Луиз Пени
Убийствено студена (16)

Глава четиринайсета

Жан Ги Бовоар взе двойното кафе „Тим Хортънс“ и притисна чашата между дланите си, за да ги сгрее. Огромната черна печка на дърва по средата на стаята бумтеше, но не затопляше помещението много.

Беше десет часът в снежна утрин, почти двайсет и четири часа след убийството, и разследващият екип се бе събрал в импровизирания си щаб в Трите бора. По-голямата част от помещението бе заета от червена пожарникарска кола. Белите стени над тъмната дървена облицовка бяха покрити с подробни карти на района, схеми на стратегии за гасене на пожар и огромен плакат в чест на досегашните носители на Наградата за литература на генерал-губернатора.

Това беше седалището на Доброволната противопожарна команда, ръководена от Рут Зардо.

— Tabernacle.^[1] Дъртата вещица не ни даде да махнем това — измърмори Бовоар, като посочи с палец червения камион, заел половината пространство.

— Мадам Зардо изтъкна ли причина? — попита Гамаш.

— Не искала колата да замръзне, можела да им потрябва. Попитах я кога за последен път са гасили пожар и тя ми отговори, че било поверителна информация. Поверителна! Откога пожарите са тайна?!

— Хайде да започваме. Докладвайте.

Гамаш седна начело на масата. Носеше риза, вратовръзка и пуловер от мериносова вълна под вълненото сако. Държеше химикалка, но рядко си записваше. Навсякъде около тях техници инсталираха телефони, факсове, компютри, подреждаха бюра и дъски за писане, разтоварваха апаратура. Гамаш обаче не обръщаше внимание на суматохата. Беше се съсредоточил върху разговора.

Полицай Лемио бе облякъл най-официалните си дрехи и лъснал обувките си и сега се радваше, че е послушал интуицията си. До него, съсредоточена и наведена напред, седеше млада жена и пиеше кафе. Беше се представила като полицай Изабел Лакост. Лемио не би я определил като привлекателна, поне не като онези жени, които се мотаят по баровете. Но и не изглеждаше да има интерес към барове. По-скоро можеше да я срещнеш в планината. Естествена и спокойна, без грам превзетост. Дрехите й бяха обикновени и добре прилягаха на хубавото й тяло — тънък пуловер, шал и панталон. Имаше живи тъмни очи, светлокестенявата й коса бе събрана назад с широк ластик. Лемио забеляза няколко подредени една над друга малки обеци на едното й ухо. Още с пристигането му Изабел Лакост го бе посрещнала, за да се представи. Инстинктивно Лемио погледна лявата й ръка и за своя изненада видя венчална халка.

— Две деца — усмихна се тя. През цялото време го гледаше в очите, но пак бе уловила бързия поглед, който бе хвърлил към пръстите й. — Момче, Рене, и момиче, Мари. А ти?

— Не съм женен. Дори нямам приятелка.

— И по-добре. Поне докато тече разследването. Слушай внимателно — наведе се и добави шепнешком: — и бъди себе си. Шефът избира само хора, които не се преструват.

— И които си вършат добре работата, предполагам — добави Лемио, като си мислеше, че й прави комплимент.

— Oh, mais, franchement^[2], човек не може да върши добре тази работа, ако не е осъзнал кой е. Как ще разкриеш истината за някого, ако не признаваш истината за себе си?

— Така — започна Бовоар, като се наведе напред. — Добрата новина е, че вече знаем как токът е стигнал до пързалката за кърлинг на замръзналото езеро. Вчера следобед разпитах Били Уилямс — онзи, който е закарал Си Си в болницата. Каза ми, че той е свързал отоплителя. Сега ще ви покажа. Някои от вас още не са виждали местопрестъплението.

С шоколадова поничка в едната ръка и маркер в другата отиде до голям лист хартия, закачен на стената.

— Това е езерото Брюм, а това е Уилямсбърг. Ето го „Легиона“. Ясно ли е дотук?

Бовоар не беше Пикасо, което всъщност бе добро качество за инспектор от отдел „Убийства“. Рисунките му бяха прости и ясни. Езерото Брюм беше голям кръг. По-малкото кръгче, което се допираше до единия му край, беше Уилямсбърг. А с хиксче означи „Легиона“ много близо до брега.

