрето също светна.

— Влизайте, влизайте. — Ришар Лион буквално го издърпа през вратата и я затръшна след него. — Ужасна нощ. Влизайте, инспекторе.

„Ох, по дяволите — помисли си Лион, — не се опитвай да звучиш толкова сърдечно. Не можеш ли просто да се държиш нормално? Опитай се да имитираш някого, на когото се възхищаваш. Президента Рузвелт, например. Или капитан Жан-Люк Пикар^[2].“

— С какво мога да ви бъда полезен?

Остана доволен от звученето на гласа си. Спокоен и премерен, овладян. „Само да не се изложиш пак“ — каза си.

— Искам да ви задам няколко въпроса. Но първо, как е дъщеря ви?

— Кри ли?

Гамаш се почуди защо всеки път, когато попиташе за Кри, Лион реагираше с изненада, дори с недоумение, че има дъщеря или че някой се интересува от нея.

— Ами, добре е, предполагам. Хапна нещо на обяд. Увеличих отоплението, за да не й е студено.

— Говорихте ли с нея?

— Не, но тя никога не е била приказлива.

На Гамаш му идеше да разтърси този заспал мъж, който се опитваше да живее в свят от памучна вата, изолиран и глух. Без да чака да го канят, влезе в дневната и седна срещу Кри. Момичето бе сменило дрехите си. Сега носеше бели шорти, които стягаха бедрата й, и розово боди. Косата й беше сплетена на плитки, а лицето й бе безизразно.

— Кри, аз съм главен инспектор Гамаш. Как си?

Тя не отговори.

— Тук е студено. Дай да ти сложа пуловера си. — Съблече дрехата си и я наметна на голите й рамене. Обърна се към Лион: — Когато си тръгна, наметнете я с одеяло и запалете камината.

— Тя и без това не топли много — отговори Лион.

„Не се дръж арогантно — смъмри се мислено. — Трябва да прозвучиш като силен и решителен човек, да покажеш, че ти си господар на къщата.“

— Освен това няма дърва.

— В мазето има. Ще ви помогна да донесете. За камината вероятно сте прав, но самият огън създава ведро настроение. Което също е важно. А сега имам няколко въпроса към вас.

Гамаш излезе в коридора. Не искаше да се бави много тук. Щеше му се да посети Мирна в книжарницата й, преди да затвори.

— Какво беше истинското име на жена ви?

— Дьо Поатие.

— Истинското.

Лион го погледна с абсолютно недоумение.

— Не е ли Дьо Поатие? Какво искате да кажете?

— Измислила си го е. Не знаехте ли?

Лион поклати глава.

— Какво е състоянието на финансите ви, мосю Лион?

Ришар отвори уста, но бързо я затвори, преди от нея да се е изплъзнала някоя лъжа. Вече не беше необходимо да лъже, да се преструва, че е нещо или някой, какъвто не е. Си Си настояваше той да лъже. Да се държи, сякаш е израсъл в къща като тази, в голямото имение на хълма. Роден в заможен род. Живял в разкош.

— Заложих пенсията си, за да купим тази къща — призна. — Живеехме много над възможностите си.

Сам се изненада колко лесно го каза. Си Си му повтаряше, че никога не бива да признават истината. Ако хората научели как живеят всъщност, това щяло да ги съсипе. Но всъщност ги бяха съсипали измамата и тайните. Сега Ришар Лион каза истината и нищо лошо не се случи.

— Вече не — отбеляза Гамаш. — Жена ви е застрахована за двеста хиляди долара.

Ето че се случи нещо лошо, и Лион съжали, че е казал истината. Какво би направил президентът Рузвелт? Капитан Пикар? Си Си?

— Нямам представа за какво говорите.

Лъжа!

— Полицата е подписана от вас. Имаме документите.

Наистина се случваше нещо лошо.

— Вие сте инженер по образование, изобретател. Лесно бихте могли да свържете два кабела и да убиете жена си с електрически ток. Знаете, че за да стане това, тя трябва да застане във вода и да свали ръкавиците си. Имали сте възможност да сипете ниацин в чашата й. Познавали сте я достатъчно добре, за да знаете, че ще се настани на най-хубавото място под отоплителя.

Сега Гамаш, който незнайно защо със спокойния си тон правеше нещата да звучат още по-ужасно, заговори още по-тихо и извади от чантата си снимка.

