Луиз Пени
Убийството на художника (11)

Глава девета

Матю Крофт щеше да помни до края на живота си какво изпитваше, когато полицейските коли пристигнаха. Според кухненския часовник часът бе единайсет и три. Очакваше да дойдат доста по-рано. В седем сутринта.

Всяка есен, когато приготвяха зимнина, Марта, майката на Сюзън, им идваше на гости, натъпкала в багажа си всички стари семейни рецепти. Консервирането продължаваше с дни и в това време Марта неизменно питаше: „Кога корнишонът става кисела краставичка?“ Отначало Матю се опитваше да отговори на въпроса й, сякаш тя действително чакаше отговор. Но с течение на годините проумя, че такъв нямаше. В кой точно момент настъпва промяната? Понякога е внезапна. Един от онези изненадващи моменти в живота ни, когато изведнъж проглеждаме. Но често пъти промяната се извършва постепенно като своеобразна еволюция.

Докато чакаше полицията през изминалите четири часа, Матю се чудеше как се е случило. В кой точно момент са поели по грешен курс? Но това също беше въпрос, на който не можеше да даде отговор.

— Добро утро, господин Крофт. — Главният инспектор изглеждаше спокоен и съсредоточен. С него бяха Жан Ги Бовоар, онази млада полицайка и малко по-отзад някакъв мъж, когото Матю не познаваше. На средна възраст, в костюм и вратовръзка, прошарена коса и консервативна прическа. Гамаш проследи погледа на Крофт.

— Това е Клод Гимет. От местните социални служби. Получихме резултатите от изследванията на лъка и стрелите. Може ли да влезем?

Крофт направи крачка назад и гостите влязоха в дома му. Инстинктивно ги отведе в кухнята.

— Ще ви бъдем много благодарни, ако можем да разговаряме с вас и съпругата ви още сега.

Крофт кимна и се качи горе в спалнята. Сюзън седеше на ръба на леглото. Обличането й бе отнело страшно много време и усилия; навличаше всяка дреха една по една и току рухваше изтощена на леглото. Накрая, преди около час, навлече и последната част от тоалета си. Тялото й изглеждаше добре, но лицето бе придобило някакъв чудовищен оттенък, който не можеше да се прикрие по никакъв начин.

Опитала бе да се моли, но думите на молитвата се бяха изличили от паметта й. Вместо това повтаряше непрекъснато единственото, което й идваше наум:

Малко синьо момче, хайде надуй своя рог,

овцата е на ливадата, а кравата — в царевицата…

Рецитираше го редовно на Филип в детството му, но сега не можеше да си спомни останалата част. Сякаш имаше някакво особено значение, макар да не беше молитва. Всъщност беше нещо повече. Доказателство, че е била добра майка. Доказателство, че е обичала децата си. „Доказателство — прошепна онова детско гласче в главата й, — че това не е твоя грешка.“ Но тя не можеше да си спомни останалите стихове. Така че вината може би наистина беше нейна.

— Пристигнаха — обяви Матю, застанал на прага. — Искат да слезеш.

Гамаш се изправи при появата им и стисна ръката на Сюзън. Жената седна на предложения й стол, сякаш се бе превърнала в гостенка в собствения си дом. В собствената си кухня.

— Получихме резултатите от лабораторните изследвания. — Гамаш реши да е директен. Многословието би било проява на жестокост в случая.

— Кръвта на Джейн Нийл е открита по стрелата, която намерихме в мазето ви. Както и върху някои от дрехите на Филип. Върхът на стрелата съвпада с формата на раната. Откритите в раната късчета от пера са от същия вид като на стрелите в стария колчан. Считаме, че синът ви неволно е убил Джейн Нийл.

— Какво ще го сполети? — запита Матю, рухнал напълно.

— Бих искал да разговарям с него — обади се Гюмет. — Мое задължение е да го представлявам. Социалните служби на Квебек са независими от полицията. Не работя за нея, а за Филип.

— Разбирам — рече Матю. — Ще го пратят ли в затвора?

— Разговаряхме по въпроса по пътя насам. Главният инспектор не смята да повдига обвинение за убийство срещу Филип.

— Тогава какво ще се случи с него? — попита Матю.

— Ще бъде отведен в полицейското управление в Сан Реми, където ще му бъде повдигнато обвинение за неумишлено лишаване от живот.

Матю се изненада. На младини той беше като сина си, все се забъркваше в бели. Ако тогава бе знаел, че човек може да се отърве с обвинение за „неумишлено лишаване от живот“, собствената му младост можеше да протече по съвсем различен начин.

— Но той е малко момче — проговори Сюзън. Усещаше, че трябва да каже нещо в защита на сина си. — Само на четиринайсет години.

— Достатъчно голям е, за да различава правилното от грешното — заяви деликатно, но твърдо Гамаш. — Длъжен е да знае, че когато сгреши, дори да е абсолютно неволно, трябва да понесе последиците от действията си. Филип е бил сред момчетата, замеряли с тор господата Дюбо и Брюле, нали така?

