Луиз Пени
Убийството на художника (7)

Глава пета

Агент Изабел Лакост бръкна с треперещи ръце в найлоновия плик и внимателно извади смъртоносното оръжие. В мокрите си и измръзнали от студа пръсти държеше наконечник на стрела. Останалите полицаи в стаята седяха мълчаливо; повечето присвиваха очи в опит да различат дребния наконечник, изработен само с една цел: да убива.

— Намерихме го в клуба заедно с още такива — поясни и го подаде на останалите да го разгледат.

Пристигнала бе рано тази сутрин, след като остави съпруга си да се грижи за децата в Монреал и препусна насам в дъжда и мрака. Обикновено изпитваше удоволствие от тишината в офиса, а днес той бе студено и неприветливо бивше училище. Ключа за сградата получи от инспектор Бовоар. Извади термоса си с кафе, докато се навеждаше под жълтата предупредителна лента, остави на пода полицейската си чанта с веществени доказателства от местопрестъплението, включи осветлението и се огледа. Стените бяха покрити с колчани, висящи от някогашни закачалки за детски палта. В центъра на едната стена имаше надеждно закрепена черна дъска. Върху нея някой бе нарисувал мишена, буквата „Х“ и една дъга помежду им с изписани отдолу числа. Агент Лакост се бе подготвила добре предната нощ — проучила бе в интернет основното за стрелбата с лък, така че с лекота разбра, че схемата на дъската представлява прост урок за посоката и силата на вятъра, разстоянието и траекторията при стрелба. Въпреки това извади фотоапарата си и я засне. После си наля кафе, седна на един стол и прерисува схемата в бележника си. Беше методична жена.

Преди да са пристигнали останалите полицаи от групата за претърсване, направи нещо, за което само тя знаеше: излезе навън и в мрака на дъждовната сутрин отиде до мястото, където бе убита Джейн Нийл. Там съобщи на госпожица Нийл, че главен инспектор Гамаш ще открие кой й е сторил това.

Агент Изабел Лакост вярваше в правилото „прави за другите това, което искаш да направят за теб“ и знаеше, че би желала някой да свърши това за нея.

После се прибра в студеното помещение, в което се помещаваше Клубът на стрелците с лък. Междувременно останалите полицаи бяха вече пристигнали и претърсили стаята. Снели бяха пръстови отпечатъци и дори бяха измерили, фотографирали и събрали веществени доказателства. Лакост пъхна ръката си в чекмеджето на единственото бюро, останало в помещението, и ги откри…

Малко по-късно в бистрото Гамаш държеше наконечника в длан, сякаш бе хванал граната. Очевидно бе предназначен за лов. Четирите скосени остриета постепенно преминаваха в остър връх. Инспекторът едва сега успя да осъзнае напълно онова, което бяха споделили местните хора в църквата. Този наконечник сякаш жадуваше да прониже дланта му. Изстрелян от силен лък, несъмнено можеше да прониже жив човек. Изобретяването на огнестрелните оръжия си беше истинско чудо, след като човек вече е разполагал с такова смъртоносно и безшумно оръжие.

Агент Лакост избърса с мека кърпа мократа си тъмна коса. Стоеше с гръб към буйния огън в каменната камина, наслаждаваше се на топлината за пръв път от часове и гледаше как колегите й разнасят смъртоносното оръжие из стаята, докато наоколо се носеше аромат на домашна супа и хляб.

 

 

Клара и Мирна чакаха на опашката пред шведската маса, държаха купи с гореща френско-канадска грахова супа и блюда с топли рогчета от фурната. Малко пред тях Нели слагаше някакво ястие върху таблата си.

— Вземам допълнително и за Уейн — почувства се длъжна да обясни Нели. — Ей го там, бедния човечец.

— Чух го да кашля — каза Мирна. — Настинал ли е?

— Не знам. Вече е засегнало и гърдите му. Толкова съм разтревожена, за първи път от дни излизам от къщата. Но Уейн косеше ливадата на госпожица Нийл и вършеше разни други неща за нея, така че държеше да отиде на срещата.

Двете жени проследиха с поглед как Нели отнесе отрупаната си табла до сгърчения и изтощен Уейн. Избърса челото му и след това го изправи на крака. Двамата напуснаха бистрото. Нели — загрижена и властна, Уейн — покорен и щастлив да изпълнява нарежданията й. Клара се надяваше той да се оправи бързо.

— Какво мислиш за срещата? — обърна се Клара към Мирна.

— Допадна ми тоя инспектор Гамаш.

— И на мен. Толкова е странно обаче да убият Джейн с ловна стрела.

— Макар че, като се замисли човек, има логика. Сега е ловен сезон. Старата дървена стрела обаче ме кара да потръпвам цялата. Много е страшно. Да ти сложа ли пуешко?

— Да. Сирене искаш ли? — попита Клара.

