Юхан Харстад
Дарла (8) (172 часа на Луната)

Поща

Мидори гледаше пощаджията, господин Такуми Ватанабе, застанал пред пощенските кутии в коридора. Той държеше плика пред себе си с две ръце. Боб, черният му лабрадор, седеше в очакване до него.

— Знаеш ли, Мидори-чан^[1], ти май си най-щастливото момиче, което някога съм виждал.

Мидори не бе сигурна дали смее да поеме плика, или не.

— Да, мисля, че си най-голямата късметлийка, която съм срещал — повтори с удоволствие Такуми. Той винаги така правеше — сякаш нямаше какво чак толкова да каже и просто повтаряше всичко по два пъти, колкото да запълни с нещо времето.

Не можеше да се каже, че е имала кой знае какъв късмет. Не че изобщо е нямала, за бога. Веднъж дори спечели едно състезание по телевизията. След като се обади и отговори на четири извънредно лесни въпроса, зададени от някакъв идиотски водещ, бе обявена за победителката на деня. Обаче се бе объркала каква е наградата. Оказа се, че не ставало дума за лаптоп Макинтош, а за специално издание на манга-комикса Акира в шест книжки на общо две хиляди страници. Тя веднага ги продаде на едно момче от класа си и още същата седмица похарчи парите в центъра Шибуя.

— Мисля, че си най-голямата късметлийка, която съм срещал — потрети Такуми. Явно този път имаше още по-големи трудности да измисли какво да каже, в сравнение с друг път.

Най-после Мидори протегна ръце и взе писмото. Пликът беше бял и направен от много скъпа хартия. А най-отгоре в ляво видя логото на НАСА. Писмото носеше пощенски печат от Хюстън, Тексас. Съединени Американски Щати.

— Е? — каза нетърпеливо Такуми.

— Ами… не знам — отвърна Мидори и претегли на ръка писмото.

— Трябва да го отвориш.

— Трябва ли?

— Да. Работа на пощаджията е да проследи пощата до края. Но аз още не съм видял писмото. Само плика му. А това не е едно и също.

— Да, така е, предполагам…

Тя се поколеба още няколко секунди. Внезапно осъзна колко много означава това за нея.

— Мидори-чан? Ще ни покажеш ли писмото, моля?

Кучето Боб бе единственото, което също присъстваше и отдавна бе загубило интерес, замислено за нещо свое си.

Мидори отвори плика и измъкна написаното на компютър писмо:

Скъпа Мидори Йошида,

За нас е голяма чест да ви съобщим, че именно вие бяхте избрана сред милионите младежи, за да участвате като част от екипа на космическия кораб „Церера“ в експедицията до Луната през юли 2019 година. Пътуването ще ви отведе, задно с другите двама младежи, на едно историческо пътуване до Морето на спокойствието, разположено върху близката страна на Луната, където първите хора стъпили там — астронавтите Нийл Армстронг и Едуин „Бъз“ Олдрин — кацнаха през 1969-та. Експедицията ще трае петнайсет дни, като седем от тях ще бъдат прекарани в лунната база Дарла. В допълнение, НАСА иска да покани вас и близките ви на тримесечен подготвителен курс тук, в Космическия център „Линдън Б. Джонсън“ в Хюстън, Тексас. Естествено, всички разноски се поемат от нас.

Искаме да ви помолим да използвате следващите дни и да размислите доколко желаете да се отправите на едно такова пътуване. Без съмнение, то ще промени коренно и завинаги живота ви. В допълнение ви молим да обсъдите сериозно това с родителите си.

Представител на Космическата агенция НАСА ще се свърже с вас в рамките на следващата седмица, за да получи отговора ви на поканата.

Както ви е известно, лотарията, организирана от НАСА, предизвика огромен медиен интерес, затова най-настоятелно ви молим да запазите новината само за себе си, докато НАСА по-късно официално обяви имената на печелившите.

Отново ви поздравяваме с победата.

С уважение,

Д-р Пол Д. Люис

Директор на НАСА

— Е? — обади се Такуми отново, малко по-предпазливо този път и Мидори усети, че е стояла и прочела цялото писмо, напълно забравила за него. Сега тя вдигна поглед и срещна неговия. Интересът на Боб се съживи отново.

— Аз… спечелих — излязоха думите от устата й и тя усети как се запъва. Секунди по-късно Такуми Ватанабе я вдигна във въздуха и се завъртя в кръг заедно с нея, докато се смееше.

