Луиз Пени
Убийството на художника (5)

Глава трета

Опустошена и зашеметена до краен предел, Клара седеше в кухнята си. Изпитваше влудяващата нужда да се обади на Джейн и да й каже какво се е случило. Беше станало нещо немислимо. Светът внезапно бе опустял, защото Джейн го беше напуснала. А с нея си бяха отишли и усещането за топлина, спокойствие и нежност. Клара се чувстваше така, сякаш някой бе изтръгнал от тялото й не само сърцето, а и мозъка й. „Как е възможно сърцето ми да продължава да бие? — питаше се, докато се взираше в ръцете си, сплетени и отпуснати в скута й. — Трябва да се обадя на Джейн.“

След църковната служба с разрешение на Гамаш бяха отишли да приберат голдън ретрийвъра Люси и в момента тя се бе сгушила в краката на Клара, сякаш оплакваше загубата на стопанката си.

Питър мислено молеше водата да заври възможно най-бързо, за да може да приготви чай, после всичко това щеше да премине. Мозъкът и възпитанието му внушаваха, че ако направи достатъчно чай и говори по незначителни теми, тогава може би времето ще се върне назад и всички лоши неща ще изчезнат, сякаш изобщо не са се случили. Но той бе живял твърде дълго с Клара, за да търси убежище в отричането на действителността. Джейн беше мъртва. Не, убита. Сега той трябваше да успокои жена си и по някакъв начин да овладее ситуацията. А не знаеше как. Докато се ровеше из шкафа като военен хирург в трескаво търсене на подходящ инструмент, Питър помете настрани различни пакетчета чай. „Съсредоточи се!“ — напомни си. Знаеше, че някъде там, по рафта, се криеше подходящият чай, опиатът на англичаните. Ръката му сграбчи кутията тъкмо когато чайникът засвири. При насилствена смърт етикетът изискваше да пият черен чай „Ърл Грей“. Докато сипваше кипналата вода в каничка — разбира се, не пропусна да се залее с нея — зърна главен инспектор Гамаш да седи сам на пейка насред селския площад. Стори му се, че инспекторът храни птиците, но сигурно се заблуждаваше. Вниманието му се върна към важната задача да приготви чая.

 

 

Арман Гамаш наистина седеше на пейката и наблюдаваше птиците, но всъщност оглеждаше внимателно селцето. Сякаш времето в Трите бора забавяше ход пред очите му. Ежедневната суматоха, оживлението и енергията като че ли станаха по-приглушени. Гласовете замряха, хората забавиха крачка. Гамаш се отпусна на пейката — вършеше онова, в което го биваше най-много. Наблюдаваше. Вглеждаше се в хората, в лицата им, в действията им, а когато беше възможно, се вслушваше и в разговорите им, макар да се намираше на доста голямо разстояние от тях и да долавяше само откъслечни думи. Отбелязваше си кои се докосват едни други и кои — не. Кои се прегръщат и кои си стискат ръцете. Обръщаше внимание на кои очите са зачервени от мъка и кои се държат така, сякаш нищо особено не се е случило.

В далечния край на площада се издигаха три огромни бора. Между тях и пейката му имаше малко езерце, около което бягаха деца с пуловери — Гамаш реши, че вероятно гонят жаби. Селският площад се намираше в центъра на селището, а улица „Команс“ го опасваше от всички страни с домове, изключение правеше пространството зад инспектора. Там явно бе търговският район. Съвсем скромен по размер, той се състоеше от магазинче за хранителни стоки (имаше табела, която гласеше Беливо), пекарна, бистрото и една книжарница. От обиколната улица „Команс“ се отделяха четири пътя, подобно на спици на колело или на четирите посоки на света в компас.

Докато следеше живота в селото, инспекторът остана силно впечатлен от красотата му, от старите домове, обграждащи площада, и китните им многогодишни градини и дръвчета. Сякаш всичко наоколо бе част от природата и не бе създадено от човешка ръка. А внезапната мъка, връхлетяла така неочаквано тази малка общност, бе посрещната с достойнство и тъга и с известно примирение. Селището беше старо, значи познаваше добре мъката. И усещането за загуба.

— Казват, че утре щяло да вали.

Гамаш вдигна поглед. Пред него стоеше Бен с повод в ръка, на който, съдейки по миризмата, май теглеше разлагащ се кучешки труп.

— Така ли? — Инспекторът се отмести учтиво и направи знак на Бен да седне, Дейзи се строполи признателно в краката на собственика си.

— Ще започне от сутринта и ще захладнее.

Двамата мъже останаха мълчаливи за известно време.

— Това е къщата на Джейн. — Бен посочи една каменна виличка от лявата им страна. — А онова там е домът на Питър и Клара. — Гамаш премести поглед към съседния имот. Къщата им бе малко по-голяма от тази на Джейн, но не от камък като нейната, а тухлена. Фасадата й бе опасана от проста дървена веранда с два люлеещи се стола на нея. От двете страни на предната врата стърчеше на пост по един прозорец, а на втория етаж имаше още два с оцветени в топло тъмносиньо щори. В красивия преден двор бяха засадени рози, многогодишни растения и овошки. Вероятно киселици, предположи Гамаш. Ивица с предимно кленови дървета делеше дворовете на двете къщи. Макар че сега вече ги разделяше още нещо.

— Моят дом е ей там. — Бен кимна към една очарователна стара къща с дъсчена фасада, веранда на първия етаж и три капандури на покрива. — Предполагам, че и това над тях също е мое. — Махна неопределено към небето.

Гамаш си помисли, че той сигурно се изразява метафорично или има предвид метеорологичната обстановка. После Бен отлепи поглед от пухкавите облаци и спря очи върху покрива на една къща, кацнала от страната на хълма откъм изхода на селището.

— Собственост е на семейството ми от десетилетия. Майка ми живееше там.

Гамаш не успяваше да намери точните думи. Беше виждал подобни къщи и преди. Много пъти. По време на обучението си в Кеймбридж беше чувал, че ги наричат — доста образно, трябваше да признае — „викториански грамади“. А Квебек, и особено Монреал, разполагаше с доста от тези горделиви грамади, издигнати от безскрупулни шотландски индустриалци, натрупали парите си от железници, алкохол и лихварство. Тези сгради се държаха най-вече благодарение на своята арогантност — твърде краткотраен хоросан, тъй като много от тях бяха отдавна сринати или подарени на университета „Макгил“, който се нуждаеше от поредната викторианска грозотия точно колкото от вируса ебола.

Бен видимо се бе развълнувал при гледката на къщата.

— Ще се преместите ли да живеете там?

— О, да. Но е нужен известен ремонт. Някои части от къщата са като излезли от филм на ужасите. Страховити направо. — Бен си спомни, че бе разказал на Клара за времето, когато двамата с Питър си играеха на война като деца в избата на къщата и се бяха натъкнали на змийско гнездо. Дотогава не бе виждал на живо някой „пребледнял като платно“, но Клара действително бе пребледняла точно така.

— На онези три дървета ли дължи името си селището? — Гамаш вдигна поглед към трите бора в края на площада.

— Не сте ли запознат с историята? Тези борове не са онези, на които е кръстено селото, разбира се. Те са само на шейсет години. Майка ми е помагала при засаждането им, когато е била дете. Тук винаги е имало борове, още от основаването на селото преди повече от двеста години. И винаги са били по три. Трите бора.

