Луиз Пени
Убийствено студена (23)

Глава двайсет и първа

Когато Гамаш влезе в бистрото и почна да се извинява, доктор Шарън Харис току-що се беше настанила в кресло и поръчала чаша „Дюбоне“. Инспекторът си взе от същото вино и седна до нея. Бяха до прозореца, от който се откриваше гледка към замръзналото езеро и елхите вън. Над рамото на патоложката Гамаш можеше да се наслади на пращящия танцуващ огън в камината. Доктор Харис разсеяно си играеше с малкия бял етикет, който висеше от масата им. Погледна го и прочете:

— Двеста и седемдесет долара.

— Не виното, надявам се — възкликна Гамаш и чашата замръзна на половината път към устата му.

— Не — засмя се тя. — Масата.

— Sante!^[1]

Инспекторът отпи глътка вино и се усмихна. Беше забравил. Всички мебели в бистрото бяха антики от колекцията на Оливие. И всичко се продаваше. Можеше да изпие виното си и да купи кристалната чаша. Всъщност тя бе доста красива. Гамаш я вдигна, кристалът отрази кехлибарената светлина на огъня и я разложи на разноцветни лъчи, получи се галеща погледа дъга. „Чакрите“ — помисли си.

— Все още ли искате да се пренесете тук? — попита, след като отново се обърна към лекарката и я видя замечтано загледана през прозореца.

— Ако излезе оферта, да. Но тук къщите се продават доста бързо.

— Имението „Хадли“ беше обявено за продан преди около година.

— Само то не. Макар че да си призная, погледнах обявата. Беше много евтино. Почти се изкуших.

— Колко му искаха?

— Не си спомням, но беше по-малко от сто хиляди.

— C’est incroyable^[2] — коментира Гамаш и си взе шепа кашу.

Доктор Харис огледа салона, който се пълнеше с нови и нови клиенти.

— Никой не изглежда разстроен от убийството — отбеляза патоложката. — Жертвата май не е била много обичана тук?

— Май не. Тъкмо тя е купила имението „Хадли“.

— Ах…

— Ах?

— За да купи тази къща, човек трябва да е крайно безчувствен. Аз дори не погледнах снимката й в сайта за имоти.

— Хората имат различна чувствителност — усмихна се Гамаш.

— Така е, но вие бихте ли купили тази къща?

— Дори не искам да влизам вътре — съучастнически прошепна инспекторът. — Тръпки ме побиват. Кажете сега, какво ми носите?

Доктор Харис се наведе и извади папка от куфарчето си. Остави я на масата, взе шепа ядки и отново се облегна назад. Загледа се през прозореца и отпи глътка вино между две солени хапки.

Гамаш сложи полукръглите си очила и за десетина минути прочете доклада. После остави папката и замислено отпи глътка „Дюбоне“.

— Ниацин.

— Да, ниацин.

— Разкажете по-подробно.

— Ако изключим ниацина в кръвта, жертвата е била здрава четирийсет и осем годишна жена, макар и с поднормено тегло. Раждала е. Все още ненавлязла в менопаузата. Всичко е много стандартно и естествено. Краката й са изгорени от тока, а по ръцете има мехури, които по разположение съвпадат с металната рамка на шезлонга. Има раничка от порязване отдолу, но стара и почти зараснала. Всичко отговаря на токов удар. Освен едно: ниацинът.

Гамаш свали очилата си и леко почука по папката с тях:

— Какво е това?

— Витамин. От В комплекс. — Патоложката се наведе над масата. — Предписва се при висок холестерол, а някои вярват, че стимулира мозъчната дейност.

— А така ли е?

— Няма доказателства.

— Защо мислят така тогава?

— Ами, един от ефектите му е изчервяване на лицето и явно някой е решил, че това е признак за по-добро оросяване на мозъка. Сам можете да се досетите какво означава…

— По-активна мозъчна дейност.

— Не е ли очевидно? — Доктор Харис презрително поклати глава. — Много е типично именно хора с ограничена мозъчна дейност да достигнат до този извод. Нормалната доза е пет милиграма. Достатъчна е, за да повиши леко пулса и кръвното налягане. Както казах, лекарите често го предписват, но може да се купи и без рецепта. Не мисля, че има опасност от предозиране. Добавят го дори в зърнени закуски. Ниацин и тиамин.

— Добре, ако нормалната доза е пет милиграма, колко е имало в организма на Си Си?

— Двайсет.

— Брей, това е доста корнфлейкс.

— Да не заподозрете сега Капитан Крънч^[3]?

Гамаш се засмя, бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— Как са й се отразили тези двайсет милиграма?

— Доста силно изчервяване. Горещи вълни. Потене, пребледняване. — Доктор Харис се замисли за момент. — Не съм много запозната с това вещество, затова погледнах в лекарствения справочник. Ниацинът няма опасни ефекти. Може да причини дискомфорт, но нищо сериозно. Ако някой си е мислил, че ще я убие с това, много се е заблудил.