— Езерото не се вижда от „Легиона“. Трябва да слезете по тази улица и да завиете на ъгъла. Иначе разстоянието се минава за пет минути. Преди кърлинга всички са били на благотворителна закуска в „Легиона“. Били Уилямс каза, че отишъл на пързалката преди нея и изкарал пикапа си на леда.

— Не е ли опасно? — попита един от полицаите.

— Точно тук ледът е с дебелина около петдесет сантиметра. Уилямс го проверил преди Коледа, когато монтирал трибуните и отоплителя. В деня на мача, тоест вчера, оставало само да почисти снега от пързалката и да свърже нагревателя. Времето било ясно, затова решил да свърши работата, преди да отиде на закуската в „Легиона“. Ето тук паркирал пикапа. Следите от гумите се виждат на снимките от местопрестъплението.

Бовоар нанесе още един хикс на схемата, после раздаде снимки. Мястото се намираше на леда, почти до самия бряг.

— Сега нещо важно. Тук е автомобилът, тук е отоплителят, нарича се лъчев нагревател, тук са трибуните, а тук — нарисува правоъгълник — е пързалката. Били Уилямс е лицензиран монтьор от Канадската автомобилна асоциация, затова има такъв голям камион. Видях го. Истинско чудовище. С ей такива гуми…

Гамаш се покашля деликатно и Бовоар се върна на темата:

— Както и да е. В камиона има генератор, с който Уилямс зарежда изтощени акумулатори. Но и това не е какъв да е генератор. Огромен е. Каза, че му трябва, за да съживява закъсали тирове и строителни машини. И така, просто извадил кабелите за зареждане и свързал отоплителя с генератора. Voila! Електричество и топлина!

Лемио се размърда неловко на стола и обърна очи към полицай Лакост. Тя го погледна и кимна кратко. За да го окуражи, може би? Кимна му повторно и отвори по-широко очи.

— Господин инспектор — обади се Лемио. Добре че гласът му не потрепери.

Бовоар се обърна, удивен, че новобранецът има дързостта да го прекъсне.

— Какво има?

— Ами, тия неща — Лемио махна към скицата, — дето са за отопление. Още вчера мислех да попитам, но исках да проверя, преди да говоря. Тия отоплителни инсталации почти винаги работят с пропан. Не с електричество. — Огледа се. Всички се бяха втренчили в него. — Обадих се на приятел, който е електротехник. Освен това играе в местния отбор по хокей.

За изненада на Лемио, Бовоар се усмихна. Добродушната открита усмивка придаде на лицето му доста младежки вид.

— Прав си. Този също е бил на пропан. Но се развалил и за да не го хвърлят, Били Уилямс го ремонтирал. Преправил го на електричество и работи достатъчно добре за годишния мач по кърлинг. Това станало преди две-три години и засега върши работа, но му трябва генератор.

— Вчера полицай Лемио изказа идеята за генератор — намеси се Гамаш и кимна към младежа, който седна малко по-наперено на стола. — Тогава не обърнах внимание на предположението му. Съжалявам.

Лемио никога не беше получавал извинение от висшестоящ. Не знаеше какво да прави, затова не каза нищо.

— Генераторът на господин Уилямс достатъчно ли е мощен, за да убие човек? — попита Гамаш.

— Това е въпросът. Вчера минах през болницата в Ковънсвил, за да говоря с патолога, доктор Харис. Тя ми даде доклада от аутопсията. Познава Уилямс и каза, че генераторът му е достатъчно мощен. Всъщност не е необходим много силен ток. — Бовоар се върна на мястото си, лапна последното парче от поничката и разбърка кафето си с маркера. — Доктор Харис иска да говори с вас, шефе. Каза, че по-късно тази сутрин ще мине с по-подробен доклад и ще остави дрехите, които е носила жертвата. Но ясно заяви, че не става дума за нещастен случай, ако някой от вас все още се чуди.