Промяната на темата сякаш съживи господин Крофт.

— Да. Той се прибра у дома и се похвали със стореното. — Матю си припомни как се взираше в сина си в кухнята, как се чудеше какво прави този непознат човек в къщата му.

— Сигурен ли сте в това? Наясно съм, че госпожица Нийл е извикала три имена и Филип е бил сред тях, но е възможно да е сгрешила.

— Наистина ли? — възкликна обнадеждено Сюзън, преди да проумее, че това няма никакво значение. Само преди няколко дни буквално се съсипваше от мисълта за стореното от сина й и залавянето му. А сега онази тревога изглеждаше направо смешна.

— Може ли да го видим? — попита Гюмет. — Само аз и главен инспектор Гамаш.

Матю се поколеба.

— Не забравяйте, господин Крофт, че аз не работя за полицията.

Крофт всъщност нямаше избор и това му бе добре известно.

Отведе ги на горния етаж и почука на затворената врата. Никой не отговори. Почука отново. Отговор пак не последва. Тогава хвана бравата, но я пусна и отново почука, като този път извика сина си по име. Гамаш наблюдаваше с интерес случващото се. Накрая инспекторът сам протегна ръка, натисна дръжката и влезе в стаята на Филип.

Момчето седеше с гръб към вратата и поклащаше глава. Дори от няколко метра разстояние Гамаш долови слабата музика, която се носеше от слушалките на плейъра му. Филип носеше обичайното за хлапе на неговата възраст: развлечен суичър и торбести панталони. Стените бяха облепени с плакати на рок и рап групи — все съставени от кисели и нацупени младежи. Между плакатите плахо надзърташе тапетът, нашарен с дребни хокеисти в червени канадски екипи.

Гюмет докосна Филип по рамото. Очите му мигом се отвориха и той ги изгледа с такава омраза, че двамата мъже инстинктивно се отдръпнаха. В следващия миг обаче ненавистта изчезна. Филип не за първи път бе сбъркал целта.

— Да, какво искате?

— Филип, аз съм Клод Гимет от социалните служби, а това е главен инспектор Гамаш от Surete.

Гамаш очакваше да види едно уплашено момче и беше наясно, че страхът се проявява по много начини. Агресията бе един от често срещаните. Ядосаните хора почти винаги изпитват страх. Може да демонстрират напереност, сълзи, спокойствие, но имат нервни ръце и очи. Неща като тези почти винаги издават страха им. Филип Крофт обаче не изглеждаше уплашен. А по-скоро… изпитваше триумф.

— Е?

— Тук сме заради смъртта на Джейн Нийл.

— Да. Чух вече. Но какво общо има тя с мен?

— Считаме, че вие сте извършителят, Филип.

— О! И защо?

— Кръвта й е открита върху намерения в мазето ви лък заедно с вашите отпечатъци. Както и по някои от дрехите ви.

— Това ли било?

— По велосипеда ви също е открита кръв. Кръвта на госпожица Нийл.

Филип изглеждаше доволен от себе си.

— Не съм го направил.

— Как ще обясните тези факти? — запита Гамаш.

— А вие как ще ги обясните?

Гамаш седна.

— Искате да ви кажа ли? Ще ви обясня какво мисля, че се е случило. Излезли сте рано сутринта в неделния ден. Нещо ви е накарало да вземете стария лък и стрелите и да отидете с велосипеда си на онова място. Знаем, че там обикновено е ловувал дядо ви. Дори е построил чакалото на онзи стар клен, нали така?

Филип не отделяше поглед от него. „Или по-скоро гледа през мен“ — помисли си Гамаш.

— И тогава нещо се е случило. Или ръката ви е трепнала и стрелата е отлетяла погрешка, или преднамерено сте стрелял, като сте сбъркали госпожица Нийл с елен. Но и при двата варианта резултатът е един и същ: катастрофа. Какво стана след това, Филип?

Гамаш и Гюмет се взираха в момчето с очакване. Филип обаче изглеждаше безстрастен, сякаш слушаше разказ за деянията на някой друг. След това вдигна вежди и се усмихна.

— Продължете. Става интересно. Значи бабичката ритва камбаната и аз полудявам от мъка, така ли? Но аз не съм бил там, нали помните?

— Забравих — каза Гамаш. — Нека продължа. Вие сте умно момче. — Филип се намръщи. Очевидно не обичаше комплименти. — Разбрали сте, че е мъртва. Потърсили сте стрелата и сте я намерили, при което сте изцапали ръцете и дрехите си с кръв. След това сте се прибрали у дома и сте скрили лъка и стрелата в мазето. Майка ви обаче е забелязала петната по дрехите и ви е запитала за причината. Вероятно сте скалъпили някакво обяснение. Но тя открива лъка и стрелата в мазето. И когато чува за смъртта на Джейн Нийл, всичко й се изяснява. Изгаря стрелата, но не и лъка, защото е твърде голям да се събере в печката.