— Напротив, доста добре се е справил. Нали все пак я е убил. И ниацинът е бил част от плана. Си Си дьо Поатие е убита с електрически ток, нали?

Доктор Харис кимна.

— А вие по-добре от всеки знаете колко е трудно това. Особено посред зима. Не е било достатъчно просто да пипне метален предмет, през който тече ток, трябвало е и да застане в локва с метални обувки и… — Гамаш не довърши.

Патоложката се замисли за момент. Опита се да си представи сцената. Как жената нагазва в локвата и посяга…

— С голи ръце! Трябвало е да пипне стола с голи ръце! Ето как го е направил. А аз си мислех, че искате кръвното изследване, в случай че е отровена.

— Ръкавиците. Не можех да си обясня защо ги е свалила. Какво може да накара човек да си свали ръкавиците?

— Било й е горещо — каза Харис.

Обичаше работата си, но завиждаше на Гамаш и Бовоар за умението да сглобяват парчетата от мозайката.

— На благотворителната закуска някой е сипал в чашата й достатъчно ниацин, за да й стане горещо. Колко време е трябвало, за да подейства? — попита инспекторът.

— Около двайсет минути.

— Достатъчно, за да стигне до игрището за кърлинг. В един момент й е станало топло. Тогава е свалила ръкавиците, а може би и шапката си. Утре ще видим снимките.

— Какви снимки?

— Имало е фотограф. Си Си го наела да я снима как общува с простолюдието. Утре ще ни пратят филма от лабораторията.

— Защо й е да я снимат така?

— Била е дизайнер. Току-що е издала книга и е възнамерявала да започне списание. Снимките сигурно са й трябвали за него.

— Изобщо не съм я чувала.

— Повечето хора не са. Но явно се е изживявала като успешен и динамичен мотиватор. Смятала е да разшири дейността си извън избора на най-подходящ цвят за стените (в нейния случай бял, между другото), като се насочи към житейската философия.

— Звучи ужасно.

— Все още не мога да я разбера — призна Гамаш, като се облегна удобно назад. — Не знам дали е била абсолютно заблудена, или почти благородна. Имала е мечта и се е опитвала да я сбъдне, майната им на скептиците.

— Одобрявате ли философията й?

— Не. Днес говорих със специалист и тя сравни учението на Си Си с чудовището на Франкенщайн. Мисля, че това определение е доста точно. Всъщност сравненията с Франкенщайн изникват на всяка крачка в този случай. Някой дори спомена, че селяните празнуват смъртта на чудовището.

Гамаш почувства стягане в гърдите, докато го изричаше. Нещо не беше наред в това разследване. Нещо, до което той се доближаваше, но всеки път пропускаше.

— И сега какво, инспекторе? — попита Харис.

— Ниацинът е огромна крачка напред. Благодаря ви. Сега просто ще следваме фаровете.

— Моля?

— Възприемам всяко разследване като шофиране оттук до Гаспе. Огромно разстояние, на което не се вижда краят. Но и не се налага да го виждаш. Достатъчно е просто да запалиш фаровете и да следваш светлината им. Накрая ще стигнеш.

— Като Диоген и неговата факла?

— Обратното. Той е търсил честен човек. Аз търся убиец.

— Внимавайте. Убиецът може да види човека с факлата.

— Още един въпрос, докторе. Как биха могли да й пробутат ниацина?

— Той е разтворим във вода, но и доста горчив. Кафето би могло да замаскира вкуса. Както и портокаловият сок, предполагам.

— А чаят?

— Едва ли. Не е достатъчно силен.

Патоложката прибра нещата си, извади от джоба си ключ и след като го насочи към прозореца, натисна малък бутон. Навън колата й запали, фаровете се включиха и навярно климатикът заработи на пълни обороти, за да затопли поне малко въздуха вътре. От всички изобретения през последните двайсет години най-добри според Гамаш бяха нагревателите за автомобилни седалки и автоматичното запалване. Жалко за Ришар Лион, че е изобретил магнитни войнишки джобове.

Гамаш изпрати доктор Харис до вратата, но точно преди тя да излезе, му хрумна още нещо.

— Какво знаете за Елеонор дьо Поатие?

Жената спря и го погледна:

— Нищо. Коя е тя?

— А за крал Хенри II?

— Хенри II ли? Сериозно ли ме питате за отдавна починал британски монарх? Моят любимец е Етелред Неразумни. Той върши ли работа?

— Какъв репертоар имате само. Етелред и Капитан Крънч.

— От католическото възпитание е. Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Ниацин. — Гамаш посочи папката, която все още бе на масата. — Много помогнахте.

Доктор Шарън Харис се почувства абсурдно горда.

— Всъщност — добави инспекторът, докато й помагаше да облече палтото си — има още нещо. Елеонор Аквитанска.

— О, това е лесно. „Лъвът през зимата“^[4].

* * *

— Слънце, ще отвориш ли? В ателието съм — извика Клара.

Никой не отговори.

— Както и да е — извика след второто почукване. — Аз ще отида. Не се притеснявай. Ще се разходя.