— Но защо? — Гамаш се приведе рязко, обзет от внезапно любопитство.

— Това е шифър. Предназначен за имперските лоялисти. Те са заселниците на тукашните земи, с изключение на абнаките^[1], разбира се. — Гамаш забеляза, че Бен с едно изречение успя да отхвърли хиляда години от историята на местното население. — Но ние сме само на няколко километра от границата с Щатите. Когато лоялните на короната граждани бягали оттам по време на Войната за независимост, нямало как да знаят къде е безопасно за тях. Така че бил измислен знак. Там, където имало засадени три бора един до друг, лоялистите били добре дошли.

— Mon Dieu, c’est incroyable.^[2] Толкова елегантно. И гениално просто — заяви видимо впечатлен Гамаш. — Но защо не съм чувал за това? Аз самият изучавам квебекската история и въпреки това този факт ми е абсолютно неизвестен.

— Може би англичаните го пазят в тайна, в случай че отново им се наложи да бягат. — Този път Бен поне прояви благоразумието да се изчерви при думите си. Гамаш се извърна и изгледа високия мъж, леко прегърбен като повечето хора с неговия ръст; дългите му деликатни пръсти придържаха едва каишката на куче, което едва ли бе в състояние да избяга.

— Сериозно ли говорите?

— Последният референдум за независимост беше на косъм да го постигне, както знаете. А и кампанията ставаше доста грозна на моменти. Невинаги е приятно човек да се чувства малцинство в собствената си страна — отвърна Бен.

— Това го разбирам, но дори Квебек да се отдели от Канада, вие, предполагам, няма да се почувствате застрашен, нали? Знаете, че правата ви ще бъдат защитени.

— Така ли? Имам ли правото да поставя табела с надпис на собствения ми език? Или да използвам в работата си само английски? Не. Езиковата полиция веднага ще ме пипне. Аз съм дискриминиран в това отношение. Дори и Върховният съд е съгласен с това. Искам да говоря английски, господин главен инспектор.

— Вие говорите английски. Аз също. И всичките ми подчинени. Без значение дали това ви харесва, или не, господин Хадли, англичаните са уважавани хора в Квебек.

— Невинаги и не от всеки.

— Прав сте. Не всеки уважава и полицейските служители. Просто животът е такъв.

— Вие не сте уважавани заради действията си, заради онова, което квебекската полиция е вършила в миналото. А ние не сме уважавани просто защото сме англичани. Не е едно и също. Имате ли представа колко много се е променил животът ни през последните двайсет години? Колко права сме изгубили? Колко много от съседите, приятелите и роднините ни са напуснали страната заради строгите закони тук? Майка ми едва успяваше да скърпи някоя фраза на френски, но аз съм билингвист. Ние полагаме усилия, господин инспектор, но въпреки това англичаните са обект на подигравки. Обвиняват ни за всичко. Tete carree.^[3] Не. — Бен Хадли кимна към трите масивни бора, полюшвани леко от вятъра. — Аз вярвам в индивида, а не в колектива.

За Гамаш това беше една от фундаменталните разлики между англоговорещите и франкофоните в Квебек — англичаните твърдо вярваха в правата на отделния човек, докато французите се чувстваха длъжни да защитават колективните права. Да бранят езика и културата си.

Познат и донякъде горчив дебат, който обаче рядко влошаваше взаимоотношенията между отделните хора. Гамаш си припомни една статия във вестник „Монреал газет“ отпреди няколко години, чийто автор твърдеше, че Квебек функционира нормално в реалността, но не и на хартия.

— Знаете, че времената се менят, мосю Хадли — каза деликатно Гамаш с надеждата да разсее натрупалото се напрежение. Бурните френско-английски дебати в Квебек водеха до голямо разделение. Според инспектора най-доброто решение бе да ги оставят на политиците и журналистите, които и без това си нямаха друга работа.

— Наистина ли, господин главен инспектор? Действително ли ставаме по-цивилизовани? По-толерантни? Не толкова склонни към насилие? Ако времената наистина се променяха, вие нямаше да имате работа тук.

— Имате предвид смъртта на госпожица Нийл? Нима считате, че е убийство? — Самият Гамаш си задаваше този въпрос.

— Не, не мога да бъда сигурен. Но знам, че който и да го е направил, тази сутрин несъмнено е планирал убийство. Най-малкото на някой невинен елен. Това не е цивилизован акт. Не, инспекторе, хората не се променят. — Бен оброни глава и си поигра с каишката на кучето. — Възможно е и да греша — добави и дари Гамаш с обезоръжаваща усмивка.

Инспекторът бе съгласен с мнението на Бен за лова, но в никакъв случай за хората. И все пак този разговор бе разкрил много за събеседника му, което бе много важно за неговата работа. Да кара хората сами да се разкриват.

Гамаш бе плътно зает през двата часа, откакто се бе разделил с Бовоар. Първо придружи Питър Мороу и Бен Хадли до църквата, където художникът съобщи новината на съпругата си. Застана до вратата, за да наблюдава от разстояние сцената — трябваше да види реакцията на жената, без да се намесва в ситуацията. След това остави семейство Мороу и двамата с Хадли продължиха по пътя към селото.

Раздели се с Бен Хадли в началото на очарователното селище и се запъти право към бистрото. Заведението се виждаше отдалеч със синьо-белите си навеси и кръгли дървени маси със столове на тротоара. Неколцина души отпиваха от кафето си, а очите на всички бяха приковани върху Гамаш, докато минаваше по главната улица.

След като очите му привикнаха с полумрака в бистрото, инспекторът забеляза, че вместо очакваното просторно помещение там има две стаи, всяка със собствена камина, в която весело пращяха цепеници и дънери. Различните антикварни столове и маси постигаха приятен за окото миш-маш от стилове. До част от масите имаше кресла с някога разкошна, а понастоящем избеляла дамаска. Всяка част от мебелировката изглеждаше точно на мястото си, сякаш бе създадена да е там. Прекарал бе достатъчно време в търсене на антики, за да може да различи добрата от лошата стока, а онази диамантена поставка в ъгъла със стъклените чаши и прибори бе наистина рядка находка. В дъното на стаята, върху дълъг дървен плот, стърчеше касовият апарат. Буркани с бонбони и фунийки, канелени пръчици и ярки желирани мечета споделяха плота с кутии зърнени закуски.

След тези две стаи двойна врата извеждаше към трета — трапезарията по всяка вероятност, реши Гамаш; помещението, препоръчано от Бен Хадли.

— С какво мога да ви помогна? — попита го на перфектен френски едра млада жена с нездрав тен.

— Бих искал да говоря със собственика. Мисля, че се казваше Оливие Брюле.

— Моля, седнете, сега ще го извикам. Желаете ли кафе, докато дойде?

Беше се намръзнал на площада и представата за едно горещо cafe au lait пред тази камина с весели пламъци бе повече от изкусителна. И може би една-две сладки. Имаше нещо необичайно в това красиво бистро и докато чакаше мистър Брюле и кафето, се замисли какво ли е то. Нещо дребно, което не му се струваше много на място.

— Простете за безпокойството — разнесе се нечий гърлен глас над него.

Инспекторът вдигна поглед и видя възрастна жена с късо подстригана бяла коса, стиснала чепат бастун. Гамаш се изправи и след миг забеляза, че е по-висока, отколкото предполагаше. Дори приведена над бастуна, жената бе почти с неговия ръст. И като че ли не беше толкова немощна, колкото изглеждаше.

