Луиз Пени
Убийствено студена (15)

Глава тринайсета

— Да, тази сутрин бяхме на благотворителната закуска — потвърди Лион.

— И тримата ли?

— Да — отговори и като че ли понечи да каже още нещо.

Гамаш зачака. Бяха седнали в трапезарията.

— Със Си Си пристигнахме с различни коли — обясни Лион. — Трябваше да се види със свой колега.

— Преди закуска?

— Периодът беше много напрегнат за нея. Много значим. Ставаха важни събития.

— С какво се занимаваше жена ви?

— Не знаете ли? — искрено се изненада Лион.

Гамаш вдигна вежди и поклати глава.

Другият мъж стана, излезе от стаята и след малко се върна с книга.

— Това е книгата на Си Си.

Гамаш я взе и погледна корицата. Беше чисто бяла, с две извити черни вежди, две пронизващи сини очи, ноздри и червени устни по средата. Стилно и странно. Фотографът, помисли си Гамаш, сигурно я е мразил много.

Книгата се казваше „Бъди спокоен“.

Прозвуча му познато и той се опита да си спомни откъде. Рано или късно щеше да се сети. Под заглавието имаше черен символ.

— Какво е това?

— О, да. Не се получи много добре. Трябваше да е емблемата на фирмата на Си Си. Орел.

Гамаш погледна черното петно. Сега, след като Лион му каза какво е, успя да различи птицата. Закривена човка, глава в профил, отворена за крясък уста. Не беше карал курс по маркетинг, но предполагаше, че повечето фирми избират лога, които внушават сила, креативност или доверие — някакво положително качество. А това тук предизвикваше гняв. Приличаше на много ядосана птица.

— Можете да я запазите. Имаме още.

— Благодаря. Но все още не ми е ясно какво е работила жена ви.

— Тя беше „Бъди спокоен“. — Лион явно не разбираше защо всички не се прекланят пред Си Си дьо Поатие. — Дизайнерската фирма? Ли-биен? Изгледа на фасадата…

— Правила е изкуствени зъби? — опита се да отгатне Гамаш.

— Зъби ли? Не. Къщи, стаи, мебели, дрехи. Всичко. Животът. Си Си създаваше всичко това. — Лион разпери ръце като старозаветен пророк. — Беше гениална. Тази книга е за живота и философията й.

— А тя беше?

— Ами, то е малко като яйце. Или по-скоро като боя на стената. Макар че не на стената, разбира се, а ли-биен. Зад стената. Боя отвътре. Така да се каже.

Лемио задържа колебливо химикалката над бележника. И това ли трябваше да запише?

„Боже мой — каза си Ришар. — Млъкни. Моля те, млъкни. Дебел, грозен, глупав нещастник такъв!“

— Жена ви кога тръгна тази сутрин? — попита Гамаш, като подхвана от друга страна разпита.

— Когато станах, беше излязла. Хъркам, за съжаление, затова спим в отделни спални. Но подуших кафе, значи трябва да е излязла.

— Колко беше часът?

— Около седем и половина. Когато отидох в „Легиона“ около час по-късно, Си Си вече беше там.

— С колегата си ли?

Това пак колебание ли беше?

— Да. Някой си Сол, не му знам фамилията. Наел е вила в околността за коледните празници.

— И какво прави той за жена ви? — попита Гамаш, като се надяваше Лемио да е успял да запази изражението си непроницаемо.

— Фотограф е. Прави снимки. Тази е негова. — Лион посочи корицата на книгата, която Гамаш държеше. — Добра е, нали?

— Снимаше ли на закуската?

Лион кимна. Очите му бяха кръгли, подпухнали и някак умоляващи. „Но умоляващи за какво?“ — запита се Гамаш.

Изведнъж си даде сметка — не трябваше да продължава тази насока на разпита.

— Фотографът беше ли и на мача по кърлинг? — продължи невъзмутимо.

Лион кимна намусено.