— Едно резенче само. Или може би малко по-голямо парче.

— Кога едно резенче се превръща в парче?

— Ако си изкусително парче като мен, размерът няма значение — заяви дяволито Мирна.

— Няма да забравя следващия път да си легна с едно парче неустоимо сирене „Стилтън“.

— Да не изневеряваш на Питър?

— Ако става въпрос за храна, всеки ден му слагам рога. Поддържам много специална връзка с едно желирано мече, чието име няма да споменавам. Е, добре де, ще ти го кажа: Рамон. Кара ме да се чувствам пълноценна. Виж ти! — Клара посочи към кошницата на бюфета.

— Направих я тази сутрин — обясни Мирна, щастлива от проявеното внимание. Знаеше, че Клара забелязва почти всичко, но благоразумно споменава само хубавото.

— И аз си помислих, че е твое дело. Какво си сложила вътре?

— Ще видиш — ухили се Мирна.

Клара се наведе и погледна отблизо плетеницата от растителни клонки и четки за рисуване. Във вътрешността й се гушеше пакет, опакован в кафява промазана хартия.

— Градински чай и сладка трева — каза Клара, след като се върна до масата и разви пакета. — Дали означават каквото си мисля?

— Ритуал — кимна Мирна.

— О, каква чудесна идея! — Клара протегна ръка и погали Мирна по рамото.

— От градината на Джейн ли са? — попита Рут и вдъхна медения аромат на сладка трева и тежкото безпогрешно ухание на градински чай.

— Градинският чай, да. Брахме го заедно през август. Сладката трева ми я даде Анри преди две седмици, когато си косеше ливадата. Растяла около Индианската скала.

Рут ги подаде на Бен, който ги задържа в изпънатата си длан.

— О, за бога, човече, няма да те ухапят — изръмжа Рут, рязко ги дръпна от ръката му и ги размаха под носа му. — А и доколкото си спомням, дори те бяха поканили на обреда за Лятното слънцестоене.

— Да, ама като човешка жертва — отвърна Бен.

— Стига де, Бен — обади се Мирна. — Казахме ти, че вероятно няма да се наложи да те принасяме в жертва.

— Беше голям майтап — ухили се Габри и погълна едно варено яйце с подправки. — Аз носех расото на жреца. — Понижи глас и се огледа наоколо, в случай че онзи със свещеническото расо реши да се появи отнякъде и да проповядва.

— Най-доброто нещо, за което са използвали това расо — заяви Рут.

— Благодаря — отвърна Габри.

— Не го казах като комплимент. Ти не беше ли хетеросексуален преди ритуала?

— Всъщност, да. — Габри се обърна към Бен. — Номерът проработи. Истинска магия. Следващия път определено трябва да дойдеш.

— Вярно е — обади се Оливие, който стоеше зад Габри и масажираше врата му. — Рут, ти не беше ли жена преди ритуала?

— Ами ти?

 

 

— Значи сте го открили в незаключено чекмедже с още дванайсет такива? — В бистрото Гамаш протегна наконечника така, че върхът му да сочи тавана. Възхити се на жестоката прецизност, с която четирите остри като бръснач ръба се събираха в един елегантен гибелен връх. Съвършено, безшумно и смъртоносно оръжие.

— Да, сър — отвърна Лакост, без да се отделя от мястото си край огъня. Оттам се виждаше как дъждът бие по стъклата на двойната врата. Освободила ръцете си от смъртоносните оръжия, Изабел стискаше купа с гореща супа и топло рогче с плънка от шунка, разтопено сирене и листа маруля.

Гамаш внимателно постави наконечника в отворената длан на Бовоар.

— Можем ли да го закрепим към някаква стрела?

— Какво сте намислили? — запита Бовоар шефа си.

— Ами, нали клубът им е пълен със стрели за стрелба по мишена?

Лакост кимна с пълна уста.

— С дребни затъпени наконечници, подобни на връх на куршум.

— Мхм — успя да отговори Лакост и кимна за допълнително пояснение.

— Възможно ли е онези наконечници да се извадят и вместо тях да сложим този?

— Да — отвърна Лакост и преглътна с усилие.

— Извинете ме — усмихна се Гамаш. — Но откъде знаете, че е възможно?

— Прочетох го снощи в интернет. Върховете се изработват така, че да са универсални. Разбира се, трябва да знаете какво правите, за да не си нарежете пръстите на лентички. Както и да е, вземате една стрела, отстранявате наконечника й и поставяте друг на негово мястото. Такава е идеята.

— Дори при старите дървени стрели?

— Да. Подозирам, че тези ловни наконечници са от старите дървени стрели в клуба. Някой ги е извадил и ги е заменил с наконечници за стрелба по мишена.