Изкрещя последните думи към затворената врата на ателието му. Беше почти сигурна, че Питър е вътре и реди пасианси.

Беше необичайно някой да чука. Повечето им познати влизаха направо. И си вземаха каквото им трябва от хладилника. Понякога, когато се приберяха отнякъде, Питър и Клара намираха Рут заспала на дивана с чаша уиски и литературно списание на табуретката пред нея. Веднъж свариха Габри в банята. Топлата вода в пансиона, изглежда, бе свършила и той се беше евакуирал.

Клара отвори вратата рязко и се подготви да посрещне вълната студен въздух отвън. Там я чакаше главен инспектор Гамаш, което не я изненада. Макар че тайничко се беше надявала да е главният куратор на Музея за съвременно изкуство, дошъл да види произведенията й.

— Заповядайте. — Клара се отдръпна и бързо затвори вратата след него.

— Няма да ви отнема много време. — Детективът леко се поклони и тя направи същото, като си помисли, че навярно трябваше да направи малък реверанс. — Имате ли видеокасетофон?

Точно такъв въпрос не бе очаквала.

Гамаш разкопча якето си и извади видеокасета, която бе държал на топло до тялото си.

— „Лъвът през зимата“? — попита Клара, щом погледна кутията.

— Precisement.^[5] Искам да го изгледам възможно най-скоро.

Инспекторът изглеждаше абсолютно спокоен, но Клара го познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че това не е просто непринудена молба или приятен начин да прекарат заедно спокойна зимна вечер на село.

— Имаме. Но Рут и Мирна ще идват за вечеря.

— Не искам да ви притеснявам.

— Не ни притеснявате. — Хвана го за ръката и го заведе в топлата уютна кухня. — Винаги имаме място за още хора. Исках просто да съм сигурна, че нямате нищо против компанията. Питър е сготвил семеен специалитет от остатъците от пуйката със зеленчуци. Изглежда ужасно, но е божествено вкусен.

Не след дълго мъжът й излезе от ателието си. Двете гостенки също пристигнаха: Мирна прегърна всички в пищните си обятия, а Рут се отправи директно към барчето.

— Слава богу! — коментира поетесата, когато разбра, че Гамаш иска да гледат филм. — Помислих, че пак ще трябва да си приказваме.

Клара приготви две кошници с вечеря за Ришар и Кри, а Мирна изяви желание да им ги занесе.

— Може да ви закарам — предложи Гамаш.

— Не е далеч. Освен това, ако отида пеша, ще имам оправдание да си сипя допълнително — усмихна се Мирна, докато увиваше огромен цветен шал около врата си. С него заприлича на воин от диво африканско племе при неочаквано застудяване.

— Бихте ли проверили как е Кри, когато отидете? — Гамаш понижи глас: — Тревожа се за нея.

— Какво ви тревожи? — попита Мирна и на веселото й по принцип лице се изписа сериозно, изпитателно изражение. — Необичайното поведение е естествено за дете, видяло майка си да умира.

— Така е, но ми се струва, че има още нещо. Бихте ли я проверили.

Жената се съгласи и тръгна.

* * *

Ивет Никол се залепи за колата, която караше пред нея в бързата лента на магистралата на път от Монреал за селото. Предната й броня бе на сантиметри от другия автомобил. Шофьорът трябваше да го забележи всеки миг.

Ето го момента! Онзи вълнуващ момент. Дали ще натисне спирачка? Дори леко да докосне педала, двете коли ще се запремятат със сто и четирийсет километра в час и за секунди ще се превърнат в огнено кълбо. Никол стисна по-здраво кормилото и се вгледа съсредоточено и гневно в предната кола. Как смееше да я бави тоя кретен? Как смееше да използва нейната лента? Как смееше да не й даде път? Смотаняк. Щеше да му даде да се разбере, както на всеки, дръзнал да се изпречи на пътя й. Яростта я правеше непобедима. Но имаше и друго.

Злорадство.

Щеше да изплаши скапаняка до смърт.

* * *

— Прочетох книгата ви — каза Гамаш на Рут, когато двамата седнаха пред веселия огън. В това време Питър се размотаваше из кухнята, а Клара ровеше по етажерките в търсене на четиво.

Рут предпочиташе да я потопят в горещо олио, отколкото да й правят комплименти. Реши да не коментира казаното от детектива и отпи глътка уиски.

— Но жена ми има въпрос.

— Имате съпруга? Че как се е излъгала да се омъжи за вас?

— О, много лесно! При това беше пила съвсем малко. Тя се интересува какво означава ДОБРЕ в заглавието ви.

— Не се изненадвам, че жена ви не знае какво е „добре“. Може би не знае значението и на други думи като „щастлив“ и „нормален“.

— Тя е библиотекарка и каза, че когато хората използват главни букви, обикновено всяка от тях е съкращение на дума. Във вашето заглавие ДОБРЕ е изписано с главни букви.