— Знаете какво означава това, нали?

— Това са само слухове. Злобни, безпочвени лъжи!

— Имам предвид, че може случайно да е заснел убиеца на жена ви.

— О! — едносрично коментира Лион, но Гамаш не разбра дали това е възклицание на приятна изненада, или на ужас.

* * *

— Кой, мислиш, го е извършил? — попита Клара, като подаде чаша вино на Питър, преди да седне и да отпие от своята.

— Рут.

— Рут? Сериозно? — Клара настръхна и погледна мъжа си. Питър почти никога не грешеше. Това бе една от най-дразнещите му черти. — Мислиш, че Рут е убила Си Си?

— Мисля, че ако продължа да го повтарям, в крайна сметка ще стане истина. Рут е единствената тук, доколкото знам, която е способна да убие някого, без да се замисли.

— Не може наистина да го мислиш — възкликна Клара изненадана, но склонна до известна степен да се съгласи.

— Така мисля. В природата й е. Ако още не е убила някого, то е, защото не е имала мотив и възможност. Способностите са налице…

— Да, но да порази някого с ток? Винаги съм си мислила, че ако Рут убие някого, ще го стори с бастуна си или с пистолет, или просто ще го прегази с колата си. Не я бива в сложните планове.

Питър отиде до библиотеката и започна да търси нещо сред купищата наблъскани томове.

Гледаше заглавията — от биографии и художествена литература до исторически съчинения. Имаше множество детективски романи. И поезия. Прекрасна поезия, която караше Клара да се разтапя и стене от удоволствие в банята — любимото й място за четене на стихове, защото повечето стихосбирки бяха тънки и лесно се държаха с мокри ръце. Питър ревнуваше думите, които донасяха такава наслада на жена му. Тя издаваше звуци, сякаш думите я галеха, проникваха в нея, докосваха я по начин, който той искаше да запази само за себе си. Питър искаше всичките й стонове за себе си. Но тя стенеше за Хехт и Атууд, за Анджелоу и дори за Йейтс. Стенеше от удоволствие заради Одън и Плеснер. Но най-голямото си удоволствие пазеше за Рут Зардо.

— Помниш ли това?

Питър взе тънка книга и й я подаде. Жена му отвори на случайна страница.

Ти бе молец,

погалил бузата ми

в мрака.

Убих те,

без да зная,

че си просто молец

без жило.

Отвори на друго стихотворение — отново случайно, после на трето, четвърто.

— Почти всичките са за смърт или за загуба на близък човек — отбеляза тя. — Не бях обърнала внимание. В повечето стихотворения на Рут се говори за смърт.

Клара затвори книгата. Беше една от по-старите стихосбирки на поетесата.

— Не само за смърт — каза Питър, като хвърли брезова цепеница в огъня и загледа как хвърля искри. Отиде в кухнята, за да провери тенджерата с топлещата се вечеря. Оттам извика: — Освен това имат скрит смисъл. При Рут има много скрити неща, които не виждаме.

— Ти си просто молец без жило — повтори Клара.

Дали Си Си бе само пеперуда? Не. Си Си дьо Поатие имаше жило. Достатъчно бе да се доближиш до нея, за да го почувстваш. Клара не беше сигурна дали може да се съгласи с Питър за Рут обаче. Тя изливаше цялата си злъч в стиховете. Не задържаше нищо в себе си, а Клара знаеше, че онзи вид гняв, който води до убийство, ферментира дълго време, често запечатан с усмивки, разум и любезно поведение.

Телефонът иззвъня и след като каза няколко думи в слушалката, Питър затвори.

— Изпивай си виното — извика от вратата. — Беше Мирна, кани ни на питие в бистрото.

— Трябва да изгълтам едно питие, за да се прехвърля на друго?

— Като в доброто старо време, нали?