Гамаш кимна. Бен им беше споделил, че собственоръчно е събрал старите дървени стрели от семействата, които подменяли старите си ловни оръжия с по-нови. Стрелите първоначално били с ловни наконечници, така че му се наложило да ги замени с такива за стрелба по мишена.

— Добре. Отнесете ги всички в лабораторията.

— Вече пътуват — обади се Лакост и зае мястото до Никол, която леко отмести стола си.

— В колко е срещата ни с нотариуса Стикли във връзка със завещанието? — обърна се Гамаш към Никол.

Ивет Никол знаеше отлично, че срещата беше насрочена за един и половина, но видя в това възможност да докаже, че си е извлякла необходимите изводи от кратката му лекция тази сутрин.

— Не знам.

— Съжалявам, не ви разбрах.

„Ха — помисли си, — той схвана.“ Беше й отговорил с една от ключовите фрази. Тя бързо си припомни останалите, които със сигурност водеха до повишение: съжалявам; не знам; нуждая се от помощ… и какво беше четвъртото? Да! Забравил съм.

— Забравила съм.

Сега вече главният инспектор я гледаше с нескрита загриженост.

— Разбирам. Не си ли го записахте?

Ивет се зачуди дали да не пробва с друга ключова фраза, но нямаше сила, която да я принуди да изрече: „Нуждая се от помощ“. Вместо това сведе глава и поруменя — изпитваше смътното чувство, че по някакъв начин са й скроили капан.

Гамаш прегледа собствените си бележки.

— В един и половина е. С малко повече късмет може да влезем в къщата на госпожица Нийл, след като изясним нещата със завещанието.

По-рано през деня се бе обадил на директора на полицията Бребьоф — негов стар приятел и съученик. Мишел Бребьоф се бе издигнал повече от Гамаш, и то до пост, за който и двамата бяха кандидатствали, но това не разруши приятелството им. Гамаш уважаваше Бребьоф и го харесваше.

Директорът прояви разбиране, но не можа да обещае нищо.

— За бога, Арман, знаеш как стоят нещата. И без това ситуацията е достатъчно неприятна, щом е успяла да намери някого, с когото е достатъчно гъста, да й подпише съдебното нареждане. Съмнявам се, че ще намерим съдия, изгарящ от желание да отмени решение на свой колега.

Гамаш трябваше да докаже, че случаят е предумишлено убийство. Или да установи, че Йоланд Фонтен не е наследница на дома. Докато размишляваше за разговора си с нотариуса, телефонът му иззвъня.

— Oui, allo? — Изправи се и се премести да разговаря в една по-тиха част на стаята.

 

 

— Според мен ритуалът е страхотна идея! — заяви Клара и поднесе парче хляб към устата си, макар да не беше особено гладна. — Струва ми се обаче, че това трябва да касае само жените. Не е нужно да участват само близки приятелки на Джейн, могат да се включат всички жени, които искат.

— Кога искаш да го направим? — обърна се Мирна към Клара.

— Какво ще кажеш за следващата неделя?

— Точно седмица преди деня, в който Джейн си отиде — отбеляза Рут.

Клара бе видяла Йоланд и семейството й да влизат в бистрото по-рано и бе наясно, че трябва да си каже няколко думи с нея. Събра сили и тръгна към нейната маса. В заведението настъпи внезапна тишина, която силно изненада главния инспектор. Току-що приключил телефонния си разговор, Гамаш се върна на пръсти в помещението и застана точно до входа за обслужващия персонал. Оттам можеше да чува и вижда всичко незабелязан. Човек с неговата професия умееше да се крие и слива с обстановката. Тъкмо си го помисли и видя една търпелива сервитьорка зад гърба си, която държеше поднос със студени закуски.

— Това трябва да е добро — прошепна момичето. — Пушена шунка.

— Благодаря ви. — Взе си едно резенче.

— Йоланд — рече Клара и протегна ръка. — Съжалявам за загубата ти. Леля ти беше прекрасна жена.

Йоланд огледа ръката й, пое я за миг и веднага я пусна. Надяваше се, че докарва образа на налегната от огромна мъка жена. Номерът можеше и да мине, ако го беше разиграла пред друга публика. Такава, която не я познаваше добре или не бе наясно с истинските й взаимоотношения с Джейн Нийл.

— Моля те, приеми съболезнованията ми — продължи Клара с огромни усилия и изкуствен тон.

Йоланд наклони глава и поднесе салфетка към сухите си очи.

— Поне можем да използваме повторно салфетката — подхвърли Оливие, който също надзърташе иззад рамото на Гамаш. — Какво жалко изпълнение. Абсолютно мъчение за окото. Какво ще кажете за една сладка?

Оливие държеше поднос, обсипан с разнообразни сладкиши с плодова глазура. Гамаш си избра едно парче, посипано с дребни диви боровинки.

— Благодаря ви.