— Съпругата ви явно е умна жена. Тя е първата, която забелязва, или поне първата, която пита. ДОБРЕ означава „дърта, отвратителна, безсрамна, разярена егоистка“. Аз съм ДОБРЕ.

— Със сигурност сте такава — съгласи се Гамаш.

* * *

Лемио се прибра в бавната лента на магистралата, за да даде път на ненормалника, който караше лепнат зад него със сто и четирийсет километра в час. Ако беше в подходящо настроение, щеше да извади сигналната лампа и да подгони психаря, но сега си имаше други грижи.

Беше сигурен, че се е справил добре в Монреал. Убедил бе полицейския художник да направи рисунката. Отишъл бе на автогарата и в приюта. Отбелязал бе напредък по случая „Ел“, който Гамаш явно искаше да води дискретно (записал си го бе в бележника).

Постигнал бе това, което искаше и от което имаше нужда. Беше почти сигурен, че главен инспектор Гамаш му има доверие. И това бе най-важното. Защото от успеха му зависеше много.

* * *

— Доколкото помня, единственият, който се мотаеше насам-натам по време на кърлинга, беше фотографът — заяви Мирна.

Веднага след завръщането й Питър и Клара бяха сложили вечерята в центъра на масата, за да могат гостите да си сипват. Гамаш бе извикал Мирна настрани за малко и тя се бе съгласила с него, че Кри не е добре. Разбрали се бяха да се срещнат на другия ден и да поговорят по въпроса.

Сега всички седяха в дневната на семейство Мороу с пълни чинии пред себе си. Клара се оказа права. Манджата приличаше на нещо, събрано от дъното на умивалника, след като са били измити чиниите от коледната трапеза. Но пък беше превъзходно на вкус. Картофено пюре, печено пуешко, гъст сос и грах — всичко това, смесено в изпускаща пара тенджера. На масата имаше купички с пресен хляб и зелена салата, а Люси сновеше наоколо като гладна акула.

— Фотографът се вреше навсякъде — потвърди Клара, докато мажеше масло на залъче хляб. — Но снимаше единствено Си Си.

— Това му е била работата. А вие къде бяхте? — попита Гамаш и отпи глътка червено вино, докато чакаше отговорите им.

— Аз бях на трибуната до Оливие — каза Рут.

— Аз седях между Мирна и Габри — заяви Клара, — а Питър беше на игрището.

— Аз бях до Ришар Лион — обади се Мирна.

— Той до вас ли седя през цялото време? — поинтересува се детективът.

— О, да. Щях да забележа, ако беше станал. Пазеше ми завет. Но не разпитахте ли Кай Томпсън? — Мирна погледна останалите. — Тя седеше до Си Си. Трябва да е видяла нещо.

Всички кимнаха и погледнаха с очакване Гамаш. Той поклати глава:

— Днес говорих с нея. Твърди, че не е видяла нищо. Разбрала, че има проблем, чак когато Си Си закрещяла.

— Не съм я чула — отбеляза Рут.

— Никой не я е чул. Виковете й са били заглушени от шума, когато Мама е изчиствала къщата.

— А, да — вметна Питър. — Всички крещяха.

— Ами Кри? — попита Гамаш. — Някой забеляза ли я?

Срещна само празни погледи.

Инспекторът отново се замисли колко трудно й е било на Кри. Да таи чувствата си, да преглъща всичката болка. Беше толкова едра, а сякаш бе невидима. Никой не я забелязваше.

— Имате ли Библия? — попита детективът Клара. — Стария завет. На английски, ако може.

Отидоха до библиотеката и след кратко търсене Клара намери книгата.

— Може ли да я задържа до утре?

— Можете да я задържите и до следващата година. Не помня кога за последен път съм чела Стария завет.

— За „последен път“ ли? — намеси се Питър.

— Или за първи — призна Клара и се засмя.

— Искате ли да пуснем филма вече? — попита Питър.

— Да, нямам търпение — каза детективът.

Домакинът посегна към касетата на масичката, но Гамаш спря ръката му.

— Ако позволите, бих искал аз да я пусна.

Инспекторът извади кърпичка и с нейна помощ извади касетата от кутията. Това направи впечатление на всички, но никой не го коментира. А Гамаш не държеше да сподели, че касетата е извадена от боклука на убитата жена.

— За какво се разказва във филма? — попита Мирна.

— За Елеонор Аквитанска и съпруга й, крал Хенри — обади се Рут.

Гамаш я погледна изненадано.

— Какво се чудите? — сопна се поетесата. — Прекрасен филм. С Катрин Хепбърн и Питър О’Тул. Действието се развива по Коледа, доколкото си спомням. Странно, нали? Сега също е Коледа.

„Много странни неща има в този случай“ — помисли си Гамаш.

Появиха се надписите. Лъвът на „Метро Голдуин Майер“ изрева, малката дневна се изпълни със силна готическа музика и на екрана се появиха зловещи скулптури на ухилени демони, кацнали на покрива на катедрала. Още със започването си филмът навяваше мисли за власт и упадък.

