Луиз Пени
Убийствено студена (21)

Глава деветнайсета

Стените на стаята за медитация бяха боядисани в успокояващ аквамарин. Подът бе покрит с килими в наситено топло зелено. Таванът беше сводест, с вентилатор, който бавно се въртеше. В ъглите бяха наредени възглавнички в очакване на нечии задни части, както предположи Гамаш.

С Бовоар бяха отскочили до Сан Реми, за да видят школата по медитация на Мама Би. Главният инспектор се завъртя и се вгледа в достигащите от пода до тавана прозорци и мрака отвън. Видя само собственото си изражение и Бовоар, който стоеше зад него и гледаше, сякаш е пред портите на ада.

— Да не би да очакваш да те нападне зъл дух?

— Човек никога не знае.

— Мислех, че си атеист.

— Не вярвам в бог, но не изключвам съществуването на духове. Подушвате ли нещо?

— Тамян.

— Ще повърна.

Гамаш заразглежда стената. Най-отгоре с красиви букви бе изписано: „Бъди спокоен“. Школата на мадам Майер се казваше „Бъди спокоен“. По едно съвпадение книгата на Си Си — също.

„Бъди спокоен“.

Каква ирония — доколкото можеше да прецени Гамаш, никоя от двете жени не се отличаваше със спокойствие.

Под мотото „Бъди спокоен“ имаше изписано още много. Слънцето бе залязло, а осветлението в стаята беше слабо. Гамаш не успя да прочете какво пише, затова се приближи още, но точно в този момент се появи Мама с развят зад нея лилав кафтан и коса като огнено кълбо.

— Здравейте, добре дошли. За сеанса в пет часа ли сте дошли?

— Не, мадам — усмихна се Гамаш. — Идваме да поговорим, да ви помолим за съдействие.

Мама го погледна подозрително. Изглеждаше като жена, която е свикнала с капани, истински или въображаеми.

— Вие очевидно сте жена със специални способности. Виждате и усещате неща, които остават скрити за останалите хора. Надявам се, че не съм прекалено нахален.

— Не мисля, че имам по-развита интуиция от всеки друг човек. Ако с нещо се отличавам, то е, че съм имала шанса да работя върху себе си. Може би защото имам нужда от това повече от другите — отговори и се усмихна на главния инспектор. Държеше се, сякаш Бовоар не съществува.

— Даровитите хора обикновено последни се признават за такива. Бихме искали да поговорим с вас насаме, мадам. И да ви помолим за помощ. Искаме да добием впечатление за Си Си дьо Поатие.

— Не я познавах добре.

— Не е и необходимо, нали? Вие сте учител, виждате всякакви хора. Сигурно ги познавате по-добре, отколкото те самите се познават.

— Опитвам се да не съдя хората, господин инспекторе.

— Не да ги съдите, мадам, а да ги преценявате.

— Си Си дьо Поатие беше, струва ми се, човек, който изпитва голямо страдание.

Мама ги заведе при натрупаните възглавнички и им посочи една. Гамаш се настани и потъна в нея. Едва успя да не се изтъркаля назад. Бовоар реши да не рискува. Освен това беше смехотворно, дори обидно, да поканиш детектив, който разследва убийство, да седне на възглавница.

Мама клекна чевръсто и се приземи по средата на яркочервена възглавничка като парашутист. Макар че не падаше толкова отвисоко.

— Беше изгубена душа. Ако не я бяха убили и ако имаше смирението да ме помоли, мисля, че щях да й помогна.

Бовоар имаше чувството, че ще повърне.

— Знаете ли, веднъж дойде тук. Много се зарадвах да я видя, помислих, че търси съвет. Но се оказа, че не е така.

— Какво искаше?

— Нямам представа. — На лицето на Мама се изписа искрено недоумение. Бовоар реши, че това е първата й искрена реакция, която вижда. — Влязох, а тя стоеше ей там и оправяше снимките. — Мама посочи няколко рамкирани снимки на стената и две над нещо, което приличаше на малък олтар. — Беше пипала всичко в стаята. Всичко беше разместено.

— Как по-точно?

— Ами, беше подредено, така да се каже. Когато сеансът свърши, курсистите просто хвърлят възглавниците по ъглите, както сами виждате. Така ми харесва. Само бог решава къде ще се приземят. Не обичам да налагам мнението си.

На Бовоар отново му се догади.