* * *

Арман Гамаш стоеше пред имението „Хадли“. Вратата се беше затворила и той чувстваше, че вече може да си отдъхне. Освен това се чувстваше глупаво. Бе обиколил мрачната стара къща с Лион и нищо, което видя, не го накара да захаресва мястото повече, но не видя и скрити призраци. Беше просто една уморена, тъжна къща, жадуваща за малко смях. Също като обитателите й.

Преди да си тръгне, бе минал пак през дневната, където Кри още седеше по тънка рокля и джапанки. Наметна я с одеяло и седна срещу нея. Вгледа се в равнодушното й младо лице, после затвори очи.

Опита се да й покаже, че всичко ще се оправи. В крайна сметка. Че животът няма да е все болезнен. Че светът няма да е винаги толкова жесток. Просто да почака малко. Нещата сами ще се наредят.

Повтори й го няколко пъти, после отвори очи и видя Лемио да го гледа от вратата.

Сега, вече отвън, Гамаш сви рамене в шубата си и тръгна към колата. Тъкмо започваха да прехвърчат снежинки — пухкави, леки, прекрасни. Погледна селото долу, блестящо с коледната украса. Изведнъж нещо, което Габри бе казал, се завъртя като снежинка в главата му: „Чудовището умря и селяните празнуват“. Алюзия за Франкенщайн. Но в тази история селяните не просто празнуваха смъртта на чудовището. Те го бяха убили.

Възможно ли бе жителите на това сънливо, красиво, мирно място да са се съюзили, за да убият Си Си дьо Поатие?

Гамаш почти отхвърли тази мисъл. Звучеше безумно. Но после си напомни, че самото убийство беше безумие.

— Имате ли въпроси? — попита, без да поглежда младежа зад себе си.

— Не, господин главен инспектор.

— Урок номер три, моето момче. Никога не ме лъжете.

Гамаш се обърна и погледна полицай Лемио по начин, който младият мъж никога нямаше да забрави. В погледа му имаше любов, но също и предупреждение.

— Какво правехте в стаята с дъщерята?

— Казва се Кри. На вас какво ви изглеждаше?

— Седяхте твърде далеч от нея, за да й говорите. Освен това…

— Да?

— Очите ви бяха затворени.

— Прав сте.

— Молехте ли се? — смутено попита Лемио.

За неговото поколение молитвата беше нещо по-лошо от изнасилване, по-лошо от содомия, по-лошо от провал. Лемио се опасяваше, че силно е засегнал шефа си. Но все пак искаше да знае.

— Да, молех се, макар че не по стандартния начин, предполагам. Мислех за Кри и й изпратих послание, че животът й ще тръгне на добре, просто да има малко търпение.

Това бе повече информация, отколкото Робер Лемио можеше да понесе. Много повече. Започна да се пита колко трудно ще е това разследване. Но като гледаше как шефът му бавно отива към колата, не можеше да не признае, че отговорът на Гамаш някак го успокои. Може би нямаше да е чак толкова трудно. Извади бележника си и когато двамата седнаха в затопления автомобил, записа това, което току-що бе казал шефът му.

* * *

Питър и Клара изтръскаха снега от палтата си и ги оставиха на закачалката до вратата. Огледаха се. Бистрото беше пълно, водеха се оживени разговори. Келнерите чевръсто сновяха между кръглите дървени маси, като балансираха с табли с напитки и храна.

— Ето я там.

Мирна стоеше до дивана пред камината. Рут беше с нея, а двама други клиенти тъкмо си тръгваха.

— Можете да седнете на нашите места — каза местният депутат Хана Пара, докато двамата с мъжа й Рор слагаха шаловете си. — Заваля ли вече сняг?

— Слабо — отвърна Питър, — но пътищата трябва да са чисти.

— Съвсем наблизо сме. Бързо ще стигнем.

Рор стисна ръцете на Питър и Клара, а Хана ги целуна по двете бузи. Раздялата в Квебек е важно събитие.

Същото важи и за пристигането.