И за страх.

„Лъвът през зимата“ започна.

* * *

Колата на полицай Никол поднесе на снежния път и едва взе завоя от главното шосе по пътя за Трите бора. Гамаш така и не я покани да отседне в местния пансион с останалите, но тя щеше да им се натресе, дори да се наложи да си покрие сама разходите.

Разпитала бе директорката на училището на Кри в Монреал, след което бе отскочила до дома, за да си събере багажа. Остана да похапне с роднините си, събрани в малката подредена къща. Баща й винаги се притесняваше при такива събирания и бе инструктирал дъщерите си никога да не споменават за миналото на семейството в Чехословакия.

Докато Ивет растеше в спретнатия си малък дом в Източен Монреал, у тях идваха да живеят цял парад далечни роднини и приятели на техни приятели. Всъщност не толкова парад, колкото кортеж. Влизаха целите в черно и с каменни лица, говореха неразбираеми думи и изискваха цялото внимание на света само за себе си. Настояваха, крещяха, вайкаха се и се оплакваха. Идваха от Полша, от Литва, от Унгария, а малката Ивет ги слушаше и й се струваше, че всеки говори на собствен език. Изтикано до вратата на претъпканата и разхвърляна малка дневна, която някога бе толкова приятна и спокойна, момиченцето се мъчеше да разбере какво приказват. Отначало новодошлите се държаха любезно с нея, но когато тя не реагираше на думите им, започваха да й повишават тон, а в един момент вече крещяха на онзи всеобщо разбираем език, с който ти дават да разбереш, че си мързелива, глупава и невъзпитана. Майка й, която преди това бе нежна и добра, също стана нервна и започна да й крещи. На език, който тя не разбираше. Малката Ивет стана чужденка в родния си дом. Целия си живот прекара като аутсайдер. Копнееше да я приемат, но знаеше, че не се получава. Дори собствената й майка предпочиташе чуждите хора.

Тогава започна да се тревожи. Ако родният й дом я объркваше и потискаше толкова, какво ли я чакаше отвън? Ами ако и там никой не иска да я разбере? Ако се случи нещо, но тя не успее да изпълни инструкциите? Ако има нужда от нещо? Кой ще й го даде? Затова Ивет Никол се научи сама да взема необходимото й.

— Пак ли те върнаха при Гамаш? — попита баща й.

— Да.

Ивет се усмихна. Баща й беше единственият, който я пазеше като дете. Единственият, който я защитаваше от нашествениците. Понякога я поглеждаше, правеше й знак да отиде при него и й даваше дъвчащ бонбон, увит в целофан. Казваше й да се скрие някъде, преди да го отвори. Далеч от злобни и алчни очи. Това беше тяхната малка тайна. Баща й я научи да цени тайните.

— Не бива да му казваш за Чехословакия. Обещай. Той няма да разбере. В Surete искат само чистокръвни квебекчани. Ако разберат, че си чехкиня, ще те изритат. Като чичо ти Сол.

От самата идея, че я сравняват с чичо Сол, й се повръщаше. Глупавият чичо Сол, който бе изпаднал в немилост в чешката полиция и не бе успял да предпази семейството си. Заради него всички бяха загинали. Всички освен баща й Ари, майка й и върволицата недоволни и озлобени роднини, които използваха дома им като клозет и омърсяваха с лайната си младото семейство.

В малката спретната спалня Ари гледаше как дъщеря му тъпче в куфара най-сивите и безлични дрехи от гардероба си. По негов съвет.

— Познавам мъжете — заяви той, когато Ивет възрази.

— Ама мъжете няма да ме намерят за привлекателна с тези дрехи — изтъкна тя, като посочи купчината парцали. — Нали каза, че Гамаш трябва да ме хареса.

— Не съм казал, че трябва да го привличаш. Повярвай ми, ще те хареса и с тези.

Когато дъщеря му се обърна, за да събере тоалетните си принадлежности, той пъхна тайно няколко бонбона в куфара й. Щеше да ги намери вечерта. И да си спомни за него. И при малко късмет никога нямаше се досети за малката му тайна.

Нямаше никакъв чичо Сол. Комунистите не бяха избили семейството му. Нямаше дръзко бягство през границата. Беше си измислил всичко това преди години, за да затвори устата на роднините на жена си, окупирали дома им. Това беше неговият спасителен пояс от думи, който му помагаше да не се удави в тяхното море от нещастие и страдание. Истинско страдание. Дори той признаваше това. Но имаше нужда от своя собствена легенда за героизъм и оцеляване.

И така, след като се погрижи за зачеването на малката Анджелина, а после и на Ивет, той измисли чичо Сол. Чичото, чийто дълг бе да спаси семейството, но не беше успял. Драматичното сгромолясване на Сол, изпадането му в немилост бе погубило цялото измислено семейство на Ари.

Знаеше, че трябва да каже истината на Ивет. Знаеше, че онова, което бе спасителна лодка в неговия живот, се беше превърнало в котва за нейния. Но тя го боготвореше, а Ари копнееше да вижда това в сивите й очи.