Арман Гамаш се поклони леко и посочи към другия стол до масичката си. Жената се поколеба, но все пак седна.

— Казвам се Рут Зардо. — Каза го на висок глас и бавно, сякаш обясняваше нещо на непослушно дете. — Вярно ли е? Джейн наистина ли е мъртва?

— Да, госпожо Зардо. Съжалявам много.

В бистрото се разнесе внезапен трясък — толкова силен, че накара Гамаш да подскочи. Забеляза обаче, че никой от присъстващите дори не помръдна. След миг проумя, че трясъкът е дошъл от Рут Зардо. Тя бе ударила бастуна си в пода, както пещерен човек би треснал боздугана си в земята. Не бе виждал подобно нещо досега. Вярно, имаше хора с бастуни, които чукаха по пода с тях — особено дразнещ начин за привличане на внимание, който обаче вършеше работа. Но Рут Зардо беше хванала бастуна си откъм правата му страна и бе замахнала над главата си, преди да удари извитата му дръжка в пода.

— Какво правите тук, докато тя лежи мъртва в гората? Що за полицай сте? Кой е убил Джейн?

Бистрото за миг замлъкна, но след малко шумът от разговорите бавно се възобнови. Арман Гамаш заби властния си поглед в жената и бавно се наведе над масата, за да се увери, че никой друг няма да го чуе. Рут, изглежда, наистина очакваше да чуе името на убиеца на приятелката си, защото с готовност се приведе към инспектора.

— Госпожо Зардо, работата ми е да открия убиеца на вашата приятелка. И ще го направя. Но по начин, който смятам за най-подходящ. Няма да позволя да бъда сплашван, нито да се отнасяте към мен с неуважение. Това е мое разследване. Ако имате нещо да ми кажете или да запитате, моля, направете го. Но никога повече не размахвайте този бастун в мое присъствие. И никога не ми говорете по този начин.

— Как посмях! Този полицай тук явно се убива от работа. — Гласът на Рут Зардо се извиси, а тя самата се надигна от стола си. — В никакъв случай не бива да пречим на работата на каймака на Surete.

Гамаш се зачуди дали Рут Зардо наистина мисли, че сарказмът й би довел до нещо градивно. Запита се и защо старата жена се държи по този начин.

— Какво ще поръчате, госпожо Зардо? — попита я младата сервитьорка, сякаш нищо не се бе случило. Или просто се опитваше да разсее напрежението.

— Един скоч, Мари — отговори Рут, след което внезапно се смали и рухна обратно в креслото си. — Толкова съжалявам. Простете ми.

По гласа й Гамаш прецени, че жената пред него има богат опит с извиненията.

— Предполагам, мога да се опитам да оправдая поведението си с вестта за смъртта на Джейн, но истината е, че аз съм си такава. Не умея да подбирам битките, в които влизам. Странно, но самият живот ми се струва като някаква битка. Целият.

— Значи ли това, че ще видя още такива прояви от вас?

— О, така мисля. И няма да сте единственият. Обещавам обаче да не размахвам повече бастуна си, поне не и във ваше присъствие.

Арман Гамаш се облегна на стола си точно в мига, когато донесоха скоча и кафето със сладките. Той ги взе и с цялото достойнство, на което беше способен, се обърна към Рут:

— Желаете ли сладки, госпожо?

Рут си избра най-голямата и веднага захапа червения край на сладкиша.

— Как се е случило? — попита.

— Изглежда като нещастен случай при лов. Можете ли все пак да се сетите за някого, който умишлено би искал да убие приятелката ви?

Рут разказа на Гамаш историята за момчетата и патешкия тор.

След като я изслуша, инспекторът попита:

— Защо мислите, че е възможно тези момчета да са я убили? Съгласен съм, че постъпката им е отвратителна, но тя е изрекла на висок глас имената им, така че убийството й не би прикрило самоличността им. Какво биха спечелили от него?

— Отмъщение може би? — предположи Рут. — На тяхната възраст преживяното унижение би могло да се възприеме като смъртно оскърбление. Това са същите хлапетии, които се опитаха да унижат Оливие и Габри, но ситуацията се преобърна на сто и осемдесет градуса. А такива наглеци като тях не обичат да им го връщат тъпкано.

Гамаш кимна. Не беше изключено. Но отмъщението със сигурност не би било хладнокръвно убийство, освен ако извършителят му не е психопат.

— От колко време се познавате с госпожа Нийл?

— Госпожица. Тя никога не се омъжи — поправи го Рут. — Макар че в един момент беше на косъм да го направи. — Как се казваше мъжът? — Замисли се. — Анди. Анди Селчук. Не. Сел… Сел… Селински. Андреас Селински. Беше преди много години. Петдесет или повече. О, няма значение.

— Моля ви, разкажете ми — каза Гамаш.

Рут кимна и разсеяно разбърка скоча си.

— Анди Селински беше дървосекач. Тук винаги е имало много сечища, но повечето от тях вече са изоставени. По онова време Анди работеше на „Монт еко“, във фирмата на Томпсън. Някои от дървосекачите бяха буйни мъже. Обикновено работеха по цяла седмица в планината, спяха лошо, особено по време на ураган и в размножителния период на мечките, а досадните мушици ги докарваха до лудост. Мажеха се с меча мас, за да се предпазват от насекомите. Бояха се повече от мушиците, отколкото от мечките. В събота и неделя плъзваха от горите в селото като зараза.

Гамаш слушаше внимателно и с искрен интерес, макар да не бе сигурен дали това има пряко отношение към разследването.

— Фирмата на Кай Томпсън обаче не беше като останалите. Не знам как, но жената някак бе успяла да всее респект в тези груби мъже. Никой не смееше и зъб да обели пред нея — изрече Рут с нескрито възхищение. — Анди Селински направи кариера при нея и се издигна до бригадир. Беше роден за ръководител. Джейн се влюби в него, но трябва да призная, че и други от нас бяха луднали тайно по него. С тия огромни ръце и това обветрено лице…

Възрастната жена потъваше в спомени и Гамаш усети как изчезва от погледа й.

— Беше истински великан, но много нежен. Не, нежен не е точната дума. Беше порядъчен. Можеше да бъде груб, дори брутален. Но никога коварен. И винаги беше чистоплътен. Ухаеше на тоалетен сапун. Обикновено слизаше в града с колегите си от фирмата, те се отличаваха от останалите дървосекачи, защото не воняха на гранясала меча мас. Кай сигурно ги е стъргала с четка и луга.

Гамаш се зачуди колко трябва да е била ниска летвата, щом за да привлече една жена, мъжът е трябвало просто да не вони на разлагащи се мечки.

— При първия танц на областния събор Анди избра Джейн. — Рут замлъкна внезапно, потопена в спомени. — Още не мога да го проумея — заяви след малко. — Искам да кажа, Джейн беше мила и прочее. Всички я харесвахме. Но, честно казано, беше грозна като смъртта. Приличаше на коза.

Рут се изсмя гръмко на цветущото си описание. Не беше лъжа. Лицето на младата Джейн се удължаваше напред, сякаш аха да посегне за нещо, носът й бе като на барон Мюнхаузен, а брадичка почти отсъстваше. Освен това беше и късогледа, но родителите й се преструваха, че не знаят за слабото й зрение; отказваха да признаят, че са създали несъвършено дете. Така че тя бе винаги втренчена и с протегнат напред до опъване на жилите врат, опитвайки се да види по-ясно заобикалящата я действителност. Изражението й като че ли вечно питаше: „Това става ли за ядене?“ Младата Джейн беше и пълничка. Каквато и остана до края на живота си.