След като обиколиха и целунаха всеки познат по двете бузи, Клара и Питър се настаниха на меките кресла. Питър махна на Габри и след малко едрият мъж донесе две чаши червено вино и две купички кашу.

— Можете ли да повярвате, че се е случило такова нещо? — измърмори Питър, като отпи от виното на Клара и взе малко ядки.

— Сигурни ли са, че е убийство? — попита Мирна.

Питър и Клара кимнаха.

— Оня недодялан селяк Гамаш пак води разследването — отбеляза Рут, като посегна към виното на Питър. — А нали си спомняте какво се случи последния път.

— Не реши ли случая? — контрира Мирна, като премести чашата си с уиски от другата страна на масата.

— А реши ли го? — Рут я изгледа обидено. — Чист късмет. Помислете само. Жената пада на леда и той решава, че я е треснал ток. Откъде? Божията ръка?

— Наистина е умряла от токов удар — отбеляза Питър точно когато Оливие се приближи.

— Явно говорите за Си Си — обади се той, като погледна жално празните столове до камината. Но имаше пълен с клиенти ресторант и ако седнеше сега, би било чиста загуба.

— Питър мисли, че си го направила ти, Рут — подхвърли Клара.

— И може би съм. Може би ти си следващият. — Поетесата се усмихна маниакално на Питър и на него му се прииска Клара да си беше мълчала.

Рут посегна към най-близкото питие на масата.

— Какво казахте на полицията? — попита Оливие.

— Просто описах какво се случи — каза Питър.

— Главният инспектор резервира стая.

Оливие взе празната чаша на Питър и я наклони към него като мълчалив въпрос. Художникът поклати глава, изненадан, че е вече празна. Две чаши бе лимитът му.

— Съмняваш ли се, че е умряла от токов удар? — попита Клара Рут.

— О, знам, че от това е умряла. Веднага разбрах. Просто се изненадвам, че този некадърник Гамаш се досети толкова скоро.

— Как си разбрала от самото начало? — скептично попита Мирна.

Рут издекламира:

— Във въздуха на прегоряла плът подуших миризма. /Си Си дьо Поатие се гътна и умря.

Мирна се разсмя, въпреки че се опита да се сдържи. Стихчето беше особено подходящо за случая. Наистина бяха усетили миризма на изгоряла плът.

— Всъщност — вметна Клара, — аз се сетих за друго стихотворение: На този свят той твърде дълго се държа, /свещицата му до дъно изгоря. /Затуй си мисля, че след него на земята/остана толкоз гадна миризмата.

Всички около огъня се умълчаха. Хората около тях разговаряха оживено, смееха се, звъняха чаши. Никой не скърбеше за Си Си дьо Поатие. Селото не беше опечалено от смъртта й. Си Си бе оставила миризма, но дори тя постепенно се разсейваше. В Трите бора бе станало по-леко, по-светло, по-свежо без нея.

* * *

Гамаш подуши гозбата още преди да влезе през входната врата. Boeuf bourguignon^[1], ухаещ на прясно филе и гъби, лукчета и бургундско вино. Беше се обадил на Рен-Мари от офиса, за да й каже, че се прибира вкъщи, и по нейна заръка купи прясна франзела от кварталната хлебарница. Сега влезе, като едва крепеше кутията с веществени доказателства, чантата си и скъпоценната франзела. Не искаше да я счупи, преди да мине през вратата, макар че нямаше да му е за първи път.

— Градинарят ли е?

— Non, madame Gamache, desole.^[2] Хлебарят е.

— С франзела, надявам се.

Рен-Мари излезе от кухнята, като бършеше ръцете си с кърпа. Когато го видя, на лицето й се разля топла усмивка. Не се сдържа. Арман стоеше в антрето, хванал кутията с две ръце, а франзелата — под мишница. Кората на хляба дращеше лицето му; кожената чанта се смъкваше от рамото му и бе повлякла със себе си карамеленото му палто.