— Ще ти се обаждам всеки ден — каза, като вдигна лекия й куфар от леглото. — Трябва да се държим един за друг. — Усмихна се и кимна към вратата на дневната, където роднините си крещяха един на друг, сякаш се бомбардираха с думи. — Гордея се с теб, Ивет, и знам, че ще се справиш добре. Трябва да се справиш.

— Ще се справя, тате.

Никой от проклетите роднини не я удостои с поглед, когато излизаше. Баща й занесе куфара до колата и го сложи в багажника.

— За да не те удари в главата, ако катастрофираш — обясни. Прегърна я и добави шепнешком: — Не се проваляй.

* * *

Сега Ивет наближаваше Трите бора. Намали в началото на улица „Мулен“ и колата леко поднесе на хлъзгавия път. Под нея селото блестеше — разноцветните светлини от лампичките на високите борове хвърляха сини, червени и зелени отблясъци върху снега като гигантски стъклопис. Виждаше силуети, които се движеха насам-натам зад прозорците на магазините и къщите.

Силна емоция стегна гърдите й. Безпокойство, може би? Или гняв, задето трябваше да остави топлия си дом и да дойде тук. Не. Поседя няколко минути в колата, бавно отпусна рамене и успокои дишането си. Опита се да определи какво е това странно чувство. Изведнъж сбърчи вежди, втренчи се през стъклото в безгрижното селце долу и осъзна какво изпитва.

Облекчение.

Сякаш се отърсваше от голям товар, сякаш се освобождаваше от напрежението.

Телефонът й иззвъня. Знаеше кой е и се поколеба дали да вдигне, защото не искаше да се разсейва от последната си мисъл.

— Oui, bonjour. Да, господин комисар, в Трите бора съм. Ще бъда учтива. Ще спечеля доверието му. Знам колко е важно. Няма да объркам нищо.

Затвори и вдигна крака си от спирачката. Колата плавно се спусна в селото и спря пред пансиона.

* * *

Елеонор и Хенри се бореха със зъби и нокти. Синовете им се биеха, обръщаха се един срещу друг и срещу родителите си. Всеки от героите избухваше и засипваше другите с отломки. Беше опустошително и вълнуващо. В края на филма Гамаш погледна надолу и с изненада установи, че чинията му е празна. Не си спомняше да е ял. Не си спомняше да е дишал даже.

Едно обаче знаеше със сигурност: Елеонор и Хенри бяха последните хора на земята, които би искал за родители. Остана втренчен в телевизора, докато вървяха заключителните надписи. Чудеше се какво изпуска, защото със сигурност изпускаше нещо. Имаше причина Си Си да притежава тази видеокасета и да избере името „Дьо Поатие“. Както и да изхвърли този хубав филм на боклука. Защо?

— Може би го е купила на диск — предположи Клара, когато Гамаш попита останалите какво мислят. — Ние например постепенно заменяме видеокасетите с дивидита. Всички любими филми на Питър се повреждат, защото гледа само най-хубавите части.

— Здравейте, хора! — извика весело Габри от кухнята. — Чух, че гледате филм. Закъснях ли?

— Филмът току-що свърши — обади се Питър. — Съжалявам, старче.

— Нямаше как да се измъкна по-рано. Трябваше да се грижа за болния.

— Как е инспектор Бовоар? — попита Гамаш, като отиде при него в кухнята.

— Още спи. Има грип — обясни Габри на другите. — Имам ли температура? Дано да не съм го прихванал. — Наведе челото си към Питър, който се престори, че не разбира намека.

— Е, дори да си го прихванал, за нас няма опасност — отбеляза Рут. — Шансът да се предаде от Габри на човек и нищожен.

— Кучка.

— Курвар.

— Сега кой го наглежда? — попита Гамаш и се зачуди дали не трябва да тръгне към пансиона.

— Онази полицайка, Никол, се появи и взе стая. Дори плати с пари от джоба си. Както и да е, тя се грижи за него.

Гамаш се надяваше, че Бовоар спи непробудно.

* * *

Бовоар сънуваше кошмар. В треската му се присъни, че спи с полицай Никол. Отново започна да му се повдига.

— Ето — каза женски глас, доста любезен.

Незнайно как кофата се озова под устата му. Жан Ги повърна, макар че в стомаха му не бе останало почти нищо.

Отново се отпусна в мокрите чаршафи. Изпита странно усещане — сякаш някой постави влажна кърпа на челото му и избърса лицето и устата му.

После пак потъна в неспокоен сън.

* * *

— Донесох десерт. — Габри посочи картонената кутия на кухненския плот. — Шоколадова торта с фъдж.

— Знаеш ли, май започвам да те харесвам — подхвърли Рут.

— На какво е способен един гей само! — усмихна се Габри и започна да разопакова тортата.

— Аз ще направя кафе — обади се Мирна.