— Виж, човече. Виждам, че си стар, така че ще ти го повторя бавно: Не съм бил там. Не съм го направил. Ясно?

— Тогава кой е бил? — обади се Гюмет.

— Дай да видим, кой може да е! Кой в тази къща е майстор ловец?

— Да не би да твърдите, че баща ви е убил госпожица Нийл? — запита Гюмет.

— Абе, вие двамата да не сте идиоти? Разбира се, че той го е направил.

— В такъв случай какво ще кажете за петната от кръв по велосипеда ви? По дрехите ви? — продължи изумен Гюмет.

— Виж, ще ти кажа какво се случи. Но май е най-добре да си водиш бележки.

Гамаш наблюдаваше спокойно Филип, без да помръдне.

— Баща ми се прибра много разстроен. Ръкавиците му бяха целите в кръв. Отидох да видя дали мога да помогна с нещо. Щом ме видя, ме прегърна и се вкопчи в ръцете ми за опора. Даде ми стрела и лък, изцапани с кръв, и ми каза да ги оставя в мазето. Аз обаче заподозрях нещо.

— Какво? — запита Гюмет.

— Ами, когато баща ми ловува, винаги почиства ловните си принадлежности. Така че това беше много странно. А и отзад, в камионетката, нямаше никакъв елен. Не беше трудно да вдяна, че е убил някого.

Гюмет и Гамаш се спогледаха.

— Почистването на мазето спада към задълженията ми — продължи Филип. — Така че когато ми каза да поставя окървавените вещи долу, започнах да се чудя дали не иска да ме натопи за нещо. Но въпреки това ги внесох в мазето, а след това той започна да ми крещи: „Тъпо момче, махни си шибания велосипед от пътя“. И се наложи да преместя велосипеда, преди да си измия ръцете. Оттам са петната кръв по него.

— Бих искал да видя лявата ви ръка, моля — обади се Гамаш.

— Съветвам ви да не го правите — обърна се Гюмет към Филип. Момчето обаче само сви рамене, запретна широкия ръкав и разкри голямо ожулване. Досущ като на Бовоар.

— Как получихте тази рана? — запита Гамаш.

— Как се нараняват повечето момчета?

— Да не сте паднали някъде? — запита Гюмет.

Филип завъртя очи.

— Тогава? — запита видимо по-мрачен Гюмет. — Баща ви ли го направи?

— Много ясно.

 

 

— Не го е направил. Не би могъл. — Матю слушаше мълчаливо, сякаш някой внезапно бе изпил цялата му енергия. Сюзън обаче най-после бе събрала сили и протестираше горещо. Не го бяха разбрали правилно, станала е грешка. — Не е възможно Филип да изрече такива неща.

— Чухме го с ушите си, госпожо Крофт. Филип твърди, че баща му го малтретира. От страх да не бъде пребит за пореден път му е помогнал да прикрие престъплението. Така обясни петната от кръв по себе си и пръстовите отпечатъци по лъка. Казва, че баща му е убил Джейн Нийл. — Клод Гимет обясняваше всичко това за втори път, но беше наясно, че е възможно да му се наложи да го направи още няколко пъти.

Удивен, Бовоар улови погледа на главния инспектор и съзря там нещо, което рядко виждаше у шефа си. Гняв. Гамаш откъсна поглед от него и го премести върху Крофт. Матю твърде късно проумя, че е сбъркал. Въобразяваше си, че заплахата за семейството му идва отдалеч. И за миг не бе предполагал, че от самото начало е била сред тях.

— Прав е — заяви Матю. — Аз убих Джейн Нийл.

Гамаш притвори очи.

— О, Матю, моля те. Не. Недей. — Сюзън се обърна към останалите и се вкопчи като удавник в ръката на Гамаш. — Спрете го. Той лъже.

— Според мен жена ви е права, господин Крофт. Продължавам да считам, че Филип е убил госпожица Нийл.

— Грешите. Аз го направих. Всичко, казано от Филип, е истина.

— Включително побоите?

Матю заби поглед в краката си и не каза нищо.

— Ще ни придружите ли до полицейското управление в Сан Реми? — попита Гамаш. Всички забелязаха, че това бе молба, а не заповед. И определено не беше арест.

— Да. — Крофт изпита видимо облекчение.

— Идвам с теб — извика Сюзън и скочи от мястото си.

— Ами Филип? — запита Клод Гимет.

Сюзън потисна настойчивото желание да изкрещи: „Какво за него?“ Вместо това си пое въздух два пъти. Гамаш пристъпи напред и я заговори с тих и спокоен глас:

— Той е само на четиринайсет години и колкото и да се опитва да го скрие, се нуждае от майка си.

Жената се поколеба, но после кимна, уплашена да изрече каквото и да било. Гамаш беше наясно, че както страхът, така и куражът се проявяват по много начини.