— Но поради някаква незнайна прищявка на съдбата Андреас Селински избра нея. Танцуваха цяла нощ. Бяха впечатляваща гледка. — При тези думи гласът на Рут прозвуча по-грубо.

Гамаш добросъвестно се опита да си представи как младата Джейн, ниска и трътлеста, танцува с онази планина от мускули.

— Двамата се влюбиха лудо, но родителите й научиха и сложиха край на историята. Получи се голяма разправия. Джейн беше дъщеря на главния счетоводител на „Мелниците на Хадли“. Абсолютно немислимо бе да сключи брак с дървосекач.

— И какво стана накрая? — не се сдържа инспекторът.

Рут го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път.

— О, Анди умря.

Гамаш вдигна вежди.

— Не е необходимо да се вълнувате, инспектор Клузо^[4] — добави Рут. — Просто нещастен случай в гората. Бил затиснат от дърво. Пред множество свидетели. Случваше се непрекъснато. Макар навремето да се носеше романтичен слух, според който сърцето му било разбито до такава степен, че вече му било все едно жив ли е, или е мъртъв. Глупости. Аз също го познавах. Той я харесваше, може би дори я обичаше, но не беше луд. Всички ние в някакъв момент претърпяваме тежки неща, но не се самоубиваме. Не, това си беше просто нещастен случай.

— Какво направи Джейн?

— Отиде да учи. Върна се две години по-късно с диплома за учителка и почна работа в местното Шесто училище.

Гамаш забеляза, че на ръката му е паднала слаба сянка, и вдигна очи. До него бе застанал мъж на около трийсет и пет години. Рус, строен, добре облечен в небрежен стил, сякаш току-що излязъл от моден каталог. Изглеждаше уморен, но изпълнен с желание да помага.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Оливие Брюле.

— Арман Гамаш, главен инспектор от отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

Зад гърба му Рут се изненада. Явно бе подценила човека. Беше голяма клечка. Нарекла го бе „инспектор Клузо“, но това беше единственото оскърбление, за което се сещаше. Оливие изчака Гамаш да си поръча обяда, след което се обърна към Рут.

— Как си? — попита и я докосна леко по рамото.

Тя примигна като опарена.

— Бива. Как е Габри?

— Не много добре. Знаеш го с каква крехка психика е. — Всъщност Оливие понякога си мислеше, че Габри е роден без каквито и да е защитни механизми.

Гамаш бе добил обща представа за биографията на Джейн, преди Рут да си тръгне. Научи също така името на един неин роднина. Племенница на име Йоланд Фонтен, агент по недвижими имоти в Сан Реми. Той погледна часовника си — 12,30. Сан Реми бе на четвърт час оттук. Вероятно щеше да стигне навреме. Докато бъркаше в джоба си за портфейла, видя Оливие да излиза и в миг реши, че е по-добре да убие с един куршум два заека.

Тъкмо сваляше шапката и палтото си от закачалката, когато забеляза бяла табелка, висяща на кука. И тогава го осени. Ето кое го бе смущавало през цялото време. Извърна се, докато навличаше горната си дреха, и огледа отново масите, столовете, огледалата и всички други антики в бистрото. Към всеки от предметите имаше закачена табелка. Мястото беше и антикварен магазин. Всичко тук беше за продан. Човек можеше да си изяде кроасана, след което да си купи подноса. Изпита истински прилив на вдъхновение при разрешаването на тази дребна загадка.

Няколко минути по-късно пътуваше с колата на Оливие за Сан Реми. Лесно го убеди да го хвърли до другото селище. Човекът гореше от желание да помага.

— Задава се дъжд — каза Оливие, докато колата подскачаше по чакъления път.

— Според прогнозата се задава застудяване утре — добави Гамаш. И двамата кимнаха мълчаливо. След още няколко километра Гамаш пак проговори: — Каква беше госпожица Нийл?

— Не ми го побира умът как е възможно някой да я убие. Беше изключителен човек. Много внимателна и нежна.

Оливие несъзнателно приравняваше начина на живот на хората с това как умираха. Гамаш винаги се изненадваше от подобни съждения. Човек неизменно очакваше, че ако някой е водил нормален и морален живот, то краят му трябва да е също така достоен; че от насилствена смърт загиват само онези, които са го заслужили с нещо, а убийствата сполетяват само виновните. Колкото и добре да го крият, хората обикновено смятат, че ако някой е бил убит, той си го е заслужил с нещо. Затова и всички се удивляваха толкова при вестта за насилствената смърт на някой добър и морален човек. Сякаш изпитваха тайното подозрение, че може да е станала някаква грешка.

— Никога не съм срещал човек, който да е винаги мил и добър. Нямаше ли някакви недостатъци? Някой, към когото да не се е отнесла по най-добрия начин?

Мъжът мълча дълго време и Гамаш се зачуди дали е забравил за въпроса му. Но все пак чакаше. Арман Гамаш притежаваше голям запас от търпение.

— Двамата с Габри сме тук едва от дванайсет години. Не знам каква е била преди това. Но да ви кажа честно, до този момент не съм чул абсолютно нищо лошо за Джейн.

Скоро пристигнаха в Сан Реми — селище, което Гамаш познаваше бегло. В скиорските си дни, когато децата му бяха още малки, бе прекарал известно време в издигащата се над градчето планина.

— Преди да тръгнете, не искате ли да ви разкажа за племенницата й Йоланд?

Гамаш забеляза напрежението в гласа на Оливие. Явно изгаряше от желание да сподели нещо. Но това трябваше да почака.

— Не сега, на връщане.

— Чудесно. — Оливие паркира и посочи към офиса за недвижими имоти в малкия мол.

Докато близкият Уилямсбърг беше сравнително голям, Сан Реми бе старо провинциално селище. Застроен без предварителен архитектурен план, той бе работническо градче и в някои отношения изглеждаше далеч по-истински от по-привлекателния на пръв поглед Уилямсбърг — главния административен център на околията.

Уговориха се да се срещнат при паркираната кола в 13,15. Гамаш забеляза, че Оливие не заключи вратите, макар да имаше някакви вещи на задната седалка. Просто се отдалечи спокойно.

Руса жена поздрави с широка усмивка главния инспектор още на прага.

— Приятно ми е, господин Гамаш, аз съм Йоланд Фонтен. — Протегна ръка и стисна неговата, преди още да я е подал.

Инспекторът усети, че жената го преценява с опитно око. Беше позвънил предварително, за да е сигурен, че ще я завари в офиса, и очевидно фигурата или палтото му бяха направили добро впечатление.

— Моля, седнете. От какъв вид недвижими имоти се интересувате? — Жената го настани в кресло с оранжева тапицерия. Щом Гамаш извади служебната си карта и я плъзна по бюрото към нея, усмивката й угасна. — Какво е направило сега това дяволско хлапе? Tabarnacle.^[5] — Безупречният й френски изчезна за миг, заместен от грубия и рязък език на улицата.

— Не, госпожо. Джейн Нийл ваша леля ли е? От Трите бора?

— Да. Защо?

