Луиз Пени
Убийствено студена (20)

Глава осемнайсета

— Господин главен инспектор!

— Началник!

— Шефе!

Когато се върна в щаба, Гамаш бе посрещнат от цял хор свои подчинени, които искаха да говорят с него.

— Господин главен инспектор, Лемио се обажда от Монреал.

— Кажете му да изчака. Ще говоря оттам — отговори той и кимна към помощната стаичка.

— Шефе! — извика от другия край на помещението Изабел Лакост. — Имам проблем.

— Началник. — Бовоар се обади зад него и приближи. — Обадихме се във фотографската лаборатория за снимките. Още не са ги получили, но ще ни се обадят веднага щом са готови.

— Добре. Виж дали можеш да помогнеш на Лакост. Сега се връщам. Полицай Никол?

Всичко в стаята изведнъж замря. Изглеждаше невъзможно шумотевицата да секне толкова внезапно, но се случи. Всички погледи се втренчиха в Никол, после се обърнаха към Гамаш.

— Елате с мен.

Никол и всички погледи последваха Гамаш в стаичката.

— Седнете. — Главният инспектор кимна към единствения стол в помещението, после взе телефона. — Свържете ме с Лемио, ако обичате. — Изчака за момент. — Лемио? Къде си?

— В приюта „Олд брюъри“. Но току-що бях в централата. Човекът ще свърши работата.

— Някаква представа кога?

— Не, господин главен инспектор.

Гамаш се усмихна. Представи си Лемио в онази ужасна стая с онзи ужасен, умен, способен мъж. Горкият младеж.

— Браво.

— Благодаря. Оказахте се прав. В приюта познаваха бездомницата.

Лемио звучеше възторжено, сякаш току-що е постигнал разделянето на атома.

— Като Ел ли?

— Да, господин главен инспектор. Не знаят друго име. Но бяхте прав за другото. Директорът на мисията е при мен. Да ви го дам ли?

— Как се казва?

— Тери Мошер.

— Oui, s’il vous plait.^[1] Свържи ме с господин Мошер.

След кратка пауза от слушалката се чу дълбок, властен глас:

— Здравейте, инспекторе.

— Мосю Мошер, искам най-напред да изясним, че това не е в нашата юрисдикция. Става дума за убийство, извършено в Монреал, но колеги ме помолиха да направя някои дискретни справки.

— Разбирам, инспекторе. Относно въпроса ви — Ел беше доста затворена. Повечето хора тук са така, затова не я познавах добре; никой от хората ми не я познаваше. Разпитах обаче и неколцина от служителите в кухнята си спомниха, че е носила медальон. Сребърен, поне така мислят.

Гамаш затвори очи и мислено произнесе кратка молитва за отговора на следващия въпрос.

— Някой спомня ли си как е изглеждал?

— Не. Попитах и едната готвачка каза, че веднъж споменала медальона като начин да завърже разговор, но Ел веднага го покрила. Изглежда, е бил важен за нея, но пък бездомниците често се привързват към всякакви странни неща. Имат фиксации, обсесии. Изглежда, че това е бил един такъв обект за Ел.

— Един ли? Имала ли е други?

— Вероятно, но нямаме такава информация. Опитваме се да зачитаме личното пространство на тези хора.

— Ще ви оставям, мосю Мошер. Сигурно сте зает.

— През зимата винаги имаме много работа. Дано да откриете извършителя. Обикновено времето ги убива. Тази нощ ще бъде убийствен студ.

Двамата мъже затвориха, като всеки от тях си мислеше, че би било интересно да срещне на живо другия.

— Шефе. — Бовоар се показа на вратата. — Бихте ли дошли да видите какво е намерила Лакост.

— Ей сега идвам.

Бовоар затвори вратата, но преди това хвърли мрачен поглед на Ивет Никол, седнала като статуя на стола с невзрачни и раздърпани дрехи, със старомодна фризура, мътни очи и пребледняла кожа. Повечето жени в Квебек, особено франкофонките, се обличаха стилно, дори елегантно. По-младите често търсеха предизвикателност в облеклото. Дори в Surete. Полицай Лакост например бе само няколко години по-възрастна от Никол, но изглеждаше като излязла от друг свят. Излъчваше жизненост. Косата й винаги беше чиста и оформена в небрежно-елегантна модна прическа. Дрехите й бяха семпли, със загатване на цвят и индивидуален вкус. Разбира се, поведението и облеклото на Никол също бяха неповторими. Тя изпъкваше със своята невзрачност. Бовоар изгаряше от желание да остане и да чуе как шефът ще я нахока за наглостта да им се натресе отново.

След като вратата се затвори, Гамаш се обърна към младата жена.

Никол го вбесяваше. От жалния й вид и от държанието й в стил „клетата аз“ настръхваше. Беше голяма манипулаторка — злобна и арогантна. Гамаш много добре го знаеше.

Знаеше също, че е сгрешил.