— Това, което не можех да си обясня от самото начало, беше как убиецът е бил сигурен, че Си Си ще хване шезлонга, поставен пред нея. Доста необичайно действие. Сега знам. Ето как го е направил.

Показа снимката на Лион. Ришар видя жена си около минута-две преди смъртта й. Кай й казваше нещо, но цялото внимание на Си Си бе насочено към шезлонга пред нея. Ришар Лион пребледня.

— Вие, господине, също бихте се досетили.

— Не съм го извършил — промълви Лион с немощен треперлив глас.

Дори гласовете в главата му бяха избягали и го бяха оставили сам. Съвсем сам.

* * *

— Не го е извършил той — потвърди Мирна двайсет минути по-късно.

— Защо сте толкова сигурна? — попита Гамаш, докато се настаняваше в люлеещия се стол.

Инспекторът изпъна краката си пред запалената печка на дърва. Мирна му бе направила пунш с ром и сега чашата стоеше върху купчина броеве на литературно списание, поставена върху малката ракла между тях. Крайниците на Гамаш започваха да се размразяват.

— През цялото време седеше до мен на трибуната — отговори Мирна.

— Спомням си, че ми го казахте, но не е ли възможно да е станал за няколко минути, без да забележите?

— Докато идвахте пеша от имението „Хадли“, вие щяхте ли да забележите, че палтото ви е паднало, било то и за няколко минути? — контрира тя и очите й проблеснаха игриво.

— Вероятно.

Гамаш разбра довода й, но не искаше да го чува. Не искаше да чува, че идеалният му заподозрян, единственият му идеален заподозрян, не би могъл да извърши престъплението само защото Мирна би усетила отсъствието на телесната му топлина.

— Вижте какво, не изпитвам топли чувства към този човек — увери го. — През годините някой толкова е увредил психиката на Кри, че тя почти се е превърнала в жив труп. Отначало мислех, че може би страда от аутизъм, но след като прекарах няколко минути с нея, вече не смятам така. Мисля, че е избягала, скрила се е във вътрешния си свят. И виновникът за това е Ришар Лион.

— Разкажете ми повече — подкани я Гамаш, като вдигна топлата чаша. Усети аромата на ром и подправки.

— Ще бъда предпазлива в преценката си, но според мен Кри е била подложена на емоционален и вербален тормоз през целия си живот. Мисля, че главната виновница е Си Си, но във всеки случай на детски тормоз има три страни: тормозещият, тормозеният и безучастният наблюдател. Единият родител го прави, но другият знае какво се случва и не предприема нищо.

— Ако Си Си е тормозила емоционално дъщеря си, може би се е отнасяла по същия начин и със съпруга си, не мислите ли? — попита Гамаш, като си спомни уплашеното и объркано изражение на Лион.

— Не се съмнявам в това. Но все пак той е баща на Кри и е трябвало да я спаси.

— А не го е направил.

Мирна кимна:

— Можете ли да си представите какво е било да живееш в онази къща? — Седеше с гръб към прозореца и не виждаше имението „Хадли“, но чувстваше присъствието му.

— Дали не трябва да се обадим на социалните? — попита Гамаш. — Дали на Кри няма да й е по-добре другаде?

— Не, мисля, че най-лошото е минало. Сега тя се нуждае от обичащ родител и интензивна терапия. Някой говорил ли е с учителите й?

— Казват, че е умна, оценките й са много високи дори, но не може да се впише в средата.

— И вероятно никога няма да е в състояние да го стори. Пораженията са твърде големи. Ние се превръщаме в убежденията си, а Кри е убедена в нещо ужасно за себе си. Слушала го е цял живот и сега продължава да го чува с призрачния глас на майка си. Гласа, който повечето от нас чуваме в тихите моменти да ни шепне утешителни думи или обвинения. На нашата майка.

— Или на нашия баща, макар че в този случай той само е мълчал. Майката е говорила прекалено много, а бащата не е казвал достатъчно. Горката Кри. Нищо чудно, че се е стигнало до убийство.

— Живеем в свят със самонасочващи се ракети и хора без насока в живота — цитира Мирна. — Мартин Лутър Кинг-младши.

Гамаш кимна. И той си спомни една мисъл:

Това, което вярваш, става твоите мисли,

мислите ти стават твоите думи,

думите ти стават действията ти,

а действията стават твоята съдба.