— Съжалявам, но имам лоши новини за вас. Тази сутрин леля ви е намерена мъртва.

— О, не — изрече, сякаш бе открила петно върху някоя стара тениска. — Сърцето?

— Не. Смъртта й не е била естествена.

Йоланд Фонтен се втренчи в него, докато се опитваше да възприеме чутото. Очевидно бе наясно със значението на всяка отделна дума, но събрани заедно, те сякаш губеха всякакъв смисъл за нея.

— Не е била естествена. Какво означава това?

Гамаш огледа седналата жена. Лакирани нокти, руса коса, подредена в прецизна прическа, лице, гримирано като за бал, само че в обедно време. Прецени, че трябва да е около трийсетте, но тежкият грим я състаряваше с двайсет години. Явно не водеше природосъобразен начин на живот.

— Открили са я в гората. Убита.

— Насилствена смърт ли? — прошепна.

— Още не знаем. Доколкото ми е известно, вие сте най-близката й роднина. Така ли е?

— Да. Майка ми беше по-малката й сестра. Почина от рак на гърдата преди четири години. Бяха много близки. Ето така. — Йоланд се опита да сплете пръсти, но маникюрът й пречеше и това окарикатури жеста. Отказа се от опита да илюстрира твърдението си и изгледа многозначително Гамаш. — Кога мога да вляза в къщата? — попита.

— Извинете, не ви разбрах.

— В Трите бора. Леля Джейн открай време твърдеше, че къщата й ще бъде моя след смъртта й.

Гамаш бе виждал твърде много мъка в живота си и знаеше, че хората се държат по най-различен начин в такива случаи. Първото нещо, което бе сторила собствената му майка, след като се събудила до мъртвия си съпруг, с когото я свързваха петдесет години брак, бе да се обади на фризьорката и да отмени часа си при нея. Беше наясно, че не трябва да съди за хората от начина, по който реагират при подобни лоши новини. И въпреки това въпросът й му се стори странен.

— Не знам. Ние самите още не сме влизали.

Йоланд видимо се развълнува.

— Ами аз имам ключ. Мога ли да вляза преди вас, просто за да подредя?

За момент Гамаш се зачуди дали това е стандартната реакция на агент по недвижими имоти.

— Не.

Лицето на жената застина и почервеня като лака на ноктите й. Явно не беше свикнала да й отказват и не можеше да владее гнева си.

— Ще се обадя на адвоката си. Къщата е моя и няма да ви позволя да влезете. Ясно ли ви е?

— Като стана дума за адвокати, случайно да знаете чии услуги е ползвала леля ви?

— Стикли. Норман Стикли. — Гласът й проряза въздуха като бръснач. — Ние също го използваме от време на време при сключването на сделки за покупко-продажба на къщи в Уилямсбърг.

— Бихте ли ми дали координатите му?

Докато тя пишеше, Гамаш се огледа и забеляза, че една-две от офертите на таблото за продан са на имения — красиви и обширни стари домове, но по-голямата част бяха скромни.

Йоланд разполагаше с много апартаменти и каравани. Все някой трябваше да продава и мобилни домове, помисли си Гамаш. И вероятно продажбата им изискваше далеч по-големи търговски умения, отколкото осъществяването на сделка за някоя стара къща. Ако човек разчиташе само на каравани обаче, сигурно му се налагаше да продава голям брой от тях, за да свързва двата края.

— Ето. — Тя бутна листчето по бюрото към него. — Адвокатът ми ще ви се обади.

Гамаш завари Оливие в колата.

— Да не закъснях? — Той погледна часовника си. Беше 13,10 часът.

— Не, даже малко подранихте. Тъкмо купих няколко връзки лук за днешната вечеря. — Гамаш усети острия и приятен аромат в колата. — А и да ви кажа честно, реших, че разговорът ви с Йоланд няма да отнеме много време. — Оливие придружи думите си с усмивка, докато изкарваше колата на улица „Пренсипал“. — Как мина?

— Не съвсем както очаквах — призна Гамаш.

Оливие се изсмя:

— Нашата Йоланд е нещо уникално. Да не изпадна в истеричен плач?

— Всъщност не.

— А, това вече е изненада. Мислех, че при дадените обстоятелства и допълнителното присъствие на полицейски служител ще демонстрира върховните си актьорски умения, като влезе в ролята на единствен оцелял. Йоланд е триумф на формата над съдържанието. Дори не съм сигурен дали е наясно със съдържанието, толкова е заета с граденето на имиджа си.

— Какъв имидж?

— На успяла жена. Тя има нужда да гледат на нея като на щастлива и успешна съпруга и майка.

— Не изпитваме ли всички такава необходимост?

Тук Оливие вдигна вежди и го изгледа многозначително. Гамаш мигом проумя какво е казал. Отвърна му със същия жест и поглед, при което Оливие отново се разсмя.

— Исках да кажа, че всички имаме своята фасада за пред обществото — усмихна се Гамаш.

Оливие кимна. Така си беше. Особено в гейската общност, където хомосексуалистът трябваше да е забавен, умен, ироничен и най-вече привлекателен. Нещо, което изискваше неимоверни усилия през цялото време. То бе и една от причините да избяга в провинцията. Предчувстваше, че в Трите бора няма да му се налага да носи тази маска през цялото време. Но не бе отчел, че този комфорт също си има цена.

— Прав сте. Но си мисля, че случаят с Йоланд е още по-тежък. Тя е като холивудски декор. Една голяма фалшива фасада, зад която е празно и грозно. Абсолютна пустота.

— А какви бяха взаимоотношенията й с госпожица Нийл?

— Ами, явно са били доста близки в детските години на Йоланд, но след това е настъпил някакъв разрив. Нямам представа какво точно е станало. Тази жена винаги докарва околните до бяс, но изглежда, въпросната разправия е надхвърлила всякакви граници. Джейн дори отказала да се вижда повече с Йоланд.

— Наистина ли? Защо?

— Нямам представа. Клара може да знае нещо по въпроса. Тимър Хадли сигурно също би могла да ви каже доста, но вече не е сред живите.

Ето, за пореден път чуваше този факт. Смъртта на Тимър само месец преди тази на Джейн.

— И все пак Йоланд Фонтен явно счита, че госпожица Нийл е завещала всичко на нея.

— Възможно е. При някои хора кръвта вода не става.

— Прояви изключителна настойчивост да влезе в къщата на госпожица Нийл преди нас. Това говори ли ви нещо?

Оливие се замисли за момент.

— Не мога да преценя. А и не мисля, че друг би могъл да ви отговори на този въпрос, тъй като никой никога не е влизал в дома на Джейн.

— Моля? — Гамаш помисли, че не е разбрал.

— Може да ви прозвучи смешно, но толкова съм привикнал с този факт, че дори за миг не ми хрумна да го спомена. Да. Това беше единствената особеност при Джейн. Посрещаше ни във всекидневната и кухнята си. Нито веднъж не ни позволи да разгледаме другите стаи.

— Но може би Клара…

— Дори и Клара. Дори и Тимър. Абсолютно никой.

Гамаш си отбеляза мислено да провери дали е така веднага след обяда.

Пристигнаха в Трите бора малко преди уречения час. Гамаш се настани на пейката на площада и отново загледа как върви животът в селцето. Бен му прави компания няколко минути, след което повлече Дейзи към дома си. Преди да тръгне към бистрото, Гамаш обмисли всичко, което бе чул до този момент, както и кой би имал желание да убие такава мила жена.