 

 

Гамаш, Бовоар и Крофт седяха в малката бяла стая за разпити в управлението на Surete в Сан Реми. На металната маса между тях имаше табла със сандвичи и безалкохолни напитки. Крофт не бе докоснал храната. Нито Гамаш. Бовоар обаче не можа да се сдържи. Взе половин сандвич и преднамерено бавно отхапа от него, сякаш стомахът му не куркаше жално и оглушително.

— Кажете ни какво се случи в неделя сутрин — поде Гамаш.

— Станах рано както винаги. В неделите Сюзън обикновено си отспива. Приготвих закуска за децата и излязох. Отидох на лов с лъка.

— Но нали ни казахте, че вече не ловувате — обади се Бовоар.

— Излъгах.

— Защо сте избрали гората зад училището?

— Откъде да знам. Сигурно защото там ловуваше баща ми.

— Баща ви е пушил цигари без филтър и е използвал къщата ви като мандра. А вие — не — отбеляза Гамаш. — Доказали сте, че не робувате на неговите представи за живота. Трябва да има друга причина.

— Ами няма. Беше Денят на благодарността и той ми липсваше. Взех стария му дървен лък и стрели и отидох където ловуваше. За да го почувствам отново до себе си. Това е.

— И какво се случи?

— Долових шум, сякаш нещо се приближаваше между дърветата като елен. Бавно и предпазливо. Като на пръсти. Така се движат елените. Затова вдигнах лъка, опънах тетивата и веднага щом силуетът се появи между дърветата, стрелях. Човек трябва да действа бързо при лов на елени, защото и най-малкият шум може да ги стресне.

— Но се е оказало, че не е елен.

— Да. Беше госпожица Нийл.

— Как лежеше на земята?

Крофт се изправи и показа. Разпери ръце и крака и отвори широко очи.

— А вие какво направихте?

— Изтичах до нея, но видях, че е мъртва. И се паникьосах. Огледах се за стрелата, намерих я и хукнах към камиона. Хвърлих всичко отзад, в каросерията, и веднага се прибрах.

— И какво стана после? — По време на разпит Бовоар обикновено все това питаше и слушаше внимателно отговора. Всичко се свеждаше до внимателното слушане.

— Не знам.

— Какво искате да кажете?

— Не си спомням нищо след прибирането си. Това не ви ли е достатъчно? Аз убих госпожица Нийл. Какво повече ви трябва?

— А защо не дойдохте при нас да си признаете?

— Ами, не мислех, че ще ме разкриете. Горите са пълни с ловци, изобщо не съм допускал, че ще се доберете до мен. Когато се случи обаче, не ми се искаше да унищожавам стария лък. Той ми е много ценен. Все едно баща ми си е пак у дома. Когато проумях, че трябва да го жертвам, вече беше прекалено късно.

— Биете ли сина си?

Крофт примигна — беше видимо разтърсен, но не каза нищо.

— Тази сутрин, докато седях в кухнята ви, заявих, че според нас Филип е убил госпожица Нийл. — Гамаш се приведе и главата му се озова над сандвичите, но той не отдели поглед от Крофт. — Защо не си признахте в онзи момент?

— Бях твърде зашеметен.

— Хайде, господин Крофт. Та вие ни чакахте. Знаехте отлично какви ще са резултатите от лабораторните изследвания. И въпреки това сега твърдите, че сте възнамерявали да ни оставите да арестуваме сина ви за престъпление, което сте извършили вие. Не мисля, че бихте направили такова нещо.

— Нямате ни най-малка представа на какво съм способен.

— Предполагам, че е така. Ако биете сина си, значи сигурно сте способен на всичко…

Ноздрите на Крофт се разшириха, устните му се свиха до безцветна ивица. Гамаш знаеше, че ако мъжът пред него наистина беше склонен към насилие, вече да е замахнал към него.

Двамата инспектори излязоха и оставиха Крофт сам в стаята за разпити.

— Какво мислите, Жан Ги? — попита Гамаш, след като се настаниха в канцеларията на шефа на управлението.

— Просто не знам какво да мисля, сър. Дали го е направил Крофт? Разказът на Филип звучи съвсем достоверно. Възможно е.

— Не открихме кръвта на Джейн Нийл в камиона на Крофт, нито в колата на госпожа Крофт. Не намерихме никъде отпечатъци от пръстите му…

— Вярно, но Филип твърди, че баща му е носил ръкавици — вметна Бовоар.

— Не е възможно да стреляш с лък, докато си с ръкавици.

— Може да ги е сложил едва след като е стрелял и е видял какво е направил.

— Значи е проявил достатъчно разум да сложи ръкавиците, но не и да се обади в полицията и да признае стореното. Не. На теория изглежда логично. Но на практика не е.

— Не съм съгласен, сър. Както често казвате, човек никога не знае. Какво става всъщност в дома на семейство Крофт? Да, Матю Крофт създава впечатление за умен и сериозен мъж, но ние непрекъснато се сблъскваме с насилници, които изглеждат по този начин. Налага им се. Това е техният камуфлаж. Матю Крофт като нищо може да се окаже престъпник. — Да чете лекция на Гамаш за неща, които бе научил от самия него, беше малко глупаво, но Бовоар все пак сметна, че е добре да ги припомни.