— Ти отиваш на Луната! Отиваш на Луната!

Боб се разлая, объркан от внезапното оживление. Няколко минаващи покрай тях жени се спряха за миг, загледани във възрастния мъж, който се въртеше в кръг, вдигнал момичето на ръце като се смееше в захлас.

— Вече няма да има поща за теб, Мидори-чан — почти изпя той. — Това е извън територията ми на доставяне! Ха, ха, Луната! Не е ли невероятно?

Мидори не успяваше да отрони и дума. Което всъщност бе добре. Иначе щеше със сигурност да го разочарова. Защото истината беше, че Мидори съвсем не мислеше за Луната, както стоеше там, прегърната от пощаджията. Не мислеше и за изключителния шанс, или за престоя в Морето на спокойствието. Единственото, за което мислеше, бе мястото, което щеше да посети преди и след полета. Две думи се повтаряха безспир в главата й.

Ню Йорк, Ню Йорк, Ню Йорк.

Тя отлично знаеше какво означава това.

Ти току-що спечели билета си, за да се махнеш оттук, Мидори.

* * *

Мидори не обели и дума за плановете си в Ню Йорк пред родителите си, когато по-късно на вечеря им показа писмото. Както обикновено, седяха около малко тясната маса и ядяха обикновената никуяга, сготвена с месо, картофи в соев сос, както и традиционната супа мисо^[2] и ориз. Ястие, което обикновено ядяха само през зимата, така че в допълнение към сложеното на масата писмо, вечерята изглеждаше още по-абсурдна. А майка й не преставаше да се извинява до втръсване, че не е успяла да мине през магазините и не може да предложи нещо подходящо за случая. Бащата на Мидори, Ямада, направо не можеше да си намери място и обикаляше хола като някакъв палячо и трябваше насила да го спрат да не излезе на балкона и да извика новината. За щастие, накрая все пак проумя, че е много по-практично да покани съседите на чаша саке^[3], вместо да прегракне от крещене и не след дълго апартаментът бе пълен с хора, всеки от които отправяше личните си пожелания за успех и щастие. Не че Мидори не бе щастлива, напротив, почти ликуваше. Знаеше отлично, че това бе краят на досегашния й живот. Това бе колосален избор за едно петнайсетгодишно момиче, който тя още с прочитането на писмото бе направила и нямаше намерение да се откаже.

Нямаше да се върне обратно в Япония.

Все още не бе измислила как чисто практически щеше да се справи, като се има предвид, че при завръщането си на Земята нямаше да е на повече от шестнайсет години. След медийната обиколка по света, всичко щеше да приключи в Ню Йорк и тогава тя щеше да избяга от всичко веднъж завинаги. Естествено, това означаваше, че трябва да се крие от властите години наред, докато порасне достатъчно, за да започне да следва в колеж… Не, това бе много тъп план. Освен това, намеренията й не включваха да зареже родителите си завинаги. Вярно е, че понякога, да не кажем почти винаги, можеха да се държат доста идиотски, но все пак. Просто да изчезне, да избяга от тях, беше вече прекалено жестоко.

Обаче — съществуваше и друга възможност. Да се възползва от любовта на татко Ямада към Америка. Той никога не бе ходил там, но не спираше да говори колко много иска да отиде там. Гранд Каньон, ето какво най-вече искаше да види. Един бог знае защо. Доколкото бе известно на Мидори, там нямаше друго освен планини и долини, а те си имаха предостатъчно от тях и в Япония. Но редовно разказваше за това и в гласа му се долавяше такова благоговение, сякаш се опитваше да им внуши, че мястото има изключителна стойност и огромно значение. Но, мислеше си Мидори, щом искаш Гранд Каньон, ще го получиш. Колкото душата ти иска.

Нямаше да спомене нищо за намеренията си да напусне конкретно Йокохама и Япония в цялост, преди да тръгнат на световното медийно турне. Тогава можеше уж случайно да предложи да отидат да видят този прословут Гранд Каньон. И тогава, застанали пред гледката (очевидно магическа) пред себе си, можеше просто да произнесе:

— Какво ще кажете да се преместим да живеем тук?

И може би, само може би, те щяха да кажат „да“. Все пак бе някаква възможност, в която засега трябваше да вярва, че ще се изпълни. Животът й чисто и просто зависеше от това, помисли си тя. В противен случай, цялото пътешествие до Луната щеше да окаже напълно излишно.

