Луиз Пени
Убийствено студена (28)

Глава двайсет и шеста

— Заповядайте, седнете.

Сол взе дебелите им палта и ги напъха в дрешника, като затвори бързо вратата, преди да са изпаднали. Беше решил, че това ще е Ден първи, началото на нов живот, а всеки нов живот трябваше да започне без съжаление. Сол Петров бе решил да каже всичко. Е, почти всичко.

Гамаш огледа стаята и подуши въздуха. Миришеше на изгоряло, но не от дървата в камината. Беше по-остра, неестествена миризма. Сетивата му се изостриха и всичко като че ли се забави. Дали нещо се беше запалило? Може би се бе получило късо съединение? Старите хижи обикновено бяха строени от горски самодейци, които познаваха добре законите на природата, но си нямаха понятие от електротехника. Гамаш присви очи и огледа стените, контактите и лампите за излизащ дим; наостри уши за характерното пращене от прехвърчане на електрически искри и се опита да разпознае странната дразнеща миризма.

Лемио забеляза повишеното внимание на шефа си. Погледна Гамаш и се помъчи да разбере какъв е проблемът.

— Каква е тази миризма, мосю Петров? — попита главният инспектор.

— Не подушвам нищо.

— Аз я усещам — обади се Бовоар. — Мирише на изгоряла пластмаса или нещо подобно.

Сега Лемио също я подуши.

— О, това ли? — засмя се Петров. — Хвърлих един стар филм в огъня. Стари снимки. Трябваше да го хвърля в боклука, но не съобразих. — Усмихна се чаровно.

Гамаш се приближи до камината и там наистина гореше и съскаше черно-жълто парче пластмаса. Стар филм. Или може би не толкова стар. Какъвто и да беше, не можеше да се спаси.

— Прав сте — каза.

Петров беше свикнал хората — особено Си Си — да го гледат, сякаш виждат през него, но сега бе съвсем различно. Имаше усещането, че Гамаш вижда вътре в него.

— Не сте съобразили — добави детективът. — Навярно не сте постъпили особено разумно.

Новият живот на Петров бе започнал преди няма и половин час, а той вече изпитваше съжаление. Все пак му се струваше, че мълчаливият мъж пред него би могъл да го разбере.

Сол им посочи креслата, после самият той седна. Чувстваше се почти замаян от очакване. Нямаше търпение да признае всичко и да започне новия си живот. От нулата. Идеше му да заплаче и да благодари на детектива, че ще изслуша изповедта му. Сол Петров бе възпитан в праволинейно католическо семейство, но както повечето представители на поколението си, се беше отрекъл от църквата, свещениците и всички ограничения на религията. Сега обаче — в тази скромна глупава стая, където вместо стъклописи по стените имаше пластмасови пана — той бе готов да падне на колене.

О, беше готов на всичко, за да започне на чисто.

— Трябва да ви кажа нещо.

Гамаш мълчеше. Петров се вгледа в добродушните му мъдри очи и изведнъж сякаш всичко друго престана да съществува.

— Със Си Си бяхме любовници. От около година. Не съм сигурен, но мисля, че мъжът й знае. Не се криехме много, за съжаление.

— Кога за последен път бяхте заедно? — попита Бовоар.

— Сутринта в деня на смъртта й. — Петров трябваше да положи усилие, за да откъсне поглед от Гамаш и да го насочи към напрегнатия мъж на другия стол. — Дойде при мен и правихме секс. Беше чисто физическа връзка, нищо повече. Тя не ме обичаше, нито пък аз нея.

Ето това беше. Не беше трудно. Сол издиша, почувства се по-леко.

— Тя каза ли ви, че е купила къща тук? — попита Бовоар.

— В Трите бора ли? Не. И за мен беше изненада. Но Си Си не правеше нищо без причина. Обикновено я водеше печалбата.

— Мислите, че е била мотивирана от пари?

— Парите винаги я мотивираха. Дори в нашата връзка. Не съм толкова глупав, за да се заблуждавам, че спеше с мен заради неповторимия секс. Правеше го, за да си осигури евтин фотограф. Един вид плащане в натура.

Петров се изненада колко засрамен се почувства. Дори когато го изричаше, не можеше да повярва. Дали наистина бе направил намаление на Си Си в замяна на секса с нея?

— Може и да греша, но останах с впечатление, че Си Си купи къщата тук, защото очакваше да намери нещо в нея. Нямам предвид мир и спокойствие. Доколкото мога да преценя, единственото, което Си Си дьо Поатие обичаше, бяха парите. И славата.

— Опишете ни какво точно правихте в деня на смъртта й — каза Бовоар.

— Станах в седем и запалих камината. После сложих кафе и зачаках. Знаех, че ще дойде, и наистина, към осем тя се появи. Не беше много приказлива. Попитах я как е посрещнала Коледа и тя сви рамене. Много ми е жал за дъщеря й. Не мога да си представя какво би било, ако имах такава майка. Както и да е, тя си тръгна след около час. Уговорихме се да се видим на благотворителната закуска.

— Кога взе решението да отиде?

— Моля?