— Изглежда, че Си Си не беше в състояние да се спре. Влезеше ли някъде, започваше да подрежда всичко. Много неуравновесена жена. Ако човек изпитва нужда от това, значи духът му е много болен. Всички възглавнички бяха прилежно подредени покрай стената, всички снимки бяха идеално изравнени, всичко беше като по конец.

— Защо е дошла? — попита Гамаш.

— Наистина не знам. Когато ме видя, се стресна, сякаш съм я заварила да върши нещо нередно. След като си тръгна, проверих дали всичко си е на мястото, толкова гузна ми се стори. Опита се да се измъкне с агресивно поведение. Много характерно.

— За кого?

Въпросът като че ли смути Мама и Бовоар си помисли, че не е свикнала да я разпитват.

— Ами, за нещастните хора, разбира се — рязко отговори след малко. — Останах с впечатлението, че търси нещо, и то не просветление. Мисля, че се заблуждаваше, че вече го притежава. Но едва ли ще намерите по-малко просветлен човек от нея.

— Много прозорливо наблюдение — коментира Гамаш и Мама се втренчи в него, сякаш търси признаци на ирония. — Кое ви кара да мислите, че се е смятала за просветлена?

— Четохте ли книгата й? Пълна е със самодоволство и самомнителност. Тази жена нямаше принципи, нямаше истински убеждения. Готова беше да приеме всяка философия, на която се натъкне. Малко от тук, малко от там. Духовният път, който се опитваше да пробута, е целият в бабуни, дупки и кал. Напомня за чудовището на Франкенщайн. Сдъвкала е и изплюла всякакви култове и вярвания, за да роди това… ли-биен. — Мама изрече последното, сякаш казва „лайно“. — Не беше уравновесена.

Старицата вдигна ръце и ги разпери в нещо като прегръдка. Диплите на лилавия кафтан се разпиляха около нея и тя заприлича на образ от ренесансова картина, рисувана от не особено талантлив художник.

— Разкажете ми за учението на мадам Дьо Поатие, ли-биен — каза Гамаш.

— Свързано е със сдържане на емоциите. Изглежда, е смятала, че те са коренът на всеки проблем, затова човек трябвало да не ги показва и да се абстрахира от тях.

— А самият ли-биен? И той ли е древно учение? Като дзен?

— Ли-биен ли? Никога не бях чувала за такова нещо. Сигурно е нейна измишльотина.

Гамаш, който вече бе прочел книгата на Си Си дьо Поатие, с интерес забеляза, че макар да беше точна в коментарите си, Мама пропусна да спомене ключови подробности. Например топката на ли-биен. Тя бе в основата на учението, единственият предмет, който Си Си бе наследила от отдавна починалата си майка. Описваше го в книгата си и Гамаш си даде сметка, че това е единственото нещо в разказа й, което е имало стойност за нея. Звучеше, сякаш Си Си наистина е получила този дар от майка си и е знаела, че е ценен с нещо, но е нямала представа с какво или защо. Затова е създала цяла философска система около него.

Си Си бе превърнала топката на ли-биен в свещен предмет. А сега никой не можеше да я открие. Гамаш беше изпратил хората си да претърсят дома й в Монреал. Бяха се върнали с празни ръце… и с желание никога повече да не стъпват в онова стерилно място. Бяха претърсили имението „Хадли“ и там също не бяха открили нищо.

Разбира се, можеше да греши и топката на ли-биен никога да не е съществувала. Може би Мама беше права и тя също бе измишльотина на Си Си.

— Нямаше ли и нещо за светлината? — попита главният инспектор, интересно му беше какъв ще е коментарът на възрастната жена.

— А, да. Обаче това е още по-объркано. Си Си явно е вярвала, че всичко светло или бяло е духовно, а цветовете като червеното или синьото са плод на злото. В книгата си дори свързва всеки цвят с различна емоция. Червеното е гневът, синьото е тъгата, жълтото е страхът, нещо в този дух. Не мога да цитирам точно, само си спомням, че беше доста безумно. Не знам дали сама е вярвала в тези неща, но се опитва да убеди читателите, че колкото по-светло и бяло е около теб, толкова по-добре.

— Беше ли расистка?

Мама се поколеба. На Гамаш му се струваше, че възрастната жена се опитва да представи Си Си във възможно най-лоша светлина, а да си расист, бе доста лошо. За нейна чест обаче не го направи.

— Не, не мисля. Струва ми се, че има предвид вътрешния свят. Емоции и чувства. Основната й идея беше, че ако задържаме емоциите в себе си и ако те са подредени, ще постигнем равновесие.

— В какъв смисъл подредени?