— Опасявам се, че не съм силен като едно време — усмихна се криво той.

— За мен сте идеален, мосю.

Рен-Мари взе франзелата и освободи ръцете му, после се наведе и остави кутията на земята.

— Voila. Колко е хубаво да се прибереш у дома.

Той я прегърна и целуна, усети допира на наедрялото й тяло. С годините и двамата бяха напълнели. Нямаше начин да се поберат в сватбените си дрехи. Бяха пораснали обаче и в други отношения, много по-важни. Но дори животът да означаваше растеж във всички посоки, Гамаш бе готов да го приеме.

Рен-Мари се притисна към него и усети влагата от поръсилия палтото му сняг, която проникна и в нейния пуловер. Но това малко неудобство не я смути. В замяна получи огромно чувство на сигурност.

След като Гамаш се изкъпа и преоблече в чист пуловер с висока яка и вълнено сако, двамата седнаха на чаша вино пред камината. Това бе първата им тиха нощ заедно от седмици след изтощителните коледни празненства и срещите с роднини.

— Хайде да вечеряме тук — предложи той.

— Прекрасна идея.

Гамаш разпъна сгъваеми масички пред столовете, а Рен-Мари сервира говеждото по бургундски върху подложка от фиде и сложи нарязаната франзела в панерче.

— Каква странна двойка — коментира тя, след като мъжът й разказа събитията от деня. — Не мога да разбера защо Си Си и Ришар са живели заедно. Дори не ми е ясно защо са се оженили изобщо.

— И на мен ми е странно. Ришар Лион е толкова отпуснат, толкова объркан, но се питам дали част от това не е игра. Във всеки случай, сигурно е адски дразнещо да живееш с такъв човек, освен ако не си малко глупав или много търпелив, а не личи Си Си дьо Поатие да е била някое от двете. Чувала ли си за нея?

— Никога. Но може да е била популярна в англоезичната общност.

— Мисля, че е била популярна само в огледалото си. Лион ми даде това.

Гамаш бръкна в чантата си, оставена до креслото, и извади „Бъди спокоен“.

— Самопубликувана е — отбеляза Рен-Мари, след като разгледа корицата. — И казваш, че Лион и дъщеря му са станали свидетели на убийството?

Гамаш кимна. Набучи парченце крехко месо с вилицата.

— Били са на трибуните — обясни. — Лион разбрал, че нещо не е наред, чак когато видял всички да гледат към мястото, където седяла Си Си. Хората почнали да се трупат там. Габри отишъл да му каже, че е станало нещастие.

Гамаш се усети, че говори за Габри, сякаш Рен-Мари го познава. И тя наистина имаше такова чувство.

— А дъщерята? Кри, нали така се казва? Кой кръщава детето си „Кри“? Как е възможно да си толкова жесток? Горкото момиче.

— Нещата са дори по-зле. Тя не е добре, Рен-Мари. Адски затворена е, седи като вцепенена. И е страшно дебела. Сигурно има двайсет-трийсет килограма наднормено тегло, а е едва на дванайсет или тринайсет. Лион не успя да си спомни на колко точно.

— Да си дебел, не значи, че си нещастен, Арман. Поне се надявам да е така.

— Права си. Но има още нещо. Тя сякаш не възприема околния свят. Освен това Лион ми каза, че когато е станало убийството, видял Си Си просната на земята, наобиколена от хора, които се опитвали да я съживят, но не си спомни къде е била Кри в това време.

— Искаш да кажеш, че не я е потърсил? — попита Рен-Мари и от удивление застина, докато поднасяше вилицата към устата си.

Гамаш поклати глава.

— Ужасен човек! — възкликна тя.

Трудно беше да не се съгласиш и Гамаш отново се запита защо все още се опитва да отрича очевидното. Може би, помисли си, защото изглеждаше твърде лесно. Може би защото не искаше отговорът да се окаже възможно най-баналният — един презрян унижен съпруг рогоносец, който е убил себичната си жена. Може би това би било прекалено елементарно за великия Арман Гамаш.