Бовоар погледна записките си. Не знаеше откъде да започне. Със сигурност не искаше да повтаря, че това е странен, може би дори налудничав начин да убиеш някого. Главен инспектор Гамаш вече го знаеше. Всички го знаеха. Но доктор Шарън Харис го бе повторила няколко пъти.

— Не съм сигурна, че напълно оценявате ситуацията, инспекторе — казала бе тя. — Вижте тук. — Дръпна белия чаршаф от жертвата.

На студената корава маса лежеше студена, корава жена. Устата й бе озъбена и Бовоар се запита дали близките й биха познали това изражение. Шарън Харис отдели няколко минути, за да му покаже „интересни“ места по трупа, като екскурзовод в музей на смъртта.

Сега, на сутрешната оперативка, Бовоар раздаде на колегите си още снимки от аутопсията, направени от доктор Харис. Всички се умълчаха, докато ги разглеждаха.

Гамаш внимателно ги прегледа, после ги подаде на Лакост. Завъртя се леко със стола, кръстоса крака и се загледа през прозореца. Снегът се трупаше върху колите, къщите, клоните на дърветата. Навън бе мирна картина в пълен контраст със снимките и разговорите в сградата на бившата гара. От мястото си главният инспектор виждаше сводестия каменен мост, който свързваше отсамния бряг на рекичката Бела Бела с Трите бора. От време на време бавно и безшумно минаваше кола, но снегът заглушаваше всеки звук.

Вътре миришеше на дим от горящи дърва и кафе от машина в картонени чаши, долавяше се лек остатъчен аромат на лак и онази характерна миризма на стари книги. Или разписания. Навремето тази постройка е изпълнявала функциите на гара. Сега, изоставено като много други малки спирки на Канадската национална железница, селцето Трите бора бе намерило добро приложение за старата дървено-каменна сграда.

Гамаш вдигна затоплена от кафето ръка към носа си. Беше студен. И малко влажен. Ако беше куче, това би било добър знак. Все пак помещението бавно се затопляше, а нямаше по-приятно чувство от това да ти е студено, но да усещаш как топлината бавно се приближава, идва и се разпространява.

Така се чувстваше сега Арман Гамаш. Щастлив и доволен. Обичаше работата си, обичаше екипа си. Едва ли щеше да се издигне повече в йерархията на квебекската полиция, но това не му пречеше, защото не страдаше от прекалени амбиции. Беше щастлив човек.

А това бе любимата част от работата му. Да седи с хората си и да се опитват да разберат кой е извършил убийството.

— Виждате ли ръцете й? И краката? — Бовоар вдигна две от снимките. — Обгорени са. Някой от свидетелите спомена ли да е усетил миризма на изгоряло? — обърна се към Гамаш.

— Да, макар и доста слаба.

Бовоар кимна:

— Това очакваше и доктор Харис. Каза, че сигурно е имало миризма. На изгоряло месо. При повечето жертви на токов удар признаците са по-очевидни. Някои дори пушат.

Неколцина от полицаите присвиха очи.

— Буквално — увери ги Бовоар. — Повечето хора, които умират по такъв начин, пострадват от електропроводите с високо напрежение. Главно работници, хора от поддръжката или просто такива, които са имали лошия късмет да се допрат до жиците. Може да се скъсат при буря или да се срежат случайно и — туп! — умираш на място.

Бовоар замълча за момент.

Сега Арман Гамаш се наведе напред. Познаваше достатъчно добре Жан Ги Бовоар, за да знае, че не си пада по излишния драматизъм. Дори го мразеше. Но обичаше тези малки паузи за изостряне на вниманието. Те почти винаги го издаваха. Като лъжец, който прочиства гърлото си, преди да каже голяма небивалица, или покерджия, който потърква носа си, Бовоар съобщаваше всяка важна новина след драматична пауза.

— Доктор Харис не е виждала жертва на ток с нисък волтаж от десет години. Благодарение на автоматичните защити тези случаи са минало. Каза, че е почти невъзможно да се случи.

Думите на Бовоар привлякоха вниманието на всички. Дори техниците, заети със задачите си, бяха спрели и слушаха.

Почти невъзможно убийство.

Понички и чаши с кафе застинаха във въздуха, преди да достигнат до устата; снимките бяха оставени на масата; дишането в стаята сякаш замря.