За това мисли по време на разходката си. Колкото и да го въртеше, все стигаше до едно и също.

Сгрешил беше.

— Съжалявам — заяви, като я погледна право в очите.

Никол го гледаше плахо, сякаш очакваше да последва още нещо. „Съжалявам, но си уволнена. Съжалявам, но си отиваш вкъщи. Съжалявам, но ти си жалка некадърница и не искам такъв човек в разследването си.“

И беше права. Имаше още.

— Пренебрегнах ви и сгреших.

Младата жена продължи да чака, като се взираше внимателно в лицето му. Гледаше дълбоките му кафяви очи, толкова строги и замислени. Той стоеше изправен над нея, с небрежно скръстени ръце, добре сресана коса и мустаци. В стаичката леко ухаеше на сандалово дърво. Миризмата бе толкова слаба, че Никол се запита дали не си въобразява, но реши, че не. Всичките й сетива бяха изострени в очакване на екзекуцията й. Присъдата на Гамаш щеше да я върне опозорена в Монреал. Обратно в „Наркотици“. И обратно в спретнатата й къщичка в Източен Монреал със затрупана от сняг зеленчукова градина, при баща й — толкова горд от успехите й.

Как щеше да му каже, че са я уволнили? Отново. Това беше последният й шанс. Толкова много хора разчитаха на нея. Не само баща й, а и комисарят.

— Ще ви дам още един шанс, полицай. Искам да проучите Ришар Лион и дъщеря му, Кри. Образование, финанси, приятели, роднини. Искам цялата информация утре сутрин.

Никол се изправи като насън. Главен инспектор Гамаш леко се усмихваше и за първи път от идването си тя видя топлина в очите му.

— Нали казахте, че сте се променили?

Младата жена кимна:

— Знам, че се държах ужасно миналия път. Страшно съжалявам. Сега ще се държа по-добре. Обещавам.

Гамаш я погледна внимателно и кимна на свой ред. Подаде й ръка.

— Добре. Може и да успеем да започнем на чисто. Ново начало.

Тя пъхна малката си ръка в неговата.

Този кретен май наистина й вярваше.

* * *

Отвън Бовоар видя, че двамата си стиснаха ръцете. Надяваше се да е за сбогом, но много се съмняваше. Никол бързо излезе от стаичката и седна на бюрото.

— Не ми казвайте, че сте го направили.

— Какво да съм направил, Жан Ги?

— Много добре знаете. Не ми казвайте, че я връщате в екипа.

— Нямах друг избор. Комисар Франкьор ми я изпрати.

— Можехте да откажете.

Гамаш се усмихна:

— Подбирай битките си, Жан Ги. Тази трябва да я приема. Освен това Никол може да се е променила.

— О, боже! Колко пъти ще се опитвате да я вкарате в пътя?

— Мислиш, че е грешка?

— А не е ли?

Гамаш погледна през прозорчето. Никол вече седеше пред компютъра и работеше.

— Е, поне ще знам кога да се нацупя.

— Вече го правите, началник. Не й вярвате наистина, нали?

Гамаш излезе от стаичката и се отправи към работното място на Изабел Лакост.

— Какво намерихте?

— Цяла сутрин търся и не мога да намеря нищо за Сесилия дьо Поатие и родителите й. Нищо. Прегледах набързо книгата й, странно четиво впрочем, за да потърся следи. Споменахте Франция, затова изпратих запитване до тяхната полиция. Получих отговор преди половин час.

Гамаш се наведе към екрана и прочете имейла:

Не ни занимавайте с фалшиви сигнали.

— Zut alors^[2] — измърмори Гамаш. — Ти какво направи?

— Написах това — отвърна Лакост и му показа друг имейл.

Драги шибани глупаци,

Тъпите ви глави са толкова затънали в лайна, че няма да различите легитимно искане за съдействие от спаружените си топки. Докато ние се мъчим да разкриваме престъпления, вие си мечтаете да постигнете половината от нашия интелект, малоумници такива.

С уважение,

Изабел Лакост, Surete du Quebec

— Това е една от възможностите — усмихна се Гамаш.

Бовоар остана впечатлен и вече си представяше друга фантазия.

— Не съм го изпратила — каза Лакост, като погледна жално писмото. — Вместо това се обадих в парижкия отдел „Убийства“. Ако не ми отговорят до няколко минути, пак ще телефонирам. Не мога да разбера реакцията им. Работили ли сте с тях, господин инспектор?

— Малко. Никога не са ме отрязвали така.

Отново погледна писмото от Париж. Поредното нещо в този случай, което противоречеше на здравата логика.

Защо си мислеха, че сигналът им е фалшив?

Гамаш седна на бюрото си и започна да преглежда купчината документи и писма, които го чакаха. Намери списъка на Лемио за нещата, открити в боклука на Си Си дьо Поатие. Беше рутинна проверка и рядко даваше резултат, защото малко убийци бяха толкова глупави, че да изхвърлят улики в собствения си боклук. Но на Гамаш Ришар Лион му се беше сторил ако не глупав, то поне не особено интелигентен.