— Имам предвид дали Си Си е решила да отиде на закуската и кърлинга в последния момент, или го е планирала предварително?

— О, беше планирано. Аз й казах за събитието, но тя вече знаеше. Бяха ходили миналата година, точно след като е купила къщата. Каза ми да я снимам, когато е заобиколена от простолюдието. Цитирам нейните думи. Отидох на закуската и изснимах два филма. После отидохме на кърлинга. Беше адски студено. Фотоапаратът ми замръзна по едно време. Наложи се да го пъхна под палтото си, за да го размразя. Обикалях, пробвах пози от различен ъгъл. Си Си не беше много фотогенична, затова беше много важно да улуча правилното осветление и ъгъл. Търсех и друг интересен обект. Възрастната дама, която седеше до нея, беше страхотна. Изключително изразително лице, а и начинът, по който гледаше Си Си — фантастичен!

Петров се облегна назад и се разсмя при спомена как Кай гледаше Си Си, сякаш тя е нещо, повърнато от кучето й.

— И постоянно повтаряше на Си Си да седи мирно, да не мърда. Си Си не слушаше много хора. Всъщност никого, доколкото знам, но в думите на тази възрастна жена се вслушваше. Аз също бих й се подчинил. Страшничка е. И така, Си Си седеше мирно. През повечето време. Както и да е, това улесни работата ми.

— Защо Кай Томпсън е накарала Си Си да седи мирно? — попита Гамаш.

— Си Си беше нервна натура. Постоянно подскачаше насам-натам, за да оправи някой пепелник, картина или лампа. Нищо не й се струваше достатъчно подредено. Предполагам, че накрая старицата се е изнервила от това. Гледаше я, сякаш бе готова да я убие.

Гамаш знаеше, че това е само метафора и Петров дори не осъзнава какво е казал.

— Тази сутрин получихме проявените филми от лабораторията — заяви Бовоар.

Отиде при масата и извади снимките. Петров и другите двама полицаи застанаха до него. Там, на масата, бяха запечатаните сцени от последните мигове на Си Си и след това.

— Забелязвате ли нещо интересно? — попита Бовоар.

След около минута Петров се изправи и поклати глава:

— Изглежда точно както си го спомням.

— Нищо ли не липсва? Например цяла поредица от снимки от този до този момент? От живата Си Си до мъртвата Си Си. Цялото убийство липсва! — Бовоар повиши глас. За разлика от Гамаш, който можеше да си приказва със заподозрените цял ден и търпеливо да ги чака да се разприказват, по-младият детектив умееше само да притиска разпитваните.

— Навярно по това време фотоапаратът ми е замръзнал — отговори Петров, като огледа снимките. Опитваше се да не издава страха си, да не се поддаде на раздразнителността и самосъжалението, които бяха така присъщи на Си Си.

— Много удобно — коментира Бовоар и си пое дълбоко въздух. — А може би току-що вдишах кадър, запечатал убийството? Как мислите? Този филм ли изгорихте? Който показваше убийството на Си Си?

— Защо да го правя? Ако имах снимки с убийството на Си Си, това би доказало, че не съм го извършил аз.

Бовоар замлъкна.

— Дадох ви всички филми, които заснех онзи ден. Гарантирам.

Младият детектив присви очи и се втренчи в плахия дребен мъж. „Знам, че е сторил нещо нередно“ — помисли си. Но нямаше идея как да го разобличи.

Полицаите си тръгнаха. Бовоар закрачи гневно към колата. Лемио го последва на известно разстояние — не искаше да се превърне в отдушник за породения от безсилието гняв на инспектора.

Гамаш спря пред входната врата. Замижа срещу слънцето, а ноздрите му се свиха от жестокия студ.

— Тук е прекрасно — каза на Петров. — Голям късметлия сте.

Свали ръкавицата си и подаде ръка на фотографа. Сол Петров я стисна и почувства топлината от докосването на друг човек. Беше прекарал със Си Си твърде дълго време и почти бе забравил, че другите хора излъчват топлина.

— Не постъпвайте глупаво, господин Петров.

— Казах ви истината, инспекторе.

— Надявам се.

Гамаш се усмихна и бързо тръгна към колата. Лицето му вече започваше да замръзва. Петров се прибра в топлата дневна и изчака, докато автомобилът се скри зад близкия завой. После отново погледна яркия нов свят и се запита дали току-що е направил голяма глупост. Разрови се в чекмеджетата и намери химикалка и празна коледна картичка. Написа кратко послание върху нея и тръгна за Сан Реми да търси пощенска кутия.

* * *

— Спри колата — каза Гамаш.

Бовоар натисна спирачките и погледна началника си, който седеше на дясната седалка, гледаше през прозореца с присвити очи и леко мърдаше устни. След малко затвори очи, усмихна се и поклати глава.

— Трябва да говоря с Кай Томпсън. Остави ме в Уилямсбърг, после отивайте в Трите бора и занесете „Лъвът през зимата“ на Клара Мороу. Помолете я да ви обясни идеята си. Тя ще се сети.

Бовоар зави към Уилямсбърг.