— Причината е единствено в твоето его — каза Рен-Мари, сякаш прочете мислите му.

— За кое?

— Причината да не си съгласен с мен за Лион. Знаеш, че има голяма вероятност той да я е убил. Знаеш, че това е била една извратена връзка. Защо иначе тя ще се отнася към него така и защо той ще я търпи? И защо иначе дъщеря им ще се дистанцира по този начин, сякаш вече не съществува? Имам предвид това, което току-що каза — че никой дори не е забелязал дали е била там, или не.

— Била е там. Качила се е в пикапа с останалите. Но си права.

— За кое?

— Не искам да се окаже, че Ришар Лион е убиецът.

— Защо? — попита, като се наведе напред.

— Харесвам го. Напомня ми на Сони.

— Нашето куче?

— Помниш ли как обикаляше по дворовете на съседите и търсеше кой прави пикник?

— Спомням си как веднъж се качи на автобус 34 и се озова в Уестмънт.

— Лион ми напомня за Сони. Някой, който се старае да угоди на всеки и е зажаднял за компания. И мисля, че има добро сърце.

— Добрите сърца лесно се нараняват. Добрите сърца се разбиват, Арман. И тогава стигат до крайности. Бъди внимателен. Ох, не биваше да го казвам. Ти си разбираш от работата. Извинявай.

— Едно напомняне не е излишно, особено за егото ми. Кой беше онзи герой в „Юлий Цезар“, който стоеше зад императора и шепнеше: „Ти си обикновен смъртен“?

— Значи сега стана император? Нещата не вървят на добре.

— Внимавай — предупреди я, като отопи последните остатъци от соса в чинията си със залъче хляб. — Така съвсем ще смачкаш егото ми. И тогава ще изчезна.

— Не се тревожа, че може да стане.

Рен-Мари го целуна, взе чиниите и ги занесе в кухнята.

— Защо Си Си не е седнала със семейството си? — попита след няколко минути, докато Гамаш миеше съдовете, а тя ги подсушаваше. — Това не ти ли се струва странно?

— Цялата тази история ми се струва странна. Дори не знам дали съм имал друг случай, който толкова да противоречи на здравата логика.

Гамаш бе навил ръкавите си и ръцете му бяха целите в сапун от усиленото търкане на чугунената тенджера.

— Защо една жена изоставя семейството си на студените трибуни, докато самата тя се шири в удобен шезлонг под градински отоплител? — недоумяваше Рен-Мари.

— Отговорът се съдържа във въпроса ти — засмя се Гамаш, като й подаде тенджерата. — Било е удобно и топло.

— При такава егоистична майка и отвратителен баща, ако бях на мястото на Кри, и аз бих изчезнала.

След като измиха чиниите, си направиха кафе и седнаха в дневната. Гамаш извади кутията с веществени доказателства от убийството на Ел. Искаше да разнообрази деня си поне за малко. Като сръбваше кафе и от време на време отместваше очи от досието, за да погледа огъня, прегледа съдържанието на кутията по-обстойно, отколкото успя сутринта.

Взе пирографираната дървена кутийка и я отвори. Разгледа странната колекция от букви. От бездомник можеше да се очакват всякакви безумни хрумвания, но защо бе изрязала точно тези букви? C, B, L, K и M. Гамаш обърна кутията и пак погледна буквите, залепени отдолу. B KLM.

Може би "C"-то беше изпаднало. Навярно е било на празното място между B и K.

Взе доклада от аутопсията. Ел е била удушена. В кръвта й имало следи от алкохол. Открити са признаци на хроничен алкохолизъм, но не и наркотични вещества. Няколко синини по врата, разбира се.

Защо му е на някого да убива бездомница?

