Юхан Харстад
Дарла (9) (172 часа на Луната)

Антоан

Писмото бе пристигнало преди три дни, но имаше чувството, че го бе получил отдавна и сякаш вече дори не помнеше как бе реагирал при получаването и прочитането му.

Отиваш на Луната, Антоан.

Естествено, че бе изненадан. Щастлив? И дума да няма. Но нямаше как да си затвори очите, че частица от него бе очаквала получаването на това писмо. Защото, от негова гледна точка, нямаше друг, който толкова да се нуждае от това, както него.

Но все още не бе казал нищо на родителите си. Не че не разчиташе на тях, те бяха приятни хора, които работеха в Сорбоната и всекидневно се срещаха с млади хора. Според Антоан това бе достатъчно, за да ги направи възможно най-нормални. Поне изключително рядко го караха да се чувства неудобно, когато излизаха заедно, освен това с тях можеше да се говори почти за всичко. Въпреки това, все още не им бе споменал нищо за писмото. Да почакат малко. Искаше известно време да се наслади на чувството, че бе единственият в Париж, който знаеше новината.

Така или иначе, не можеше да трае дълго, гласът по телефона му бе казал, че представител на космическата агенция ще ги посети следващата седмица. А днес бе вече понеделник. Мигът чукаше на вратата. Взе си якето и реши да се поразходи малко, преди да покаже писмото на родителите си.

Закрил с ръка запалката си, Антоан запали цигара на улица „Макс Ернст“. Бе казал на майка си, че ще се отбие до Лорен, който живееше близо до Монмартр. Но не бе тръгнал натам, изобщо не се бе отправил в тази посока. Бе се запътил към мястото, където в последно време прекарваше следобедите чак до късно вечерта. Отиваше при Симон. Първоначалният шок от това, че тя бе скъсала с него бе отшумял преди повече от месец, но бе заместен от чувството, че въпреки всичко ще оживее, но никога няма да бъде щастлив отново. Това чувство на примирение го бе връхлетяло съвсем неочаквано.

Той го мразеше и се бе опитвал да му попречи, но странно, през последната седмица и това чувство сякаш се бе изпарило и се бе превърнало в нещо още по-лошо. В повторна криза — като болест, която се завръща. Сякаш упойката бе престанала да действа и бе останала само ужасната болка, а единственото нещо, което помагаше, бе мисълта, че съвсем скоро щеше да се намира възможно най-далече от този невероятен град.

Слезе до метрото при Пер Лашез и се понесе с номер 3 до площад Шатле. Там смени с номер 4 до Монпарнас Биенвеню, където пак се прекачи, този път на номер 6.

И слезе на Бир-Хакейм.

Дъждът се бе засилил и Антоан направо потреперваше, докато измина краткото разстояние до Айфеловата кула, където плати две евро и се заизкачва по стълбите до първото ниво. В известен смисъл му бе провървяло с времето, защото в момента почти нямаше никакви туристи. Най-ниското ниво бе също и най-подходящото, защото тук нищо не задържаше туристите, които оттук можеха да отправят бинокъла единствено към съседните сгради.

Което пък случайно бе точно онова, което Антоан имаше намерение да направи.

Извади торбичката с монети от по две евро, пусна първата и нагласи далекогледа на фокус.

Насочи го към третия етаж на една от сградите на авеню Дьо Сюфрен.

Тя си бе вкъщи.

Симон седеше в стаята си и свиреше на китара.

Той настрои далекогледа, така че да може да я вижда още по-ясно.

Съсредоточеше ли се достатъчно, щеше да усети, че сякаш не се намира на първото ниво на Айфеловата кула, целият подгизнал от дъжда, а е в топлата стая при нея. Той се взря в ръцете й, които удряха струните и си представи, че отгатва точно коя песен свири. От време на време тя оставяше китарата и скриваше лице в ръцете си. Антоан се надяваше, че постъпва така, защото внезапно бе прозряла, че той й липсва. Но със същата вероятност причината можеше да бъде и защото не успяваше да изсвири някой акорд. Или защото я болеше глава.

Внезапно погледът му потъна в мрак.

За миг изпадна в паника, преди да се съвземе и да се досети, че просто платеното време бе изтекло. Той пъхна нова монета и Симон се появи отново през прозореца.