— Почти — повтори Бовоар. — За да се случи, е трябвало да се комбинират няколко фактора. Си Си дьо Поатие е трябвало да застане в локва. По средата на замръзнало езеро при минус десет градуса е трябвало да стъпи във вода. И да хване с голи ръце нещо наелектризирано. С голи ръце. — Вдигна своите, като че ли колегите му имаха нужда от напомняне как изглеждат голите ръце. — Значи при толкова градуса под нулата е трябвало да си свали ръкавиците. А после да пипне нещо, през което тече ток. Но дори това не би било достатъчно. Токът е трябвало да премине през тялото й и да стигне до локвата през стъпалата й. Погледнете си краката.

Всички се бяха втренчили в него.

— Краката. Погледнете си краката.

Всички освен Бовоар скриха лица под масата. Гамаш се наведе и погледна зимните си обувки. Бяха с външен слой от изкуствена кожа. Вътре имаше още изолация от синтетични влакна и филц.

— Погледнете подметките си — раздразнено уточни Бовоар.

Колегите му отново погледнаха.

— Е?

— Гума — заяви полицай Изабел Лакост. По изражението й личеше, че е разбрала. — Гума с грайфери за сцепление. Сигурно всички имате гумени подметки.

Останалите потвърдиха.

— Това е — обяви Бовоар, като едва сдържаше нетърпението си. — Ще се обадим, за да го потвърдим, но съм убеден, че в магазините на цял Квебек няма и един чифт обувки без гумена подметка. Това е последното и може би най-невероятното от поредицата невероятни събития. Ако Си Си дьо Поатие носеше обувки с гумена или дори кожена подметка, нямаше да умре. Хванала се е за нещо метално. Металът провежда електричество. Земята провежда електричество. Човешкото тяло провежда електричество. Според доктор Харис електрическият ток е като живо същество. Мъчи се да оцелее. Постоянно се мести от едно място на друго през метал, през телата ни към земята. И по пътя си минава през сърцето. Което си има собствено електрическо захранване. Удивително, нали? Доктор Харис ми обясни всичко. Ако токът мине през тялото, повлиява на сърцето само за няколко секунди. Смущава нормалния му ритъм и причинява — погледна записките си — фибрилация.

— Затова използват онези електрически апарати за активиране на сърцето.

— Да, и затова служат пейсмейкърите. Те всъщност представляват батерии, които изпращат на сърцето електрически импулси — продължи Бовоар, развълнуван от темата. Възхитен от фактите. — Когато Си Си се е хванала за металния предмет, сърцето й е било поразено за секунди.

— Обаче — намеси се Гамаш и всички насочиха очи към него — мадам Дьо Поатие е трябвало да бъде заземена.

Полицаите се умълчаха. Помещението се беше позатоплило, но Гамаш леко потрепери. Погледна колегата си и се досети, че има още нещо важно.

Бовоар бръкна в чанта, оставена до масата, и извади чифт ботуши. Постави ги отгоре.

Ботушите на Си Си дьо Поатие бяха изработени от най-младата, най-бялата, най-фина кожа от малки тюленчета. Отдолу, където на всяка нормална обувка има гума, полицаите видяха нещо като малки нокти.

Бовоар обърна ботушите настрани, за да се видят подметките. Разкривени, овъглени и зловещи — оказа се, че от кожената подметка стърчат метални зъбци.

Гамаш стисна зъби. Що за хора носят такива ботуши? Може би ескимосите. В Арктика. Но дори те не биха убили невръстно тюленче. Ескимосите бяха отговорни и разумни ловци, които дори не биха си помислили да убият малко животно. Не се и налагаше.

Не. Само жестоките хора избиват малките. Само жестоките хора стимулират тази търговия. Пред полицаите бяха труповете на две бебета. Животни, разбира се, но мисълта за безсмисленото убийство възмути Гамаш. Каква жена би обула телата на две убити бебета, оформени като ботуши с монтирани метални нокти?

Арман Гамаш се запита дали в този момент Си Си дьо Поатие не се опитва да се оправдае пред недоумяващия бог и двойка гневни тюлени.