Убиецът почти със сигурност бе друг бездомник. Както при повечето затворени групи, клошарите контактуваха почти единствено помежду си. Случаен минувач едва ли би проявил достатъчно интерес към Ел, за да има мотив да я убие.

Гамаш отвори плика със снимките от местопрестъплението. Лицето на жертвата беше мръсно и изненадано. Краката й бяха изкривени, увити с няколко слоя дрехи и вестници. Остави снимката и погледна в кутията. Там бяха. Няколко пожълтели вестника и няколко по-нови, намачкани във формата на краката, ръцете и тялото на Ел като разчленен призрак.

Имаше снимки на мръсните й ръце с грозни нокти. Дълги, разкривени, с нездрав цвят и с бог знае какво под тях. Всъщност съдебният лекар бе установил. Гамаш погледна доклада. Кал. Храна. Екскременти.

По едната ръка бяха намерили кръв — нейната според доклада, и няколко пресни порязвания през дланта като раните на Исус. Значи част от кръвта вероятно бе попаднала върху убиеца. Дори да е изпрал дрехите, върху тях са останали следи от ДНК. Изследванията на кръвта бяха новата панацея.

Гамаш си записа това и взе последната снимка: Ел върху масата за аутопсии. Втренчи се в нея за момент, като се питаше кога най-сетне ще свикне да вижда мъртви тела. Убийствата още го шокираха.

Взе лупа и бавно огледа трупа на снимката. Търсеше букви. Дали жената бе написала или пък залепила буквите K, L, C, B и M върху тялото си? Може би те бяха маниакален талисман. Някои луди рисуваха кръстове по цялото си тяло и из целия си дом, за да гонят злото. Може би тези букви бяха разпятието на Ел.

Гамаш остави лупата. Тялото, макар и чисто откъм съгласни букви, беше цялото в мръсотия. Трупала се години наред. Дори някоя и друга инцидентна баня в приюта „Олд брюъри“ не би могла да я отмие. Мръсотията бе гравирана върху тялото на жената като татуировки. И подобно на татуировките разказваше цяла история. Беше красноречива като стихотворение на Рут Зардо.

Разбирам. Не можеш нищо да дадеш:

ръка, къшей хляб и дреха

срещу студа,

добра дума. Господ

знае, не можеш с нищо

да се разделиш. За теб е всичко.

„Добра дума“ — това му напомни за нещо друго. Кри. Също като Ел тя копнееше за добра дума. Молеше се за нея, както Ел е молела за къшей хляб.

Татуировките от мръсотия говореха за живота на Ел, но мълчаха за вътрешния й свят, за онова, което се е случвало под няколкото слоя вонящи дрехи, под кирта и сбръчканата й от алкохол кожа. Като гледаше снимката на трупа върху металната маса, Гамаш се запита какви мисли и чувства е имала тази жена. Знаеше, че ги е отнесла със себе си в гроба. Знаеше, че може да разбере името й, да разбере дори кой е убиецът й, но вероятно никога нямаше да разбере самата нея. Тази жена бе изгубена преди много години.

Като Кри, само че малко по-отдавна.

Изведнъж забеляза нещо. Малко петно с по-различен цвят. Тъмно и кръгло, с твърде правилна форма, за да е случайно изцапване. Намираше се на гърдите й, почти по средата.

Отново взе лупата и се вгледа в петното. Искаше да е сигурен. И след като вдигна очи от снимката, Арман Гамаш бе убеден, че не греши.

Отново извади другите снимки и се вгледа в една от тях. После разрови кутията в търсене на дребен предмет. Нещо, което лесно можеше да е пропуснал. Но не го намери.

Внимателно върна всичко в кутията и я остави до вратата. Върна се в топлото кресло пред камината и поседя известно време, за да погледа четящата Рен-Мари. Съсредоточена, жена му движеше леко устни и вдигаше от време на време вежди по начин, който само той забелязваше — познаваше я толкова добре.

После Гамаш взе „Бъди спокоен“ и се зачете.