 

 

Бовоар беше оборудвал един голям плот с хартия и маркери. Гамаш зае стола до неговия в задната стая на бистрото, която им бе предоставил за работни срещи Оливие, и се загледа през стъклата на двойната врата. Пред погледа му се откриваха маси с прибрани чадъри, а зад тях — реката. Бела Бела^[6]. Наистина беше красива.

Помещението се изпълни с гладни и измръзнали полицаи. Гамаш забеляза, че агент Никол си е избрала място настрани, и се зачуди каква е причината за уединението й. Пръв докладва Бовоар, докато още ръфаше сандвича си.

— Претърсихме цялото място и открихме… — Отвори бележника си, размаза горчица върху страницата и продължи: — … три стари бирени бутилки.

Гамаш вдигна вежди.

— Само това?

— И към петнайсет милиона окапали листа.

— Ето това е раната. — Бовоар нарисува кръг с червен маркер. Полицаите го наблюдаваха без особен интерес. Начерта четири, излизащи от кръга линии, които наподобяваха основните географски посоки на компас. Сега няколко от полицаите оставиха сандвичите си на масата. Ставаше интересно. Нарисуваното изглеждаше като груба карта на Трите бора. Втренчен в зловещото изображение, Гамаш се зачуди дали убиецът не го е направил нарочно. — Възможно ли е стрела да причини такава рана? — попита Бовоар.

Явно никой не знаеше отговора.

Гамаш се замисли. Ако една стрела бе способна да нанесе такава рана, къде се бе дянала тогава? Би трябвало да е в тялото. В съзнанието му изплува образът на Notre Dame de Bon Secours — църквата, която посещаваха с Рен-Мари от време на време. Стените бяха изрисувани нагъсто с ликове на светци в мигове на страдание или екстаз. Един от тези образи се появи пред очите му. Рухналият в гърчове Свети Себастиян с надупчено от стрели тяло. Всяка от тях стърчеше от мъченика като обвинителен пръст. От тялото на Джейн Нийл трябваше да стърчи стрела, сочеща към онзи, който я бе изстрелял. Изходна рана не трябваше да има. И все пак имаше. Поредната загадка.

— Да оставим това засега и да продължаваме нататък. Следващият доклад.

Обядът продължи, насядалите наоколо полицаи слушаха и размишляваха на глас в атмосфера, която насърчаваше съвместната работа. Арман Гамаш бе силен привърженик на отборната работа в екипа си, а не на конкуренцията. Съзнаваше, че хора като него се броят на пръсти в ръководството на Surete. Вярваше, че добрият лидер трябва да е добър последовател. И призоваваше членовете на екипа си да се отнасят с взаимно уважение един към друг, да се изслушват и подкрепят. Не навсякъде срещаше разбиране. Полицията бе среда, където всички се бореха със зъби и нокти, където успехът означаваше повишение. Беше безсмислено да разкриеш убийство втори. Гамаш знаеше, че в Surete не възнаграждават онези, които го заслужават, затова поощряваше отборните играчи. Самият той разкриваше почти сто процента от престъпленията, които разследваше, и все пак бе заседнал на поста, който заемаше от дванайсет години. Нещо, което не го вълнуваше особено, защото беше щастлив човек.

Хапна от печеното пиле и хлебчето със зеленчуци, храната в бистрото беше превъзходна. Някои от полицаите си бяха поръчали бира, но Гамаш предпочиташе джинджифилово пиво. Купчината сандвичи бързо се стопи.

— Съдебният лекар откри нещо странно — докладва Изабел Лакост. — В раната са открити две късчета от перо.

— Стрелите нямаха ли прикрепени пера в края си? — попита Гамаш. Пред очите му отново изникна свети Себастиян. Всички стрели, с които бе набучено тялото му, имаха накрайници от пера.

— Навремето е било така — обади се бързо Никол, доволна да покаже начетеността си. — Сега ги правят от пластмаса.

Гамаш кимна:

— Не ми беше известно. Нещо друго?

— Както самият вие видяхте, имаше много малко изтекла кръв, значи смъртта е била мигновена. Била е убита на мястото, където я открихме. Тялото не е местено. Убийството е било извършено в интервала между шест и половина и седем тази сутрин.

Гамаш съобщи наученото от Оливие и Йоланд и раздаде задачите на екипа си. Първо трябваше да претърсят къщата на Джейн Нийл. В този момент мобилният му телефон иззвъня. Беше адвокатът на Йоланд Фонтен. Главният инспектор никога не повишаваше глас, но този път не можа да скрие раздразнението си.

— Засега ще отложим влизането в къщата на Джейн Нийл — обяви, след като приключи телефонния разговор. — Адвокатът на госпожа Фонтен се е сдобил по някакъв неведом начин със съдебно решение, което ни забранява да претърсим къщата.

— Докога? — попита Бовоар.

— Докато докажем, че е предумишлено убийство, или стане ясно, че госпожа Фонтен не наследява имота. Новите приоритети са както следва: открийте завещанието на Джейн Нийл, съберете информация за местните стрелци с лък и искам да знам защо някой ще си прави труда да измъква стрелата, ако неволно е прострелял госпожица Нийл. Трябва също така да изровим повече подробности за смъртта на Тимър Хадли. Аз ще се погрижа да намеря помещение за временен щаб в селото. Ще разговарям и със семейство Мороу. Бовоар, придружете ме, ако обичате. Вие също, агент Никол.

— Днес е Денят на благодарността… — каза Бовоар.

Гамаш спря като вкаменен. Как можа да забрави?

— Кой от вас има планове за празнична вечеря?

Всички вдигнаха ръце във въздуха. Впрочем той също имаше. Съпругата му беше поканила най-добрите им приятели за вечеря и ако не се появеше, със сигурност щеше да им липсва.

— Промяна на плановете. Тръгваме обратно към Монреал към четири, значи след час и половина. Свършете възможно повече работа в този интервал. Не трябва да се мотаем, защото пуйката няма да ни чака.

 

 

Стара дървена порта и лъкатушеща пътечка ги отведоха до вратата на вилата. Пространството около нея бе порозовяло от разцъфналите в студа розови хортензии. Пътеката беше заградена от две страни със стари градински рози, смесени с някакво лилаво цвете, което според Гамаш беше лавандула. Напомни си да попита за това госпожа Мороу в някой по-подходящ момент. Веднага разпозна напръстниците и ружите. Единственото, за което съжаляваше по отношение на апартамента в Отремон, бе, че разполага само със сандъчета за цветя по прозорците. Предпочиташе да има градина като тази. В пълна хармония със скромната тухлена къща, към която се приближаваше. Домакинът Питър Мороу отвори тъмносинята врата още преди Гамаш и хората му да почукат, след което влязоха в едно малко антре с окачени палта и чифтове обувки, подредени под дълъг дървен рафт.

— По новините казаха, че се задава дъжд — рече Питър, докато поемаше връхните им дрехи, след което ги поведе към голямата селска кухня. — Разбира се, почти никога не познават. Изглежда, тук имаме специален микроклимат. Навярно е заради планините.

Стаята беше топла и удобна, с лъскави шкафове от тъмно дърво и открити рафтове с подредени на тях буркани, кутии и чаши. Килимите бяха като нахвърляни по пода и придаваха на помещението уют и спокойствие. В един от ъглите на боровата маса стърчеше самотен едър букет. Клара седеше в другия край, загърната в пъстро плетено одеяло. Изглеждаше унесена и откъсната от света.