Носеше любимия му пуловер. Синият, който в съчетание с косата й правеше лицето й още по-фантастично. Бяха се разхождали и обикаляли улиците след училище, а на нея й бе толкова студено и бе така премръзнала, че бързо се бяха пъхнали в един магазин. Искаха единствено да се постоплят, но тя внезапно бе решила да пробва няколко дрехи, а той нямаше нищо против. И дума да не става! Единственият му план бе да бъде с нея. Той бе открил пуловера и…

Настъпи отново мрак.

Той пусна нова монета.

Чакай, чакай, чакай, чакай, чакай, чакай! Какво е това?!

Някой влезе в стаята при Симон.

Антоан притисна още по-близо очите си до окуляра на далекогледа. Някакъв клон от дърветата на улицата скриваше половината стая и той виждаше само част от влезлия.

Сигурно бе майка й. Или баща й. Не. Не бяха те. Той би ги познал, а… новодошлият обви ръка около шията й…

Тя целуна ли го?

Какво ставаше, по дяволите?!

И пак настъпи мрак.

Отчаян, Антоан вдигна очи от далекогледа и пъхна ръка в пликчето с монети. Но бе прекалено припрян и то изплъзна от ръцете му, така че монетите се разпиляха по пода.

Без да обръща внимание на пазачите, които стояха и му се присмиваха, Антоан падна на колене и започна да събира монетите. Пусна отново монета и зае предишното си положение. Сега вече можеше ясно да види новодошлия. Веднага го позна, макар и да не го бе виждал, незабавно досетил се кой е той. Ноел. Новото гадже. Онзи боклук. В един кратък миг се замисли дали да не го причака пред сградата и да убие гадняра като излезе навън. Но не си струваше. Не бе достоен дори да се докосне до него.

Симон седна да свири отново на китарата, а натрапникът се настани зад нея. Обви я с ръце и положи глава на раменете й. Тя продължи да пее още известно време, преди внезапно да спре, да обърне лицето си към него и да го целуне. Другият я притисна още по-силно с ръце и внимателно я повали от стола долу на земята, така че се скриха от полезрението му.

Антоан отстъпи крачка назад от далекогледа и толкова силно го блъсна, че той се завъртя бясно в кръг и се удари с режещ звук в перилата.

— Господине! За бога, господине!

Той се обърна и видя един от пазачите ядосано да се насочва към него. Но той нямаше сили да понесе да му четат конско, така че само обърна гръб, понесе се надолу по стълбите и напусна кулата.

Запали нова цигара и вдиша дима. Вече валеше много по-силно, отколкото през целия ден, валеше направо като из ведро и той бе целият вир-вода, реката сякаш имаше намерение да прелее от коритото си, а чистачките на колите работеха френетично. Той джапаше през улиците към спирката на метрото до Военната академия, докато реката наистина преля коритото си и забушува извън него. Видя удавени кучета и котки, както и пенсионери, които отчаяно се мъчеха да се задържат на крака в бушуващата вода, сградите сякаш се отделиха от основите си и се понесоха магически из града. Хвърли цигарата и направо заплува, пробиваше си с мъка път срещу течението в посока към метрото, пое си дълбоко въздух и се гмурна в наводнения, подземен проход. Минаваше покрай бизнесмени, притиснати към куфарчетата си, с въздушни мехурчета, излизащи от устата им, както и покрай бездомници, които свиреха на акордеон, без да издават и звук. Той се хвана здраво за пейките при светкавичното пристигане на метрото и избута голямо количество вода пред себе си, преди да се оттласне с крака и да доплува до купето, задържал дъха си до пристигането си вкъщи.

Надяваше се като се прибере да може да се промъкне незабелязано покрай хола, но още в коридора попадна на майка си.

— О, вали ли, не бях забелязала.

— Да — отвърна той. — Вали.

* * *

На следващата сутрин се събуди и видя родителите си, загрижено застанали до леглото му. Гледаха го със сериозни очи. Никой не продума и дума. После внезапно върху лицата им разцъфнаха огромни усмивки.

За миг Антоан ги изгледа неразбиращо, преди майка му да извади плика от НАСА. Бяха го намерили.

— Поздравления, синко. Бон воаяж!^[1]

Следващите минути бяха изпълнени с поредица прегръдки и пожелания за успех и щастие, през които се промъкнаха и няколко тревожни въпроса къде е бил последните дни, дори Лорен се бил обаждал да пита за него. Но тези въпроси останаха без отговор.