— Похапнете си преди скандала, който всеки миг ще се разрази. Не мога да си обясня защо Клара постъпва така, след като знае отлично какво говори Йоланд зад гърба й вече толкова години. Отвратителна жена.

Гамаш, Оливие и сервитьорката гледаха захласнато разиграващата се сцена в замрялото бистро.

— Двете с леля бяхме изключително близки, както ви е известно — изрече Йоланд, без да отмества очи от лицето на Клара, очевидно си вярваше на всяка дума. — Знам, че няма да се ядосате, ако спомена, че по всеобщо мнение тъкмо вие сте човекът, който я отчужди от истинското й семейство. Всички са единодушни в това. И все пак вие вероятно не сте осъзнавали какво правите. — Усмихна се снизходително.

— О, господи, сега ще гръмне — прошепна Рут в ухото на Габри.

Питър се вкопчи в страничните облегалки на стола си, с усилие се сдържаше да не скочи и изкрещи в лицето на Йоланд. Но беше наясно, че Клара трябва да се справи сама с нея, да се пребори най-сетне със собствени сили. Застина в очакване на отговора й. Цялото помещение замря в очакване.

Клара си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

— Аз ще организирам погребението на леля — продължи победоносно Йоланд. — Вероятно ще бъде в католическия храм в Сан Реми. Църквата на Андре. — Протегна се да улови ръката на съпруга си, но той стискаше един огромен сандвич, издут от майонеза и месо. Синът й Бернар се прозя, в устата му се мярнаха полусдъвкан сандвич и стичащи се ивици майонеза.

— Вероятно ще пусна обявление във вестника, което съм сигурна, че всички ще прочетете. Може би няма да е зле обаче да помислите за някакъв надпис на надгробния й камък. Само да не е нещо откачено, че леля ми не би го одобрила. Както и да е, помислете върху идеята и после ми кажете.

— Знам, че се повтарям, но наистина много съжалявам за Джейн.

Още преди да заговори Йоланд, Клара бе наясно какво ще се случи. Знаеше, че поради някаква необяснима причина тази жена винаги успява да й причини непоносима болка. Удряше я там, където никой друг не успяваше. За Клара бе абсолютна мистерия как е възможно тази жена, към която не изпитваше абсолютно никакво уважение, да я мачка по този начин. А си мислеше, че е подготвена за удара. Дори се осмели да таи надежда, че може би този път резултатът ще е различен. Но, разбира се, не беше.

Никога нямаше да забрави чувството, което изпита, когато се изправи пред тази жена. Сякаш отново се бе превърнала в онова грозно дребно момиченце в училищния двор. Детето, което никой не обичаше, нито можеше да обикне. Тромаво заради плоските си ходила, бавно и осмивано. Момичето, което се смееше в най-неподходящите моменти и вярваше на небивалици; което бе готово на всичко, само някой — без значение кой — да я хареса. Каква глупачка само. Наглед всички се отнасяха учтиво с нея, а под чина я ритаха в глезените. Страшно й се прииска да изтича при Джейн за утеха. Приятелката й щеше да я обгърне с пълните си нежни ръце и да произнесе нежно: „Голяма работа, какво толкова“.

Рут Зардо също нямаше да забрави този момент и щеше да го обезсмърти в стихове, които щяха да намерят място в следващата й стихосбирка, „Чувствам се ЧУДЕСНО“:

Ти бе молец,

погалил бузата ми

в мрака.

Убих те,

без да зная,

че си просто молец

без жило.

Но в паметта на Клара най-силно щеше да се вреже отвратителният смях на Андре, който долови, докато се връщаше до мястото си. Смях, който само едно жестоко и зле възпитано дете бе способно да нададе при вида на ранено и страдащо създание. Добре познаваше този звук.

 

 

— Кой се обади? — попита Бовоар шефа си при завръщането му. Нямаше представа, че Гамаш е ходил и другаде освен до тоалетната.

— Доктор Харис. Не знаех, че живее толкова наблизо, има къща в едно село на име Клегхорн Холт. Каза, че ще ни донесе доклада си на връщане, към пет часа.

— Избрах хора за два екипа. Единият да подреди временния щаб, а другият да претърси повторно гората. Според мен имаме три варианта за стрелата: забила се е в пръстта някъде наблизо; прибрана е от убиеца и вероятно унищожена или — ако извадим късмет — е сред наконечниците, които Лакост откри в Клуба на стрелците.

— Съгласен съм.

Бовоар раздаде задачите и изпрати двама агенти да разпитат Гюс Хенеси и Клод Лапиер за случая със замерянето с патешки тор. Срещата с Филип Крофт запази за себе си. После отиде при Гамаш, който го чакаше отвън, и двамата закрачиха по селския площад, доближили глави под чадърите си.

— Отвратително време — измърмори Бовоар, оправи яката на шлифера си и вдигна рамене в опит да защити тила си от връхлитащия дъжд.