— Кафе? — Питър не беше много сигурен в етикета, но и тримата отказаха.

Клара се изправи с лека усмивка и протегна ръка; одеялото се изхлузи от рамото й. Хората до такава степен бяха привикнали с любезностите, помисли си Гамаш, че дори при такава ужасна мъка продължаваха да се усмихват учтиво.

— Моите съболезнования — обърна се той към Клара.

— Благодаря ви.

— Ще ви помоля да седнете тук и да водите бележки — прошепна Гамаш на Никол и й посочи един простичък дървен стол до вратата на антрето.

„Бележки — изсумтя Никол мислено. — Отнася се към мен като със секретарка. Да имаш две години стаж в_ Surete du Quebec_ и да ти заповядат да седнеш и да водиш бележки.“

Останалите насядаха около кухненската маса. Ивет забеляза, че нито Гамаш, нито Бовоар извадиха бележниците си.

— Според нас смъртта на Джейн Нийл е нещастен случай, но сме изправени пред един проблем — започна Гамаш. — Не можем да открием оръжието и до този момент никой не се е обадил, ето защо се налага да разследваме случая като нещастен случай с подозрение за убийство. Можете ли да се сетите за някого, който би желал да причини зло на вашата приятелка?

— Не — каза Питър. — Джейн организираше продажби на сладкиши и стари вещи за благотворителни цели от името на женското църковно дружество тук, в храма „Свети Тома“. Беше пенсионирана учителка. Водеше тих и спокоен живот.

— Госпожо Мороу?

Клара се замисли за момент или поне си даде вид, че го прави. Мислите й бяха толкова объркани, че не бе в състояние да даде ясен отговор.

— Възможно ли е някой да има материална изгода от смъртта й? — Гамаш реши, че формулирането на един по-конкретен въпрос може да е от полза.

— Не мисля — отвърна Клара, чувстваше се глупаво заради всички емоции, които изпитваше в момента. — Нямаше финансови затруднения, доколкото знам, макар и никога да не сме разговаряли на тази тема. Тук човек се блъска доста, за да изкара малко пари. Отглеждаше си сама зеленчуците, но по-голямата част от реколтата раздаваше на хората. Винаги съм мислила, че го прави повече за развлечение, отколкото от необходимост.

— А какво ще кажете за къщата й? — запита Бовоар.

— Да, цената й ще бъде доста висока — обади се Питър.

— Но висока за стандартите на селото, не за тези в Монреал. Според мен би могла да получи към сто и петдесет хиляди долара за нея. Или малко повече.

— Може ли някой да има друга изгода от смъртта й?

— Според мен такъв няма, поне на пръв поглед.

Гамаш се надигна.

— Имаме нужда от временен щаб в селото. Място, където никой няма да ни безпокои до приключване на следствието. Да се сещате за подходящо място?

— Железопътната гара. Вече не се използва по предназначение. Доброволната противопожарна команда си е направила централа там. Едва ли ще имат против да споделят сградата с вас.

— Боя се, че се нуждаем от нещо по-уединено.

— Тогава пробвайте в старата училищна сграда — предложи Клара.

— В която е работила госпожица Нийл?

— Същата — кимна Питър. — Минахме покрай нея тази сутрин. Собственост е на семейство Хадли, но в последно време се използва от Клуба на стрелците с лък.

— Клуб на стрелците с лък? — Бовоар не вярваше на ушите си.

— На доста години е. Двамата с Бен го основахме отдавна.

— Заключено ли е? Имате ли ключ?

— Мисля, че трябва да имам някъде. Бен също. Но никога не заключваме. А може би трябва. — Погледна към Клара, за да потърси мнението й или за подкрепа, но срещна само безизразното й лице.

Гамаш кимна на Бовоар, който извади мобилния си и телефонира, докато останалите разговаряха.

— Бих искал утре да организираме среща на местните хора в единайсет и половина в църквата „Свети Тома“ — заяви Гамаш. — Но се налага да ги известим.

— Няма проблем. Само кажете на Оливие. Веднага ще събере цялата провинция барабар с участниците в мюзикъла „Котки“. А партньорът му Габри е диригент на местния хор.

— Не мисля, че ще имаме нужда от музика — отбеляза Гамаш.

— Аз също, но трябва да влезете вътре. Той държи една голяма връзка с ключове.

— Клубът на стрелците с лък е отворен, но църквата се заключва, така ли?

— Свещеникът е от Монреал — обясни Питър.

Гамаш се сбогува със семейство Мороу и тримата прекосиха вече познатия селски площад. Инстинктивно забавиха крачка, докато вървяха по опадалите листа, които шумоляха леко и излъчваха приятен есенен аромат.

Пансионът бе разположен диагонално на една редица търговски сгради на ъгъла на улица „Олд Стейдж“ — още един път, отвеждащ извън селото. Някога тук спираха за почивка дилижансите, кръстосващи оживения маршрут между Уилямсбърг и Сан Реми. С пристигането на Оливие и Габри сградата отново започна да подслонява уморени пътници. Гамаш каза на Бовоар, че ще поиска необходимата информация и ще направи резервации.

— За колко време? — попита по-младият мъж.

— Докато решим случая или го дадат на друг отдел.

— Онова хлебче трябва да е било адски вкусно.

— Ще ви призная, Жан Ги, че ако имаше и гъби в него, като нищо щях да купя онова дяволско бистро и да се настаним в него. Там щеше да ни е далеч по-приятно и удобно, отколкото на повечето места, където отсядаме.

Вярно беше. Разследванията им често ги отдалечаваха от дома и ги отвеждаха в затънтени провинциални градчета. Налагало им се бе да отсъстват по цели седмици. Бовоар се надяваше този път да е по-различно, особено при тази близост до Монреал. Но явно нямаше да е така.

— Направете ми резервация.

— Никол, а вие? — запита Гамаш през рамо. — Желаете ли да останете?

Ивет Никол реагира така, сякаш е изтеглила печелившия билет от лотарията.

— Страхотно! Не нося резервни дрехи, но това не е проблем, мога да взема назаем от някоя местна жена и да изпера тези във ваната довечера…

Гамаш вдигна ръка:

— Не ме слушате. Тази вечер се прибираме у дома, а разследването започваме утре сутрин.

По дяволите! Всеки път, когато проявеше ентусиазъм, й се отплащаха с шут в задника. Кога ли щеше да поумнее?

Стъпалата към обширната веранда на пансиона бяха украсени с кратунки. Вътре износените персийски килими и натруфените кресла, украсените с пискюли абажури и една колекция газови лампи накараха Гамаш да се почувства като в дома на баба си и дядо си. Къщата ухаеше на печен хляб, което само подсилваше това впечатление. В същия момент през въртящата се врата влезе едър мъж с кокетна престилка, чийто надпис гласеше: „Никога не се доверявай на мършав готвач“. За негова искрена изненада тази гледка отново напомни на Гамаш за баба му.

Габри въздъхна тежко и се плесна по челото с театрален жест.

— Мъфини?

Въпросът свари Гамаш съвсем неподготвен:

— Моля?