— А какво ще кажете за събранието в църквата, по време на което прояви такава отзивчивост? — подхвърли Гамаш.

— Чиста проява на арогантност. Нали сам си призна, че не е и подозирал, че можем да го заловим.

— Съжалявам, Жан Ги. Просто не ми звучи достоверно. Не разполагаме с абсолютно никакво физическо доказателство срещу него. Само обвиненията на един много ядосан тийнейджър.

— Синът му с наранената ръка.

— Да. Раната му е точно като вашата.

— Но той и преди е стрелял с лък. Крофт твърди, че само начинаещите се нараняват по този начин.

— Вярно, но Крофт е спрял да ловува преди две години, така че вероятно оттогава не е вземал Филип със себе си на лов — предположи Гамаш. — Две години са много за едно дете. Вероятно е забравил всичко научено. Повярвайте ми, това момче е стреляло с лък през последните два дни.

Бяха изправени пред сериозен проблем — и двамата го осъзнаваха. Какво да правят с Матю Крофт?

— Обадих се в офиса на прокурора в Гранби — каза Гамаш. — Ще пратят човек. Скоро трябва да пристигне. Ще му прехвърлим тия грижи.

— Ще й прехвърлим грижите. — Бовоар кимна към стъклената врата, зад която една жена на средна възраст чакаше търпеливо с куфарче в ръка. Стана и я въведе в тесния офис.

— Госпожа Бриджит Коен, прокурор — представи я Бовоар.

— Bonjour, госпожо прокурор. Вече е почти един, обядвала ли сте?

— Само една кифла по пътя насам. Но го броя за предястие.

Десет минути по-късно вече си поръчваха обяд в една приятна закусвалня от другата страна на полицейското управление. Бовоар описа накратко ситуацията на госпожа Коен, която бързо схвана основните детайли.

— Значи лицето, срещу което има най-силни доказателства, не иска да си признае, а другото, срещу което няма никакви, упорства, че е виновно. На пръв поглед изглежда като класическа ситуация, при която баща защитава сина си. Макар че, доколкото разбирам, първоначално Матю Крофт е смятал да позволи синът му да бъде обвинен за престъплението.

— Така е.

— Какво го е накарало да промени решението си?

— Мисля, че беше дълбоко наранен и зашеметен от обвиненията на сина си. Убеден съм, че е нямал ни най-малка представа какво му готви момчето. Разбира се, трудно е да разберем истината, но имам усещането, че навремето това е било едно щастливо семейство, ала от известно време насам вече не е. Когато се запознах с Филип, бях поразен от нещастието, което излъчва. Виждал съм го и преди. Ядосаното хлапе, което върти всички у дома на пръста си, защото родителите му се боят от него.

— Да, и аз съм запозната с подобни случаи. Но нямате предвид страх от физическо насилие, нали? — запита Коен.

— Не, по-скоро от емоционално. Според мен Крофт призна, защото не може да понесе отношението на Филип. Признанието му е отчаян, безумен акт, с който се опитва да спечели обратно сина си. Да му докаже, че го обича. Има и още нещо, но как точно да го опиша? — Пред взора на Гамаш отново изникна лицето на Крофт от другата страна на кухненската маса. — Изглеждаше като самоубийство. Тотално примирение. Според мен Матю Крофт не можа да понесе мъката от обвиненията на сина му и просто се предаде.

Гамаш изгледа събеседниците си и леко се усмихна.

— Всичко това е само предположение, разбира се. Такова ми е впечатлението. Един силен мъж бива прекършен и вдига ръце. Признава се за виновен за престъпление, което не е извършил. Матю Крофт е точно това: силен мъж. Мъж с убеждения. Скоро ще съжалява за това, надявам се. Видяното днес ме кара да считам, че Филип е много ядосан и е обучил добре семейството си да не му се изпречва на пътя.

Гамаш си спомни как Крофт докосна дръжката на вратата, а след това я пусна. Предположи, че Филип е вдигал страшни скандали на баща си, задето си е позволявал да отваря вратата на стаята му без разрешение, и Крофт явно си е научил урока.

— Но защо е толкова ядосан? — възкликна заинтригуван Бовоар.

— Защо таи гняв всеки четиринайсетгодишен? — контрира Коен.

— Нормално е човек да се ядоса, но съществува и гняв, който изригва от човека и помита всичко около него. Като киселина. — Бовоар й разказа за нападението с патешкия тор над Оливие и Габри.

— Не съм психолог, но ми изглежда, че момчето се нуждае от помощ.

— Съгласен съм — заяви Гамаш. — Но въпросът на Бовоар наистина е на място. Защо е толкова ядосан Филип? Възможно ли е да е малтретиран?