— Синоптиците обещават още дъжд и ново застудяване — отвърна автоматично Гамаш, внезапно проумял, че е възприел несъзнателно начина на изразяване на местните хора. Или поне редовното обсъждане на прогнозата за времето.

— Какво мислите за агент Никол, Жан Ги?

— Не ми го побира умът как е успяла да постъпи в Surete с нейния манталитет, да не говорим, че някой я е препоръчал за повишение в отдел „Убийства“. Изобщо не става за работа в екип, не може да разговаря с хората, нито да ги изслушва. Направо е изумително. Почвам да си мисля, че имате право — през последните години се издигат само некадърници.

— Според вас може ли да се научи? Още е млада, нали? На около двайсет и пет?

— Млада е, но не чак толкова. Лакост не е много по-голяма от нея. Изобщо не съм убеден, че е проблем на възрастта, а не конкретно на дадената личност. Според мен и на петдесет години да стане, пак ще си е същата, да не кажа и по-зле, ако продължава така. Питате дали е способна да се учи? Без съмнение. По-важният въпрос обаче е дали е в състояние да се отучва. Може ли да се пребори с лошите си навици? — Бовоар забеляза, че дъждът се стича по лицето на главния инспектор. Прииска му се да го избърше, но се сдържа.

Усети, че е допуснал грешка, но беше твърде късно. Все едно бе поднесъл буре с мед под носа на мечка. Видя как лицето на шефа му се променя. Мрачното и навъсено изражение, което казваше „не ме закачайте, мисля върху случая“, отстъпи място на „сега ще ви обясня как точно стоят нещата“. Щеше да се опита да я превъзпита. „Господи, сега я оплесках“ — помисли си Бовоар. Изпитваше огромно уважение към Гамаш — повече, отколкото към всеки друг човек на света, но беше наясно с фаталния му недостатък: желанието да помага на хората, вместо просто да ги уволнява. Състраданието му не познаваше граници. Нещо, за което Бовоар понякога завиждаше на хора като Гамаш, но най-често третираше с подозрение.

— Е, може би любопитството й ще надвие желанието все да е права.

„Да, и скорпионът доброволно ще се раздели с жилото си“ — помисли си Бовоар.

— Господин главен инспектор? — Двамата вдигнаха поглед и съзряха Клара Мороу да тича към тях под дъжда. Зад нея съпругът й Питър се бореше с някакъв чадър и се опитваше да го задържи над главата й. — Сетих се за едно много странно нещо.

— Слушам ви — усмихна се Гамаш.

— Ами то всъщност е много дребно нещо, но кой знае, може да се окаже важно. Съвпадението обаче ми се стори прекалено странно и реших да го споделя с вас. Става въпрос за картините на Джейн.

— Аз пък не мисля, че е особено важно — обади се прогизналият и мрачен Питър.

Клара го стрелна с изненадан поглед, който Гамаш не пропусна да долови.

— Джейн рисуваше картини през целия си живот, но не позволяваше на никого да види творбите й.

— Толкова чудно ли ви се струва? — запита Бовоар. — Много художници и писатели пазят в дълбока тайна творбите си. Това е една от любимите теми на клюкарските хроники. Едва след смъртта на автора скритите произведения виждат бял свят и получават високо признание.

— Така е, но случаят не е точно такъв. Миналата седмица Джейн реши да покаже едно от платната си в „Артс Уилямсбърг“. Взе решението в петък сутринта, а комисията трябваше да оцени творбите същия следобед. Картината й беше одобрена.

— Картината й е била одобрена, а тя — убита — промърмори Бовоар. — Наистина странно.

— Като стана въпрос за странности, вярно ли е, че приживе госпожица Нийл не е канила никого във всекидневната си? — запита Гамаш.

— Вярно е — потвърди Питър. — Ние сме толкова привикнали с това, че изобщо не ни прави впечатление. Както когато някой ваш близък куца или страда от хронична кашлица, предполагам. След време изобщо не забелязвате.

— Но защо не ви е канила?

— Не знам — призна озадачено Клара. — Както каза Питър, толкова съм привикнала, че изобщо не ми се струва странно.

— Никога ли не сте я питали?

— Джейн ли? Сигурно сме я питали след пристигането си. Или поне сме подхвърлили въпроса на Тимър и Рут, но съм сигурен, че така и не получихме отговор. Явно никой не знае. Габри си мисли, че е постлала в стаята си някой оръфан оранжев килим и е направила порнографска изложба.

Гамаш се изсмя.

— А вие какво мислите?

— Наистина не знам.

След думите й се възцари тишина. Гамаш се зачуди що за човек е била Джейн Нийл. Жена, предпочела да живее дълго време с толкова много тайни и изведнъж решила да ги разкрие всичките. Затова ли бе изгубила живота си?