— Предлагам бананови, морковени, с фурми и един специален вид в чест на Джейн, който съм нарекъл Charles de Mills. — След тези думи Габри изчезна и след малко се появи отново с поднос, отрупан с мъфини, които бе разположил в кръг и украсил майсторски с плодове и рози. — Разбира се, това не са рози Charles de Mills. Те отдавна са повехнали.

Домакинът им се обля в сълзи, а подносът му заплашително се люшна. Само бързата и подсилена от глада реакция на Бовоар спаси храната.

— Desole. Excusez-moi.^[7] Толкова ми е мъчно. — Габри рухна клюмнал на един от диваните.

Гамаш имаше чувството, че въпреки цялата му театрална драматичност този човек бе искрен в мъката си. Тактично го изчака да се успокои, макар да допускаше, че спокойствието не е сред обичайните му състояния. След това го помоли да разпространи искането му за публична среща с жителите на селото и да отвори църквата на следващия ден. Освен това резервира и стаи в пансиона.

— Стая плюс обяд — поправи го Габри. — Макар че можем да го направим и закуска, ако желаете, щом се опитвате да заловите онова чудовище.

— Имате ли някаква представа кой може да я е убил?

— Някой ловец е бил, нали?

— Не знаем точно. Но ако предположим, че не е бил ловец, кой ви се струва най-подозрителен?

Габри се протегна за един мъфин. Бовоар изтълкува това като разрешение да си вземе и той. Още бяха топли от фурната.

Габри запази мълчание, докато изгълта два мъфина, след което произнесе тихо:

— Не мога да се сетя за никого, но и как бих могъл? — Мъжът обърна напрегнатите си кафяви очи към Гамаш. — Искам да кажа, нали именно това прави убийството нещо толкова жестоко? Дори не ни минава през ума, че ще се случи. Май не се изразих много добре. — Габри се пресегна за още един мъфин. — Хората, към които съм изпитвал най-силен гняв някога, вероятно още не са го проумели. Разбирате ли какво имам предвид? — Сякаш умоляваше инспектора да потвърди.

— Да. Разбирам ви напълно — изрече искрено Гамаш.

Малко хора проумяваха толкова бързо, че повечето предумишлени убийства се дължат на най-примитивни емоции като алчност, ревност и страх, които са били дълбоко потискани продължително време. Габри беше прав — убийството сварваше хората неподготвени, защото убиецът най-често бе майстор на преструвката, на фалшивата фасада; човек, който заблуждава околните с разумното си и дори кротко поведение. Под тази маска обаче се крие нещо ужасно. Затова и изражението, застинало по лицата на много от жертвите, които Гамаш бе виждал, не беше страх или гняв. А изненада.

— Кой знае какво зло се спотайва в сърцата на хората? — запита Габри.

Инспекторът се зачуди дали събеседникът му си дава сметка, че цитира една стара радиопиеса. В следващия миг Габри му намигна и отново изчезна, а когато се върна, подаде на Гамаш торбичка с мъфини.

— Още един въпрос — обади се Гамаш, хванал с една ръка торбичката с мъфините, а с другата — дръжката на вратата. — Споменахте розата Charles de Mills.

— Любимата на Джейн. Тя не е някаква проста роза, господин главен инспектор. Специалистите я считат за една от най-фините в света. Това е стара градинска роза. Цъфти само веднъж в сезона, но дава изумителен цвят. И след това повяхва. Затова и приготвих мъфините с розова вода — в знак на почит към Джейн. А след това ги изядох, както видяхте. Винаги ям, когато съм наранен — усмихна се тъжно Габри.

Съдейки по фигурата му, Гамаш се зачуди колко ли болка изпитва този мъж. А може би и страх. И гняв. Кой знае.

 

 

Бен Хадли ги чакаше пред училището, както го бе помолил Бовоар при разговора им по телефона.

— Отвън всичко наред ли ви изглежда, господин Хадли? — попита Гамаш.

Бен се огледа, беше видимо изненадан от въпроса му. Главният инспектор се зачуди дали изненадата не е обичайното състояние на този човек.

— Да. Искате ли да разгледате вътре? — Бен посегна към дръжката на вратата, но Бовоар мигновено протегна ръка и го спря.

След това извади от джоба си ролка жълта полицейска лента и я подаде на Никол. Докато тя опъваше жълтата лента с надпис „Не преминавай, криминално разследване!“ около вратата и прозорците, Бовоар поясни:

— Изглежда, госпожица Нийл е била убита от стрела. Трябва внимателно да огледаме къщата, в която се помещава клубът ви.

— Но това е смешно.

— Защо?

Бен просто се огледа, сякаш мирната обстановка наоколо бе достатъчно доказателство за правотата му. После пусна ключовете в протегнатата ръка на инспектора.

 

 

Докато шофираше по моста „Шамлен“ на връщане към Монреал, агент Никол току хвърляше поглед към главния инспектор, който седеше мълчалив и замислен на съседната седалка. Подобни на игли, монреалските небостъргачи започнаха да пробиват хоризонта, а огромният кръст засия от хълма Мон Роял^[8]. У дома със сигурност й бяха запазили от празничната вечеря. Знаеше, че семейството й е готово на всичко за нея, което я утешаваше, но и натоварваше. В замяна от нея се очакваше да постига успехи.

 

 

На влизане у дома Гамаш бе посрещнат от аромат на печени пъдпъдъци, един от празничните специалитети на Рен-Мари. Дребният пернат дивеч се обвиваше в бекон и приготвяше на бавен огън в сос от греяно вино. Обикновено той приготвяше плънката с див ориз, но този път съпругата му явно я бе направила сама.

Споделиха си новините от деня, докато той се преобличаше и вземаше душ. Рен-Мари му разказа за кръщенето и почерпката след това. Беше почти убедена, че не е сбъркала мястото, макар да бе видяла твърде малко познати сред присъстващите. Арман й разказа как е минал денят му и за случая. Както обикновено не скри нищо. Може и да беше странно, но той просто не вярваше, че е възможно да имаш дълбока връзка с някого, ако пазиш служебни тайни от него. Така че споделяше всичко с нея и тя правеше същото. Дори след трийсет и пет години брак това все още имаше ефект и поддържаше отношенията им добри.

Приятелите им дойдоха и всички прекараха една приятна и отпускаща вечер. Няколко бутилки добро вино, един изумителен специалитет за Деня на благодарността и една мила интелигентна компания. Гамаш си спомни за началото на „Орландо“ от Вирджиния Улф. В живота си Орландо не бе търсил богатство, слава или почести. Не, търсил бе единствено компания.

 

 

Клара се люшкаше напред-назад, обзета от ужасна мъка. По-рано през деня се бе чувствала така, сякаш някой е изтръгнал сърцето и мозъка от тялото й. След това й ги бе върнал, но повредени.

Питър се промъкна крадешком до вратата на спалнята и надзърна вътре. Бог да му е на помощ, но ревнуваше. Ревнуваше от въздействието, което Джейн имаше върху Клара. Зачуди се дали жена му би преживяла по същия начин и неговата смърт. И тогава проумя, че ако той бе загинал вместо Джейн в гората, старицата щеше да утеши Клара. Щеше да знае какво да прави. В този момент получи просветление. За първи път в живота си се запита какво би направил някой друг. Как би постъпила Джейн на негово място? И отговорът дойде. Питър легна тихо до жена си и я взе в прегръдките си. За първи път, откакто Клара чу новината, сърцето и разумът й се отпуснаха. За един благословен миг изпита любов, а не чувство на загуба.