— Може и да е. Макар че типичната реакция на малтретирано дете е да се държи добре към насилника и да атакува другия родител. По всичко личи обаче, че Филип ненавижда и двамата си родители и с особено настървение се нахвърля върху бащата. Не пасва точно на профила, но съм сигурна, че в много случаи е така. Толкова много пъти съм си имала работа с деца, убили агресивните си родители. Накрая просто превъртат. Макар че невинаги прибягват към убийство.

— А може ли да е бил подложен на насилие от някой друг и да си излива гнева върху околните? — Гамаш си спомни коментара на Клара за Бернар Маланфан. Беше споменала, че е грубиян и всички момчета треперят от него; че Филип вероятно би признал и убийство, за да отърве побоя от Бернар. Сподели мислите си с Коен.

— Може. Едва започваме да добиваме ясна представа колко разрушителни могат да бъдат побоите и побойниците. Възможно е Филип да е бил подложен на насилие. Това със сигурност би го разгневило, би го накарало да се чувства безпомощен и безсилен, би го превърнало в малък терорист у дома. Тъжно и добре познато семейно клише. Онзи, когото тормозят, сам се превръща в насилник и грубиян. Но не можем да бъдем сигурни.

— Така е. Не можем. Но със сигурност знам, че няма доказателство срещу Матю Крофт за смъртта на госпожица Нийл.

— И все пак разполагаме с признанието му…

— Признанието на мъж, който в момента не е на себе си. То не е достатъчно. Трябва да разполагаме с доказателство. Понякога работата ни е да спасяваме хората от самите тях.

— Инспектор Бовоар, а вие какво мислите?

Въпросът постави Бовоар в неудобна ситуация.

— Според мен имаме сериозна причина да повдигнем обвинение срещу Матю Крофт за убийството на Джейн Нийл. — Бовоар внимателно следеше изражението на Гамаш, докато произнасяше тези думи. Шефът му кимна. — Разполагаме със свидетелските показания на Филип — продължи Бовоар, — неговият разказ съвпада напълно с доказателствата. Имаме и силни косвени доказателства. Смъртта е била причинена от умел стрелец, а Филип не е такъв. Баща му, от друга страна, описа перфектно местопрестъплението, дори ни показа в какво положение е намерено тялото на Джейн Нийл. Освен това знае за еленската пътека. Всичко това плюс самопризнанието на Крофт трябва да е достатъчно за повдигане на обвинение.

Прокурор Коен хапна от салатата „Цезар“ в чинията си и заяви:

— Ще се запозная подробно с отчетите ви и ще ви се обадя следобед.

На връщане Бовоар се опита да се извини на Гамаш, задето му е противоречил.

— Хайде, хайде, няма нужда — изсмя се Гамаш и потупа Бовоар по рамото. — Радвам се, че споделихте мислите си с нас. Съжалявам само, че успяхте да защитите тезата си толкова убедително. Прокурор Коен по всяка вероятност ще се съгласи с вас.

Гамаш се оказа прав. В три и половина следобед Коен позвъни от Гранби и му нареди да арестува Крофт по обвинение в убийство, бягство от местопрестъплението, възпрепятстване на разследването и унищожаване на веществени доказателства.

— Господи, тя наистина си е наточила зъбите за него — коментира Бовоар.

Гамаш кимна и помоли заместника си да го остави няколко минути насаме в канцеларията на полицейския началник. Бовоар излезе изненадан. Арман Гамаш позвъни у дома и поговори с Рен-Мари, след което телефонира на шефа си, директор Бребьоф.

— О, стига, Арман, ти ме бъзикаш нещо.

— Не, директоре. Сериозен съм. Няма да арестувам Матю Крофт.

— Виж, не го решаваш ти. Точно на теб няма защо да обяснявам как работи системата. Ние разследваме и събираме доказателства, предаваме ги на прокурорите и те решават на кого да повдигнат обвинение. Оттам нататък вече не е наша работа. Получил си вече инструкциите, просто ги изпълни, по дяволите.

— Матю Крофт не е убиецът на Джейн Нийл. Нямаме нито едно доказателство, което да го уличава. Само обвинението на буйния му син и собственото признание на Крофт.

— Какво повече ти трябва?

— При разследването на оня сериен убиец в Бросар ти да не би да арестува всички, които си признаха?

— Онзи случай беше съвсем различен и това ти е добре известно.

— Напротив, директоре. Онези хора със самопризнанията бяха просто объркани същества, които търсеха начин да удовлетворят някакви мрачни свои нужди, нали?

— Така е — призна неохотно Мишел Бребьоф. Ненавиждаше споровете с Арман Гамаш, и то не само защото бяха приятели. Знаеше отлично, че Гамаш е разсъдлив мъж, човек с твърди убеждения. От което не следваше автоматично, че винаги има право, напомни си.

— Признанието на Крофт не струва и пукната пара. Според мен е някаква форма на самонаказание. Човекът е много объркан и дълбоко наранен.