 

 

Нотариус Норман Стикли се изправи до бюрото си и кимна, след което седна, без да предложи столове на тримата полицаи пред него. Сложи големи кръгли очила, загледа се в папката си и обяви:

— Това завещание е съставено преди десет години и е много просто. С няколко малки изключения основната част от недвижимия й имот става притежание на племенницата й Йоланд Мари Фонтен или евентуално на неин наследник. Това включва къщата в селището Трите бора с всичко в нея, както и парите, които ще останат след плащането на таксите по завещанието и погребението и покриването на останалите сметки, направени от изпълнителите на завещанието. Плюс данъците, разбира се.

— Кои са изпълнителите? — попита Гамаш. Външно изглеждаше, че приема с лекота удара по разследването им, но наум ругаеше. Усещаше, че нещо не е наред. Дали пък не беше просто криворазбраната му гордост? Навярно беше твърде вироглав да признае грешката си, а старицата по съвсем разбираеми причини бе оставила имота си на единствения си жив роднина.

— Рут Зардо, с моминско име Кемп, и Констанс Хадли, с моминско име Поуст, известна, доколкото знам, като Тимър.

Щом чу имената, Гамаш се разтревожи още повече, макар да не бе сигурен защо. Дали го притесняваха самите хора, зачуди се. Или пък изборът? Кое?

— Правила ли е и други завещания при вас? — обади се Бовоар.

— Да. Има едно, направено пет години по-рано.

— А пазите ли копие от него?

— Не. Да не мислите, че имам склад, в който пазя всички стари документи?

— Помните ли съдържанието му? — попита Бовоар в очакване на поредния отбранителен и кратък отговор.

— Не. Вие…

— Ако не се сещате какво е гласяло първото завещание, тогава може би помните защо госпожица Нийл го е променила по-късно? — прекъсна го Гамаш с възможно най-благоразумния и приятелски тон, на който бе способен.

— Подновяването на завещания през няколко години е нещо обичайно — заяви Стикли и Гамаш се запита дали този хленч е обичаен за нотариуса. — Всъщност ние препоръчваме на клиентите си да го правят на всеки две до пет години. Не заради нотариалната такса, разбира се, а защото много обстоятелства могат да се променят в рамките на такъв период — побърза да обясни, сякаш се защитаваше от нечие неизречено обвинение. — Раждат се деца, появяват се внуци, умира единият от съпрузите, случват се и разводи…

— Да, животът е страшно разнообразен — вметна Гамаш, за да спре тирадата му.

— Именно!

— И въпреки това, нотариус Стикли, последното й завещание е отпреди десет години. Каква би могла да е причината? Според мен можем да приемем, че е направила текущото завещание, тъй като предишното вече не е било валидно. — Но… — Гамаш се наведе към бюрото и почука с пръст по дългия тънък документ пред нотариуса. — Това завещание също е остаряло. Сигурен ли сте, че наистина е последното?

— Разбира се. Хората обикновено са много заети и завещанието невинаги им е първа грижа. А и освен това не е нещо много приятно. Има много причини, заради които го отлагат.

— Възможно ли е да е отишла при друг нотариус?

— Не. А и съм засегнат от намека ви.

— Откъде сте толкова сигурен? — притисна го Гамаш. — Задължително ли е било да ви извести?

— Просто знам. Селцето е малко и със сигурност щях да разбера. — Това сложи край на разговора им.

Стиснал копие от завещанието в ръка, на излизане Гамаш се обърна към Никол:

— Още не съм убеден за това завещание. Искам да свършите нещо в тази връзка.

— Да, сър. — Никол веднага застана нащрек.

— Открийте дали това е последното завещание. Можете ли да го направите?

— Absolument.^[1] — Никол беше на седмото небе.

 

 

— Здравейте — обади се Гамаш, проврял глава през вратата на изложбената зала „Артс Уилямсбърг“.

След срещата с нотариуса отидоха в галерията, която се помещаваше в красивата реставрирана сграда на бившата поща. През огромните прозорци ясно нахлуваше светлината на сумрачния ден; лъчите падаха върху износения дървен под и придаваха призрачен блясък на малкото открито помещение.

— Bonjour — извика отново инспекторът.

В центъра на залата стърчеше стара печка на дърва. Хубава беше. Обикновена, функционална и лишена от всякаква елегантност — просто голяма черна печка, борила се с канадския студ в продължение на повече от сто години.

В това време Никол откри ключа за осветлението и включи лампите. На стените бяха окачени огромни платна с абстрактно изкуство. Гамаш се изненада. Очакваше нещо простичко, романтично и лесно за продажба — като акварелни селски пейзажи, а вместо това бе поразен от триметрови сфери и блестящи ивици. Мястото излъчваше сила, ентусиазъм и младежка жар.

— Здравейте — викна и Никол, но в същия момент Гамаш се обърна и видя Клара да се приближава към тях с барета, която заплашваше всеки миг да се изхлузи от главата й.