— Махатма Ганди. Има и още, но другото не го помня.

— Не знаех, че Махатма е бил толкова приказлив, но съм съгласна с него. Много силна мисъл. Започва с това, в което вярваш, а то произтича от родителите ти. И ако някой от тях е нестабилен, твоите разбирания също стават такива и заразяват всичко, което мислиш и правиш.

Гамаш се запита коя ли е майката на Си Си и с какви разбирания е заразила ума на дъщеря си. Отпи глътка пунш и смразеното му тяло най-сетне се стопли.

Огледа се. Книжарницата на Мирна имаше атмосфера на стара библиотека в провинциално имение. Покрай стените бяха наредени дървени етажерки, пълни с книги. Тук-там имаше закачени гоблени, по средата на помещението бе поставена чугунена печка на вермонтската фабрика за ковано желязо. Пред нея имаше диван, а от всяка страна стоеше по един люлеещ се стол. Гамаш обичаше книжарници, но тази беше най-уютната, в която някога бе влизал.

На идване, няколко минути преди пет, се беше разминал с Рут. Възрастната поетеса отново спря по средата на селския площад и седна на същата вледенена пейка. Сега Гамаш погледна през витрината и видя, че жената е още там — неподвижен, смразяващ силует на фона на веселите светлини на коледната елха.

— Всички деца тъгуват — цитира, — но мъката си само някои забравят.

Мирна проследи погледа му и отбеляза:

— Бирената разходка.

* * *

— Бирената разходка — повтори Робер Лемио.

Беше в дома на семейство Мороу и тъкмо се бе отлепил от телевизора. Клара и Бовоар още зяпаха екрана с очи, ококорени като чинии. Единствената реакция, която Лемио бе видял от колегата си от началото на „Лъвът през зимата“, беше някоя и друга въздишка. Младият полицай се бе опитал да следи действието, но скоро му се доспа. Представи си как главата му клюмва върху рамото на Бовоар с отворена уста, от която се стича слюнка, и реши, че е по-добре да се разходи.

Стана и погледна през прозореца. Питър Мороу застана до него.

— Какво прави? — попита Лемио, като посочи старицата, седнала на пейката, докато всички други жители на селото си стояха на топло вкъщи или притичваха бързо в студа. Вън бе толкова мразовито, че сякаш самият въздух се канеше да замръзне.

— О, това е бирената й разходка.

Лемио поклати глава. Жалка дърта пияница.

* * *

След като Мирна му обясни нещата, Гамаш отиде да вземе палтото си. Опипа джобовете, докато намери каквото търсеше — екземпляра от книгата на Рут, намерен до трупа на Ел.

Върна се на стола, отвори книгата и прочете случайно стихотворение.

— Забележителен поет — коментира Мирна. — Жалко, че като човек е толкова объркана. Може ли? — Посегна към книгата и я отвори в началото. — Клара ли ви я даде?

— Не. Защо?

— Защото автографът е за нея. — Мирна му показа първата страница. — Смърдиш. С обич, Рут.

— „Смърдиш“ е посветено на Клара?

— Ами, онзи ден доста миришеше. Не е ли странно? Каза ми, че я е изгубила. Изглежда, че пак я е намерила, но казвате, че не ви я е дала тя, така ли?

— Не. Книгата е част от разследване.

— Разследване на убийство?

— Казвате, че я е изгубила, след като е взела автографа. Къде? — попита Гамаш. Наведе се и впери очи в Мирна.

— В „Огилви“. Купи книгата на представянето на Рут, даде я за автограф и си тръгнахме.

Мирна усети вълнението на детектива. То като че ли зарази и нея, макар че не можеше да си обясни защо.

— Направо в Трите бора ли се прибрахте?

— Отидох да взема колата и взех Клара пред магазина. Не сме спирали никъде.

— Тя ходи ли другаде, преди да я вземете?

Мирна се замисли и поклати глава. Гамаш стана. Трябваше да иде в дома на Мороу.

— Е, на другия ден ми разказа, че купила нещо за ядене и го занесла на старата клошарка вън. Тя… — Изведнъж замълча.

— Да? — подкани я Гамаш.

— Нищо.

Инспекторът само я изгледа от вратата.

— Не мога да ви кажа. Питайте Клара.

— Клошарката е мъртва. Убита. — Гамаш вдигна книгата на Рут и добави тихо: — Трябва да ми кажете.