— Да, да, горкото бебе.

— Е, добре, не казвам, че постъпката му е доблестна или правилна. Но си е човещина. А и само защото Крофт моли да го накажем, не значи, че трябва да го направим.

— Ама и ти си едно лицемерно копеле. Да ми четеш лекции за морала в полицейската работа. Знам отлично какво се иска от нас. Ти си този, който се опитва да бъде едновременно полицай, съдия и съдебен заседател. Ако Крофт е невинен, ще бъде освободен. Имай доверие на системата, Арман.

— Но той няма и да стигне до съдебен процес, ако продължава с тия умопобъркани признания. А дори накрая да го освободят, и двамата знаем какво става с хората, арестувани за престъпление. Особено за тежко престъпление. Остават дамгосани за цял живот. Без значение дали са виновни, или не. Ще бележим Матю Крофт с рана, която никога няма да зарасне.

— Грешиш. Крофт сам си причинява всичко това.

— Не, той ни предизвиква ние да му го причиним. Само че не сме длъжни да реагираме. Това се опитвам да ти обясня. Полицията трябва да е над тези неща, подобно на правителството. Не е необходимо да реагираме само защото са ни провокирали.

— Какво се опитваш да ми кажеш, господин главен инспектор? Че от тук нататък ще арестуваш само хора, за които си напълно сигурен, че са извършили престъпление? И преди ти се е случвало да арестуваш невинен човек. Спомняш ли си делото „Гане“ отпреди една година? Беше арестувал чичото, а се оказа, че престъплението е извършено от племенника му?

— Да, оказа се, че бъркам. Но аз наистина считах, че чичото го е направил. Беше грешка. А сега е различно. В този случай трябва съзнателно да арестувам човек, за когото съм сигурен, че не е извършил престъплението. Не мога да го направя.

Бребьоф въздъхна. Още от началото на разговора им му беше ясно, че Гамаш няма да отстъпи. Но беше длъжен да опита. Наистина, много досаден човек.

— Знаеш какво възнамерявам да направя, нали?

— Знам. И съм готов за това.

— И като наказание за неподчинението си ще преминеш през щаба на Surete в униформата на сержант Лакроа? — Сержант Мей Лакроа често вардеше с огромното си туловище входа на главното управление като някакъв кривнал от пътя Буда. И сякаш за да засили ужаса на посетителите, тя носеше пола, с няколко размера по-малка от необходимото.

Гамаш се изсмя.

— Предлагам ти сделка, Мишел. Успееш ли да свалиш униформата й, ще я облека.

— Зарежи. Предполагам, че просто ще ми се наложи да те отстраня от работа. — Мишел Бребьоф бе на косъм да го направи навремето, след делото „Арно“. Тогава собствените му шефове бяха наредили да отстрани Гамаш за неподчинение. Въпросното дело едва не сложи край на кариерите и на двама им, а Гамаш все още понасяше последиците от него. По мнението на Бребьоф Гамаш и тогава сбърка. Достатъчно беше само да си държи устата затворена. Все пак шефовете им не предлагаха да пуснат престъпниците на свобода. Всъщност беше точно обратното. Гамаш обаче се опълчи на началството. Дори днес Бребьоф се чудеше дали приятелят му счита делото „Арно“ за приключено.

И за миг не му бе хрумвало, че ще се наложи да каже на Гамаш тези думи:

— От този момент си отстранен за седмица от работа без право на заплата. Ще бъде проведено дисциплинарно изслушване. Не слагай пола за него.

— Благодаря за съвета.

— D’accord. Дай ми Бовоар.

Жан Ги Бовоар не бе от хората, които се смайват лесно, но след разговора си с директора на полицията се почувства тъкмо така. Гамаш знаеше, че за него Бовоар е като син, но по-младият мъж не демонстрираше към него други чувства, освен уважението, което се полага към висшестоящ. Което му беше достатъчно. Сега обаче Гамаш видя каква болка изпитва Бовоар, задето трябва да постъпи по този начин, и се почувства възнаграден. Наградата му бе синовното отношение на Жан Ги.

— Вярно ли е това?

Гамаш кимна.

— Моя ли е вината? Да не би да е, защото спорих с вас пред прокурора? Какъв глупак съм само! Защо не си държах устата затворена? — Бовоар крачеше из малкия офис като затворен в клетка леопард.

— Нямате вина. Вие свършихте всичко както трябва. Това беше единственото, което можехте да направите. Както и аз. Както и директорът Бребьоф впрочем.

— Мислех, че ви е приятел.

— Такъв е. Вижте, не се тормозете много за случилото се. Още преди да му се обадя, бях наясно как ще постъпи. Преди това се чух с Рен-Мари, за да я подготвя.

Бовоар се почувства уязвен, задето главният инспектор се бе консултирал със съпругата си, но не и с него. Съзнаваше, че е глупаво, но емоциите често бяха такива. Затова се опитваше да ги избягва.