Гамаш почисти остатъците от чиниите и напълни умивалника с топла вода. Докато миеше съдовете и ги подаваше на Клара да ги бърше, погледна през заскрежения прозорец светлините на селото и се замисли за филма. „Лъвът през зимата“. Припомни си главните герои, сюжета, някои от унищожителните схватки между Елеонор и Хенри. Разказваше се за власт и за една изкривена, извратена и пропиляна любов.

Но защо този филм бе толкова важен за Си Си? И с какво бе важен за разследването?

— Кафето ще е готово след малко — обяви Клара, след като остави влажната кърпа на облегалката на близкия стол. Стаята вече ухаеше на прясно кафе и ароматен шоколад.

— Ще ми покажете ли ателието си? — попита Гамаш домакинята с надеждата да се отдалечи достатъчно от тортата, за да устои на изкушението да си вземе. — Дадох си сметка, че още не съм виждал произведенията ви.

Двамата пресякоха кухнята към широко отворената врата на ателието й. Студиото на Питър беше затворено.

— За да не избяга музата — обясни Клара и Гамаш кимна мъдро.

Влязоха в голямото ателие, претъпкано с всевъзможни неща, и инспекторът спря по средата. Навсякъде бяха разпънати платна, помещението бе пропито с опияняващата миризма на водни и акрилни бои. В ъгъла имаше старо протрито кресло, а до него, върху импровизирана масичка от натрупани едно върху друго списания за изкуство, бе изоставена мръсна чаша за кафе. Гамаш се завъртя бавно и се спря пред три портрета, окачени на стената.

Приближи се и се вгледа.

— Това трябва да е Кай Томпсън — предположи.

— Браво. — Клара застана до него. — А това е Мама. — Посочи следващата картина. — Преди време продадох Емили на доктор Харис, но вижте тук. — Посочи другата стена, където бе окачено огромно платно. — Ето ги и трите.

Гамаш застана пред общия портрет на трите възрастни дами, хванати за ръце и притиснати една до друга. Беше удивително сложно изпълнение с насложени снимки, рисунки и дори откъси от текст. Емили, която бе в средата, се беше наклонила назад и се смееше неудържимо. Другите две старици я крепяха и също се заливаха от смях. Картината излъчваше интимност, уловила бе личен момент от живота на трите жени. Отразяваше приятелството им, зависимостта им една от друга. Възпяваше любовта и грижата, които включваха много повече от хапване в приятна компания и честитене на рождени дни. Гамаш усещаше, че може да надникне в душата на всяка една от тях, а комбинацията от трите бе невероятна.

— Наричам я „Трите грации“ — каза Клара.

— Невероятно — прошепна Гамаш.

— Мама е Вяра, Ем е Надежда, а Кай — Милосърдие. Беше ми писнало да виждам грациите, изобразени винаги като красиви млади жени. Мисля, че мъдростта идва с възрастта, живота и болката. И осъзнаването на важните неща.

— Завършена ли е? Изглежда, сякаш има място за още една.

— Много сте наблюдателен. Завършена е, но във всяка своя творба оставям малко празно място, един вид пукнатина.

— Защо?

— Можете ли да прочетете надписа на стената зад тях? — Клара кимна към картината.

Гамаш се наклони напред и сложи очилата си.

Камбани, бийте! В своето блаженство

недей навсякъде да търсиш съвършенство.

Че всичко има си пукнатина такава,

отдето светлината леко преминава^[6].

— Прекрасен стих — отбеляза, след като го прочете на глас. — Мадам Зардо?

— Не, Ленард Коен^[7]. Във всяка моя картина има съд. Вместилище за нещо. Понякога то е скрито, понякога — по-видимо. В „Трите грации“ е по-очевидно.

За Гамаш не беше. Дръпна се леко и в следващия момент видя какво има предвид Клара. Съдът напомняше ваза и бе образуван от телата на жените, а празното място, направило му впечатление по-рано, беше пукнатината, която пропуска светлината.

— Правя го заради Питър — каза Клара тихо. Отначало Гамаш си помисли, че не е чул добре, но тя продължи, сякаш говореше сама на себе си: — Той е като куче, като Люси. Много е верен. Съсредоточава цялата си енергия върху едно-единствено нещо. Един интерес, едно хоби, един приятел, една любов. Аз съм неговата любов и това ме плаши до смърт. — Клара се обърна и се вгледа в лицето на Гамаш със замислени кафяви очи. — Излива цялата си любов в мен. Аз съм неговият съд. Но представете си, че се пропукам. Представете си, че се счупя. Представете си, че умра. Какво ще прави той тогава?

— Значи вашето изкуство развива тази тема?

— Най-вече несъвършенството и тленността. Във всичко има пукнатина.

— Оттам преминава светлината — завърши Гамаш.

Замисли се за Си Си, която бе изписала толкова много за светлината и просветлението с идеята, че те произтичат от съвършенството. Но тя не беше достойна дори да бърше праха под краката на тази жена.

— Питър не разбира. Може би никога няма да разбере.

— Рисували ли сте някога Рут?