Утринните лъчи вече се промъкваха през тънките пердета, когато тя най-после заспа в пет и половина сутринта. Предпочиташе да остане още будна и да продължава да прави планове, но очите й се затваряха и вече не можеше да мисли ясно. Скоро потъна в съня си, озовала се в дълъг коридор, краят на който я отведе на някакъв таван в Бруклин с чаша кафе в ръце и с гледка към небостъргачите на Манхатън. Тя отвори капака към покрива и извика на приятелките си, настанени в таванския апартамент, отрупани с рисунки и материали, с които работеха.

— Ей сега ще дойдем — извикаха те в отговор и Мидори остави капака отворен, седна облегната на комина и примижа срещу хладното, но невероятно красиво септемврийско слънце.

Написаното в писмото бе изпълнено. Японски говорещият представител на НАСА се обади на Мидори три дни по-късно и й зададе важния въпрос:

— Желаете ли участвате в тази експедиция?

Мидори не се поколеба и секунда, преди да отговори:

— Да.

— И сте обсъдили това с родителите си?

Тя се стресна за миг от учтивия и официален начин, по който разговаряше с нея телефонният глас.

— Да. Естествено.

— Чудесно. Налага се да разговарям поне с единия от тях, след като приключим. С ваше разрешение, наш представител ще дойде до Йокохама следващата седмица, за да се срещне с вас и със семейството ви, за да се обсъдят подробностите.

Тя се чувстваше почти замаяна, когато подаде слушалката на баща си, който веднага започна да преговаря с НАСА.

Вече няма връщане назад, помисли си тя.

Седмица по-късно един облечен в строг костюм учтив американец се появи на вратата им на петия етаж една вечер няколко минути след седем часа. Родителите на Мидори бяха очаквали, че представителят ще им даде пълна информация за онова, което ще очаква дъщеря им, но задачата му явно бе съвсем различна.

Мъжът отговори кратко и сдържано само на няколко зададени от тях въпроси, преди да отвори куфарчето си и да извади купчина документи от него. После Мидори и родителите й трябваше да подпишат безброй документи, разрешения за какво ли не, застраховки и откази от отговорност в най-различни случаи. Бе напълно невъзможно да се прочете всичко, единственото, което им оставаше да направят, бе да подписват на местата, показани им от добре поддържаните ръце на мъжа, отново и отново, докато най-накрая той остана доволен, усмихна се, поклони им се дълбоко, преди да им благодари и да ги напусне, точно толкова безшумно и любезно, както и бе дошъл.

Мидори и родителите й останаха да седят дълго след това, малко озадачени от случилото се през последния час. Но мъжът не бе оставил нито визитна картичка, нито телефонен номер. Единственото, което знаеха, бе, че вече е на път за летището към следващата страна и следващия младеж.

* * *

Под знака на усещането, че всичко се развива прекалено бързо премина и цялата останала половин година. Когато най-после календарът показа март месец, имаха чувството, че бе изминало само едно денонощие. Внезапно тя усети, че времето я притиска. Тя подаде молба за отлагане на пролетните изпити, която бе удовлетворена от училището и набързо се сбогува с приятелите си в центъра на Токио. Наложи се да обикаля всичките си роднини в Йокохама, за да не пренебрегне някого сега, когато бе на път да се превърне в знаменитост, а в допълнение да се сбогува и със съседите и колегите на баща си. И с пощаджията.

Такуми Ватанабе бе последният, с когото се сбогува същия следобед, в който заминаха. Той, подобно на мнозина съседи и роднини, стоеше пред къщата им, когато семейство Йошида се приготвяше да потегли за САЩ. Вярно е, че Такуми стоеше най-накрая на тълпата, за да не пречи на никого и Мидори трябваше да си пробие път през хората, за да стигне до него.

— Приятно пътуване, Мидори-сан.

За първи път се обръщаше към нея като към голям човек, с подобаващо уважение. Едва ли някой друг обърна внимание на това, но за Мидори бе изключително важно. Сякаш сега наистина бяха станали приятели. Все пак двамата бяха споделили историческия миг, когато тя отвори плика с писмото.

Сега той стоеше там и силно я прегърна, преди да замине и май знаеше много повече за намеренията й, отколкото тя самата предполагаше, защото последното, което каза, бе:

— Не забравяй пътя обратно за вкъщи. Пощата ще те чака тук.

Мидори не му отговори, вместо това му се поклони и се запъти към колата, която чакаше пред дома им.

Секунди по-късно колата потегли към международното летище Нарита^[4].