— И когато тя ми каза „направи го“, аз му позвъних с чиста съвест. Не мога да арестувам Матю Крофт.

— Е, ако вие не можете, тогава и аз не мога. Нямам намерение да върша мръсната работа на Бребьоф.

— Наричайте го „директор на полицията Бребьоф“. Пък и такава ви е работата. Какво беше това изпълнение днес следобед? Просто интелектуално упражнение? Знаете колко са ми противни тия неща. Кажете каквото мислите и не се занимавайте с претенциозни игрички. Не защитавайте обратната теза само за да докажете, че можете.

— Не го правя. Наистина считам, че Матю Крофт го е извършил.

— Тогава го арестувайте.

— Има и още нещо. — Бовоар наистина изглеждаше нещастен. — Директорът заповяда да прибера значката и пистолета ви.

Гамаш беше слисан. Ако беше обмислил всичко прецизно, едва ли щеше да се изненада от развоя, но наистина не бе предполагал, че ще се стигне дотук. Усети, че стомахът му се бунтува. Остра реакция, която го учуди силно. Трябваше да я обмисли, но за късмет, го очакваше дълго пътуване към дома, по време на което можеше да разсъждава колкото си ще.

Събра сили, бръкна в предния си джоб и връчи на Бовоар значката и служебната си карта. После разкопча кобура си.

— Съжалявам — прошепна дрезгаво младият мъж. Гамаш бе намерил сили да се съвземе, но не и да прикрие чувствата си. Докато поемаше вещите на шефа си, в паметта на Жан Ги изплува едно от многото неща, които бе научил от него. Матей 10:36.

 

 

Погребението на Джейн Нийл, старата мома на село Трите бора в околия Сан Реми, провинция Квебек, се състоя два дни по-късно. Камбаните на църквата „Света Мария“ забиха; ехото им отекна из долините, разнесе се на километри и се почувства дълбоко в земята.

Хората се събираха за последно сбогом. Арман Гамаш също присъстваше, изминал целия път от Монреал. Беше добър начин да се откъсне от принудителното си бездействие. Движеше се сред тълпата, мина през входа на малката църква и се озова в мрачното вътрешно помещение. Гамаш открай време се изумяваше на парадокса, че църквите са мрачни. На човек бе нужна минута или повече, за да свикне с тъмнината в тях след яркото слънце навън. През годините Гамаш така и не успя да почувства стъпването в църковен храм като някакво завръщане у дома. Църквите представляваха или огромни кухи прояви на възхвала — не толкова към бог, колкото към богатството и привилегиите на общността — или студени аскетични паметници, които изразяваха възторга от отрицанието на земните блага.

Гамаш обичаше да влиза в църкви заради музиката и покоя им. Но се чувстваше по-близо до бог във волвото си. Зърна Бовоар сред тълпата, махна му и го приближи.

— Надявах се да дойдете — каза заместникът му. — Сигурно ще ви е интересно да научите, че арестувахме цялото семейство Крофт.

Двамата не се бяха виждали, откакто се разделиха във вторник следобед, но няколко пъти разговаряха по телефона. Бовоар се опитваше да държи Гамаш в течение на разследването, а Гамаш — да убеди Бовоар, че не изпитва никакви лоши чувства.

Йоланд пристъпваше зад ковчега, докато го внасяха в църквата. До нея беше Андре, слаб и с мазни коси, а зад тях се мъкнеше синът им Бернар, чийто лукав поглед се стрелкаше неуморно насам-натам, сякаш в търсене на поредна жертва.

Гамаш изпита дълбоко съжаление към Йоланд. Не за болката, която демонстрираше, а за онази, която не изпитваше. Молеше се наум един ден да не й се налага да се преструва, а наистина да изпита това чувство. Всички в църквата бяха тъжни, но Йоланд изглеждаше най-тъжна. И със сигурност най-жалка.

Службата беше кратка и безлична. Свещеникът със сигурност не бе срещал Джейн Нийл приживе. Никой от роднините не се изправи да говори, с изключение на Андре; той прочете красив псалм с вдъхновението, с което се чете ръководство за работа с телевизор. Службата беше изцяло на френски и се проведе в католически храм, макар самата Джейн да бе англичанка и да изповядваше англиканската вяра. След това Йоланд, Андре и Бернар съпроводиха ковчега за едно „изцяло семейно“ погребение, макар в действителност приятелите на Джейн да бяха истинското й семейство.

— Въздухът днес е направо леден — заяви Клара Мороу, щом доближи Гамаш със силно зачервени очи. — Довечера тиквите ще хванат скреж. — Успя да се усмихне леко. — В неделя ще имаме възпоминателна служба за Джейн в църквата „Свети Тома“. Точно седмица след смъртта й. Бихме искали и вие да присъствате, ако нямате нищо против да дойдете пак насам.

Гамаш нямаше нищо против. Докато се озърташе наоколо, осъзна до каква степен се бе влюбил в това място и хората му. Жалко само, че един от тях беше убиец.