— Спомняте ли си уроците по физика в училище? В това отношение Си Си беше доста умна и по мое мнение много опасна. Вземаше нещо, в което има малко истина или е доказан факт, а после го раздуваше до неузнаваемост. От физиката знаем, че бялото е комбинация от всички цветове. Ако ги смесим, получаваме бяло, докато черното е отсъствие на цвят. Затова според Си Си, ако емоциите са цветове и човек се поддаде на някоя от тях — гняв, тъга, ревност, каквото и да било, — този цвят надделява и го изкарва от равновесие. Идеята е да постигнете бяло. Всички цветове, всички емоции да бъдат добре подредени.

За Бовоар това бяха пълни глупости. Той отдавна бе спрял да слуша и зяпаше плакат от Индия, като се опитваше да си представи, че е застанал на голия планински склон до препасания с бяла кърпа гол мъж. Всичко би предпочел пред това да слуша изкуфялата бабичка.

— Права ли е?

Въпросът накара Мама да подскочи.

— Как ще е права? Теориите й са абсурдни и оскърбителни. Тя съветва хората да задържат емоциите в себе си. Книгата й, ако някой се ръководи по нея, би причинила сериозни психични заболявания. Жената беше луда. — Пое си дълбоко въздух и се опита да възвърне самообладанието си.

— И все пак — продължи Гамаш с любезен тон — не стои ли това в основата на медитацията? Не липсата на емоции или потискането им, а да не им позволяваш да те ръководят? И не са ли чакрите една от дисциплините на медитацията?

— Така е, но има разлика. Аз лично преподавам медитация по метода на чакрите. Учила съм се от него. — Мама посочи плаката, в който Бовоар си представяше, че е влязъл. — В Индия. Това е способ за постигане на вътрешна и външна уравновесеност. Тялото има седем центъра от темето до… срамните части. Всеки от тях има свой цвят и когато са подредени, човек постига равновесие. Ако имате интерес, заповядайте на сеанс. Даже след малко започва един.

Мама се заклати и рязко стана от възглавницата. Главният инспектор също се изправи, но малко по-тромаво. Старицата тръгна към вратата, явно бързаше да ги отпрати. Гамаш спря и се вгледа по-внимателно в надписа на стената.

„Бъдете спокойни и знайте, че аз съм Бог.“^[1]

— Красиво е — отбеляза. — Звучи ми познато.

— От Исая^[2] е — след кратко колебание (или така му се стори?) отговори Мама.

— Нарекли сте школата си „Бъди спокоен“. Оттук ли почерпихте идеята? — попита главният инспектор, като кимна към стената.

— Да. Малко ми е съвестно, че съм сложила библейски цитат на стената, но това е разнородна общност. Хората, които идват да се занимават с йога и да медитират, вярват във всякакви неща. Има християни, евреи, будисти… други са привърженици на индуистките учения. Вземаме смислените неща от всяка религия. Не сме догматици.

Гамаш забеляза, че когато Мама комбинираше елементи от различни философии, го представяше като нещо положително, а когато говореше за Си Си, го осъждаше.

— Обаче Исая е в Стария завет — отбеляза с усмивка той. — Значи не е чисто християнско. Защо избрахте точно този цитат?

— Всъщност е доста близък до будисткото вярване, че ако сме тихи и спокойни, ще намерим бог — обясни Мама. — Прекрасна мисъл.

— Да, така е — искрено се съгласи Гамаш. — Тихи и спокойни. — Обърна се и погледна възрастната жена право в очите. — И мълчаливи.

— Да, инспекторе. И мълчаливи.

— Мерси, мадам.

Гамаш хвана ръката на Бовоар и го поведе към вратата. По-младият детектив дори не си даде труд да закопчае палтото си. Буквално изскочи през вратата във вечерния студ. Подейства му, сякаш се е гмурнал във високопланински поток. Закашля се и мразовитият въздух стегна белите му дробове. Но това не му пречеше. Най-сетне можеше да събере мислите си.

— Дайте ми ключовете. — Гамаш протегна ръка и Бовоар послушно му ги даде. — Добре ли сте?

— Добре съм. Но онази жена и онова място…

Бовоар махна разсеяно. Все още му се гадеше и се надяваше, че ще удържи, докато стигнат до пансиона. Не успя.

Пет минути по-късно Гамаш държеше главата на колегата си отстрани на тротоара, а Бовоар повръщаше, давеше се и ругаеше онази жена и нейното противно, влудяващо спокойствие.