— Пак се срещаме — заяви госпожа Мороу с усмивка. — След онзи разговор за творбите на Джейн реших да дойда и отново да погледам картината й, да поседя тихичко с нея. Все едно до мен е душата й.

Никол извъртя очи и простена. Бовоар потръпна при реакцията на младата жена и се зачуди дали самият той дава вид на толкова неприятен и ограничен, когато шефът му заговори за предчувствията и интуицията си.

— И миризмата… — Клара пренебрегна Никол и си пое дълбоко и страстно дъх. — Всеки художник реагира на нея. Сърцето му забива лудо. Представете си уханието на прясно изпечените шоколадови курабийки, които сте похапвали в дома на баба си като дете. Съчетанието от лак, маслени бои и фиксатор има същия ефект върху художниците. Всяка акрилна боя притежава собствен аромат, който човек с добър нюх може да различи. Сигурно има аромати, които предизвикват подобна реакция и у вас, полицаите.

Гамаш силно се изсмя — припомнил си бе предната сутрин.

— Право в десетката! Вчера, когато агент Никол дойде да ме вземе от къщи, беше купила кафе „Тим Хортънс“. Две двойни чаши. Въодушевих се на мига, защото свързвам миризмата на кафе в картонена чашка единствено и само с разследвания. — Инспекторът постави ръка на гърдите си и я задържа там. — Доловя ли този аромат, дори да влизам в концертна зала, веднага започвам да се озъртам за труп наоколо.

Клара се засмя.

— Ако си падате по тебеширени контури, картините на Джейн ще ви допаднат. Радвам се, че сте дошли да се запознаете с тях.

— Тази от нейните ли е? — Гамаш обходи с поглед яркото помещение.

— Ами, нищо общо няма с нейните. На друг художник е. Настоящата изложба приключва след седмица и едва тогава ще подредим картините на нашите членове. Откриването е след десетина дни. Не този петък, а следващия.

— Тогава ли ще е изложбата?

— Точно тогава. Две седмици след решението на комисията.

— Можете ли да ми отделите минутка? — Бовоар издърпа настрани Гамаш.

— Разговарях с Лакост. Тъкмо беше приключила телефонния си разговор с лекаря на Тимър Хадли. Според доктора смъртта е била напълно естествена. Рак на бъбреците с разсейки в панкреаса и черния дроб. Не са й оставали много дни. Дори е изкарала повече, отколкото е очаквал.

— У дома си ли е починала?

— Да, на втори септември тази година.

— Деня на труда^[2] — вметна Никол, която току-що се бе приближила към тях.

— Госпожо Мороу, вие какво мислите по въпроса? — обърна се Гамаш към Клара, която бе застанала на почтителна дистанция, но все пак бе чула целия им разговор.

Олеле! Този път наистина я спипаха. Нямаше смисъл да се прави на невинна.

— Смъртта на Тимър не бе изненада, макар да дойде малко неочаквано. Всъщност не, това е леко пресилено. Работата е там, че ние се редувахме да стоим при нея. Този ден бе ред на Рут. Бяха се разбрали преди това, че ако Тимър е добре, Рут ще отскочи да види заключителния парад на областния събор. Тимър казала, че се чувства добре, така че Рут й дала лекарствата, напълнила й чаша вода и излязла.

— Оставила е сама една умираща жена — обобщи Никол.

Клара промълви:

— Да. Знам, че звучи безотговорно, дори егоистично, но ние вече толкова дълго се грижехме за нея, че безпогрешно предугаждахме състоянието й. Всички се измъквахме за половин-един час от време на време, за да изперем дрехите й, да напазаруваме или да й сготвим нещо леко. Така че не е толкова необичайно, колкото изглежда на пръв поглед. — Клара се обърна към Гамаш. — Рут не би я оставила сама, ако бе забелязала и най-малкия признак на влошаване у Тимър. Не мога да ви опиша колко ужасно се почувства, след като я намери починала.

— Значи е било неочаквано — заключи Бовоар.

— В този смисъл, да. Но после лекарите ни обясниха, че се случва много често. В един момент сърцето просто спира да бие.

— Беше ли направена аутопсия? — попита Гамаш.

— Не. Никой не прецени, че има нужда. Защо се интересувате толкова от смъртта на Тимър?

— Просто искаме да си изясним възможно най-добре всичко, свързано със случая — каза Бовоар. — В рамките на няколко седмици в едно много малко селище умират две възрастни жени, което, естествено, поражда някои въпроси. Това е всичко.

— Но както споменахте, става въпрос за стари хора. Едва ли е толкова неочаквано.

— Само дето едната жена е умряла с пробито от стрела сърце — вметна Никол.

Клара примигна.