— Защо питате?

— Ами, честно казано, ако търсите човек с пукнатини… — Гамаш се засмя и Клара се усмихна.

— Не съм я рисувала. И знаете ли защо? Страх ме е. Мисля, че тя може да стане най-големият ми шедьовър. Затова се боя да пробвам.

— Страх ви е, че може да не се справите?

— Познахте от първия опит. Освен това в Рут има нещо плашещо. Не съм сигурна, че искам да се вгледам толкова дълбоко в нея.

— Ще се справите — увери я Гамаш и тя му повярва.

Инспекторът я погледна мълчаливо със спокойните си и дълбоки кафяви очи. Клара си даде сметка, че те са видели ужасни неща. Убити и обезобразени жени, деца, съпрузи. Гамаш всеки ден виждаше насилие и смърт. Клара погледна ръцете му, големи и изразителни, и прозря всички ужасни неща, които му се налага да прави с тях. Да докосва труповете на хора, умрели преди отреденото им време. Да се бори за собствения си живот и за живота на другите. И може би най-лошото — да чука по вратите на любимите хора на жертвите. За да им съобщи лоши новини. Новини, които разбиват сърца.

Гамаш доближи съседната стена и видя най-удивителното произведение на изкуството. Съдовете в този случай бяха дървета. Клара ги беше нарисувала високи и с формата на кратуни — пищни и зрели. Разтапяха се, сякаш вътрешната им топлина бе твърде силна, за да я поберат. Светеха. Буквално светеха. Цветовете бяха като разтворени в мляко, като Венеция призори: топли, преливащи се и благородни.

— Прекрасни са, Клара. Излъчват светлина.

Арман Гамаш се обърна и я погледна удивено, сякаш я виждаше за първи път. Отдавна знаеше, че е интуитивна, смела и състрадателна жена. Но не беше подозирал, че е толкова даровита.

— Някой виждал ли е тези прекрасни платна?

— Дадох портфолиото си на Си Си точно преди Коледа. Дени Фортен й е приятел.

— Галеристът?

— Най-добрият в Квебек, навярно и в цяла Канада. Има познати в Музея на съвременното изкуство в Монреал, а също в нюйоркския. Ако те хареса, получаваш шанс да те лансира.

— Това е чудесно.

— Не точно. Той изобщо не ги хареса. — Клара се извърна, неспособна бе да погледне в очите човек, пред когато признава провала си. — Случайно засякох Си Си и Фортен в „Огилви“ след представянето на книгата на Рут. Разминахме се на ескалатора. Аз се качвах, те слизаха. Чух Си Си да коментира колко било жалко, че той счита произведенията ми за аматьорски и банални.

— Той ли го е казал? — изненада се Гамаш.

— Е, не той. Си Си го каза. Но цитираше негови думи и той не я опроверга. Разминахме се и преди да се усетя, вече бях навън. Слава богу, че беше онази клошарка.

— Каква клошарка?

Дали да му разкаже? Но тя вече се чувстваше достатъчно разголена и изложена на показ и нямаше куража да се разкрие още пред този мъж, който я слушаше, сякаш тя е единствената жена на земята. Не можеше да признае, че е видяла Господ като клошарка.

Дали наистина го вярваше?

Замисли се. Простичкият и ясен отговор беше „да“. Да, Клара още вярваше, че е срещнала Господ на онази студена, тъмна, благословена улица в Монреал по Коледа. Но тази нощ се беше изложила достатъчно.

— О, няма значение. Купих й кафе и се почувствах по-добре. Така се получава обикновено, нали?

При добрите и състрадателни хора да, помисли си инспекторът, но не при всеки. Усети, че Клара премълчава нещо, но реши да не я притиска. Едва ли имаше връзка с разследването, а Арман Гамаш не обичаше да използва принуда току-така.

— Си Си знаеше ли, че сте там, когато направи този коментар?

Клара се престори, че се опитва да си спомни, но знаеше отговора. Знаеше още от момента, когато видя Си Си на ескалатора.

— Да, погледите ни се срещнаха за момент. Видя ме.

— Сигурно е било съсипващо за вас.

— Помислих си, че сърцето ми ще спре. Наистина очаквах, че Фортен ще хареса нещата ми. Никога не съм си помисляла, че няма. Аз съм си виновна, че си въобразих това.

— Когато някой ви нарани, не сте виновна, че ви боли.

Детективът погледна лицето и стиснатите й юмруци с побелели кокалчета. Клара дишаше учестено, сякаш се опитваше да се нахъса. Гамаш я познаваше като добър, любящ и толерантен човек. Ако Си Си дьо Поатие бе успяла да предизвика подобна реакция у жена като нея, какво ли причиняваше на другите?

Добави мислено името на Клара в дългия списък на заподозрените. Какво ли се спотайваше в онази стаичка на съзнанието й, която държеше заключена и скрита дори от себе си? Какво бе мярнал у нея в онзи мълчалив момент преди малко?

— Десертът! — обяви Габри, като надникна в ателието.