Гамаш току-що бе осъзнал какво е опитвала да му каже Клара при откъслечния им телефонен разговор. И ако беше права, това можеше да обясни много неща.

* * *

— Да го духа папата?

Гамаш не си бе представял, че някога ще изрече тези думи, дори като въпрос. Особено като въпрос.

— Така са викали — обясни Кай.

Гледаше го с проницателните си сини очи. Сега обаче те бяха замъглени от нещо. Умора. До нея на дивана седеше Емили Лонпре. Слушаше ги и наблюдаваше внимателно приятелката си.

— Защо? — попита Кай.

Това, разбира се, беше въпросът, на който Гамаш постоянно търсеше отговор, а сега някой друг го задаваше на него. Имаше чувството, че се случва нещо, което той не разбира. Скритият смисъл му убягваше.

Замисли се за секунда, като гледаше през големия прозорец на стаята й в старческия дом. Имаше прекрасна гледка към езерото Брюм. Слънцето клонеше към заник и дългите сенки на планината падаха върху езерото, тъй че половината му площ бе огряна от ослепителна светлина, а другата му част — потънала в мрак. Като ин и ян. Този спектакъл бавно избледня и Гамаш видя момчетата в окопа с изпълнени с ужас млади очи. Имаха заповед да направят непостижимото и те щяха да го сторят.

— Чудя се дали са знаели, че думите могат да убиват — изказа на глас мислите си, като си представяше беззащитните, безпомощни млади мъже, които се готвеха за смъртта.

Какви качества трябваше да притежаваш, за да постъпиш като тях? Беше ли той в състояние да го направи? Едно е да се хвърлиш, без да мислиш, в опасна ситуация, съвсем друго е да чакаш ли, чакаш, осъзнал какво предстои. И въпреки това да го сториш. Без цел. Без смисъл.

— Това е абсурдно! С вик „Да го духа папата“ не можеш да убиеш нито един германец. Вие какви боеприпаси използвате? Когато някой стреля срещу вас, какво правите? Нима тичате след него и крещите ругатни?! Надявам се никога да не попадам в ситуация на живот и смърт с вас. Merde.^[1]

Гамаш се засмя. Явно остроумната му забележка не я бе впечатлила. И Кай вероятно беше права. Той нямаше идея защо младите войници са крещели тези думи край Сома.

— Нося едни снимки и искам да ги видите — заяви инспекторът, като постави фотографиите, направени от Сол, на масата.

— Коя е тази? — попита Кай.

— Това си ти, ma belle^[2] — отговори Емили.

— Будалкаш ли ме? Приличам на картоф в панер за мръсно пране.

— На няколко от снимките изглежда, че говорите със Си Си — каза Гамаш. — Какво й казахте?

— Вероятно да седи мирно. През цялото време се въртеше. Много ме изнерви.

— И ви послуша? Защо?

— Всеки слуша Кай — усмихна се Ем. — Също като баща си тя е родена за водач.

Гамаш не беше на това мнение. Според него от трите приятелки Емили Лонпре беше истинският лидер, макар да бе най-мълчаливата.

— Нашата Кай управляваше дъскорезница „Томпсън“ десетилетия наред, при това съвсем сама. Обучи и организира цял екип от сурови мъже, които я боготворяха. Това беше най-успешната дърводобивна фирма в района.

— Щом мога да накарам някой селяк да се къпе веднъж седмично, би трябвало да мога да склоня Си Си да не се върти — измърмори Кай. — Не понасям нерваци.

— Сега смятаме, че Дьо Поатие не е било истинското й име — призна детективът, като наблюдаваше реакциите им. Двете жени обаче продължиха да гледат снимките. — Мислим, че майка й е от Трите бора и затова Си Си е дошла тук. За да я потърси.

— Горкото дете — коментира Ем, без да вдигне очи. Гамаш се почуди дали избягва нарочно да го погледне. — Успяла ли е?

— Да намери майка си ли? Не знам. Наясно сме обаче, че името на майката започва с „Л“. Познавате ли такава жена?

— Има една — засмя се Емили. — Казва се Лонпре.

Кай се изсмя:

— Хайде стига, инспекторе. Не може да подозирате Ем. Мислите ли, че би изоставила детето си? По-скоро ще спечели мач по кърлинг, отколкото да направи подобно нещо. Абсолютно неспособна е на това.

— Благодаря ти, скъпа.

— А някоя друга? — настоя Гамаш.

Двете замълчаха за момент, после поклатиха глави. Инспекторът беше сигурен, че крият нещо. Нямаше как да е иначе. И двете бяха живели в Трите бора по времето, когато майката на Си Си е била там, а през петдесетте години в малко квебекско селце едно бременно момиче не е можело да остане незабелязано.

— Искате ли да ви закарам до селото? — попита Ем след дълго и неловко мълчание.

Гамаш се наведе да вземе снимките и забеляза нещо. На една от тях Кай гледаше особено сърдито Си Си, а тя пък се беше втренчила в празния шезлонг така, сякаш отчаяно искаше да го хване. В този момент инспекторът се досети как убиецът го е направил.