— Можете ли да ми отделите минутка? — Гамаш дръпна Никол и двамата излязоха от залата. — Агент Никол, ако още веднъж се отнесете към някого по начина, по който току-що постъпихте с госпожа Мороу, ще ви отнема значката и ще ви изпратя вкъщи с автобуса, ясен ли съм?

— Но какво толкова съм направила? Казах истината.

— Вие сериозно ли мислите, че тя не е наясно, че Джейн Нийл е убита със стрела? Наистина ли не можете да осъзнаете какво направихте преди малко?

— Просто казах истината.

— Не, отнесохте се към едно човешко същество като към идиот и напълно съзнателно му причинихте болка. Оттук нататък ще си водите бележки и ще пазите мълчание. По-късно вечерта ще обсъдим въпроса по-обстойно.

— Но…

— Отнасям се към вас с уважение и почит, защото така се държа с всеки. Никога обаче не бъркайте вежливото ми отношение със слабост. Никога повече не спорете с мен. Ясно ли ви е?

— Да, сър. — Никол си обеща оттук насетне да не се обажда, щом като вместо благодарност получаваше такова конско от шефа си. При всеки директен въпрос щеше да отговаря едносрично. Точно така.

— Ето я картината на Джейн — обяви Клара и измъкна от хранилището едно средно голямо платно, което постави върху триножник. — Не всички я одобриха.

Никол едва не възкликна: „Шегувате ли се?“, но в последния момент се сети какво си бе обещала само преди миг.

— А вие харесахте ли я? — попита Бовоар.

— Отначало не, но колкото повече я гледах, толкова повече ми допадаше. Сякаш картината се пренареди и засия. Първоначално ми напомняше на пещерна рисунка, но постепенно се преобрази в дълбоко затрогваща творба. Просто ей така. — И Клара щракна с пръсти.

Гамаш реши, че ще му се наложи да се взира в картината до края на живота си, ако иска да види в нея нещо, което наподобява изкуство. При все това платното излъчваше някакво много странно очарование.

— Но това са Нели и Уейн — възкликна и посочи към две човешки фигури в лилаво, седнали на пейка.

— А това тук е Питър. — Клара посочи към един пай с очи и уста, но без нос.

— Как е успяла да го постигне? Как е съумяла да пресъздаде тези хора по такъв безпогрешен начин само с по две точки за очите и една крива линия за устата?

— Не знам. Аз самата съм художник, рисувам цял живот, но не съм способна на това. Картината обаче съдържа и още нещо. Има дълбочина. Макар че се взирам в нея вече почти час, а онова пренареждане на образите така и не се повтори. Може би съм прекалено настойчива. А магията се получава само когато човек не я търси.

— Добра ли е? — попита Бовоар.

— Там е въпросът. Не знам. Според Питър е чудесна, а останалата част от комисията с едно изключение беше готова да рискува.

— За какъв риск става дума?

— Може да ви прозвучи изненадващо, но художниците са много темпераментни хора. За да бъде одобрена картината на Джейн и показана на изложбата, творбата на някой друг трябва да бъде отхвърлена. Този човек би се ядосал много. Както и близките и приятелите му.

— Би ли се ядосал до такава степен, че да е готов да я убие? — продължи с въпросите Бовоар.

Клара се разсмя:

— Трябва да ви призная, че подобна мисъл е минавала през моята и през главата на всеки друг художник неведнъж. Дори е успявала да се загнезди трайно там. Но едва ли някой би убил човек, защото от „Артс Уилямсбърг“ са отхвърлили творбата му. Не. А и по-логично би било да убие членовете на комисията, не Джейн. Всъщност, като си замисля, никой освен членовете на комисията не знаеше, че картината е била одобрена. Взехме решението едва миналия петък.

Колко далеч в миналото изглеждаше сега този момент, помисли си Клара.

— Дори и госпожица Нийл?

— Е, аз й казах в петък.

— А на някой друг казахте ли?

Клара се смути.

— Онази нощ разговаряхме дълго по темата, докато вечеряхме. Бяхме се събрали у нас преди Деня на благодарността.

— Кой присъстваше на вечерята? — попита Бовоар с готов бележник и молив. Нямаше вече никакво доверие на Никол в това отношение. Младата жена го забеляза и се подразни почти толкова, колкото когато й наредиха да води бележки.

Клара изброи имената.

През това време Гамаш се взираше в картината.

— Какво изобразява?

— Заключителното шествие на областния събор тази година. — Клара посочи към една зеленолика коза с овчарска гега и поясни: — Ето я Рут.

— Господи, наистина е тя — възкликна Гамаш, а Бовоар се засмя гръмко. Приликата беше невероятна. Как го бе пропуснал? — Я чакайте, тук е нарисуван същият ден, същият момент, когато Тимър Хадли е умряла, нали? — Доброто настроение на Гамаш в миг се стопи.

— Да.

— И как е нарекла картината си госпожица Нийл?

— „Един ден от събора“.