Взе кафе, седна и започна да чете:

Различни храни.

Кутии от мляко и пица.

Стара счупена гривна.

Две бутилки вино, евтино.

Вестници.

Празна кутия от зърнена закуска.

Видеокасета „Лъвът през зимата“.

Пластмасови бутилки от сок.

Обвивки от „Марс“.

Опаковки от подаръци.

Кутия от магазина за ескимоски стоки в Монреал.

„Тези хора определено не се опитват да рециклират“ — помисли си Гамаш. Предположи, че видеокасетата е развалена, а в кутията от ескимоския магазин са били ботушите. Нямаше кабел за свързване с генератор. Нямаше празна бутилка от течност за чистачки.

Би било твърде лесно.

* * *

Сол Петров крачеше напред-назад във взетата под наем хижа. Навън снеговалежът бе намалял. Дали трябваше да каже на полицията какво му беше казала Си Си? Несъмнено бе дошла в Трите бора, за да търси нещо. Сигурно пари. Дали ги беше намерила?

Сутринта, след като говори с детективите, Сол отиде при мъжа й, за да опипа почвата и може би да научи нещо. Ришар Лион се държа хладно, дори враждебно. Реакцията му изненада Петров. Не беше очаквал този тип да прояви характер. Винаги си бе представял Лион твърде слаб, твърде апатичен. Но мъжът на Си Си ясно даде да се разбере, че Сол не е добре дошъл. Разбира се, имаше всички основания да не го харесва. И много скоро щеше да има още едно.

Сега Петров крачеше от единия край на претъпканата с мебели дневна до другия. Подритна днешния вестник към камината. Вече губеше търпение. Какво трябваше да каже на ченгетата? Какво да запази за себе си? Може би трябваше да изчака, докато излязат снимките. Наистина беше изпратил филмите за проявяване във фотографската лаборатория, както им каза. Но не всички. Един задържа. Той можеше да му донесе достатъчно пари, за да се пенсионира рано и може би да купи тази хижа и да опознае хората в Трите бора. Може би дори да намери онзи невероятен художник, чиито рисунки Си Си изхвърли на боклука.

Усмихна се сам на себе си. Си Си може и да не беше открила своето съкровище в Трите бора, но той бе намерил своето. Взе черната пластмасова кутийка с филма и я сложи на дланта си. Сол Петров бе човек с морални принципи, но те зависеха от ситуацията, а тази се очертаваше много доходоносна.

* * *

— Vous avez dit „l’Aquitaine“? J’ai besoin de parler a quelqu’un la bas? Mais pourquoi?^[3]

Изабел Лакост напразно се мъчеше да скрие раздразнението си. Знаеше, че е ядосана най-много на самата себе си. Чувстваше се като глупачка — нещо, което не й се случваше много често. Но сега един много търпелив и очевидно интелигентен служител на парижката полиция й казваше да се обади в Аквитания. А тя нямаше ни най-малка представа какво е това.

— Какво е Аквитания? — наложи се да попита. Иначе би изглеждала още по-глупаво.

— Регион във Франция — обясни мъжът с носов глас, все пак с добронамерен носов глас. Не се опитваше да я унижи, само да й даде информация.

— Защо да се обаждам там? — Това вече заприличваше на игра.

— Заради имената, които ми дадохте, разбира се. Елеонор дьо Поатие. Елеонор Аквитанска. Ето номера на местната полиция.

Продиктува й номера и Лакост го набра. Служителят от аквитанската полиция се изсмя и й каза:

— Не, не можете да говорите с Елеонор дьо Поатие. Освен ако не планирате посещение на оня свят.

— Какво искате да кажете?

На Изабел започваше да й писва да й се присмиват, започваше да й писва да задава един и същи въпрос. Но работата с Арман Гамаш я бе въоръжила с почти неизчерпаемо търпение и тя знаеше, че в този момент то й е необходимо.

— Мъртва е — каза полицаят.

— Мъртва ли? Убита?

Мъжът пак се изсмя.

— Ако имате нещо да ми кажете, моля ви, кажете — сопна се тя. Щеше да се упражнява в търпение друг път.

— Ами, замислете се. Елеонор дьо Поатие — изрече го много бавно и на много висок глас, сякаш това щеше да й помогне. — Трябва да тръгвам. Смяната ми свършва в десет. — Затвори.

Лакост машинално погледна часовника си. Четири и петнайсет. В Квебек. Във Франция беше десет и петнайсет. Човекът поне й бе отделил от свободното си време.

Какво й помагаше това обаче?

Огледа се. Гамаш и Бовоар ги нямаше. Ивет Никол — също.

Завъртя се към компютъра си. Влезе в гугъл и пусна търсене за Елеонор Аквитанска.