Юхан Харстад
Дарла (7) (172 часа на Луната)

Документи

Миа стоеше на автобусната спирка и чакаше автобус, който вече закъсняваше с десет минути. Юни вървеше към края си и би трябвало да бъде следобед, окъпан в топлина и слънце, такъв ден, в който човек седи на плажа с приятелите си, докато слънцето най-после изчезне около полунощ и всички бавно се разотидат по домовете си. Вместо това валеше. Валеше като из ведро и черната й коса противно бе полепнала по лицето. Миа почти бе премръзнала с тънкото си яке и несъзнателно потропваше с крака в такт, докато седеше на пейката и чакаше.

Групата й Rogue Squadron съществуваше вече две години и осем месеца, ако трябва да сме точни, но все още не бяха направили нищо съществено. Добре де, бяха млади и на тяхната възраст нямаше мнозина, които да се задържат толкова дълго. Но все пак. Просто всичко се влачеше адски бавно. Тя бе написала поне четиридесет песни, акордите, цялото звучене. И всички текстове. Преди месеци бяха записали демо версия, но така и не я бяха изпратили никъде. Единственият концерт, който бяха изнесли, бе предишната година в Метрополис, заедно с „Фантастик Ъндърграунд 10“^[1]. Така че нещата с Rogue Squadron бяха зациклили. Нещо трябваше да се направи. Едно или друго. Каквото и да било.

Миа видя автобуса да си пробива път сред движението. Тя излезе на тротоара и вдигна ръка, за да даде знак на шофьора, че трябва да спре. Винаги бе мразила това махане с ръката. Изглеждаше направо смехотворно. Какъв бе смисълът? Нали все пак стоеше на автобусната спирка? Но не дадеш ли знак с ръка и просто останеш да си седиш безучастно, докато автобусът спре напълно, шофьорът решаваше, че просто си седиш и се упражняваш в бездействие, така че направо си продължаваше по пътя.

Миа размаха ръка няколко пъти, за да е сигурна, че са я видели. Автобусът спря и тя изтръска с лявата ръка водата от косата си, докато се качваше и постави двайсет крони пред шофьора.

— Детски до Мадла — каза тя.

Той я погледна уморено и равнодушно.

— Имаш ли ученическа карта?

Любимото на автобусните шофьори. Така се печелеха пари. През цялата човешка история младите никога не са имали навика да се разхождат с документ за самоличност.

— А ти имаш ли документ за правоспособност да караш рейс? — попита Миа.

— Естествено, че имам.

— Мога ли да го видя?

— Не, ти си тази, която трябва ми покажеш документ за самоличност. Така стоят нещата, госпожице.

На Миа това почти й хареса. Малка разправия с шофьора, който забавяше движението и вкисваше още повече погледите на пътниците, точно в момента й се отразяваше прекрасно. Накрая шофьорът се отказа, взе двайсетте й крони и върна ресто от пет.

— Отивай и сядай — промърмори той.

— Карай внимателно — отвърна тя и му намигна, преди да мине по пътеката и да седне най-отзад в автобуса.

Леонора, Силье и Кари, мокри до кости, вече чакаха пред студиото за репетиране, когато Миа се появи.

— Решихме, че си се удавила — каза остро Кари, когато Миа се приближи.

— Автобусът закъсня. А и се разправяхме за билета.

— Не разбирам защо просто не си носиш ученическата карта, за да избегнеш всичко това — каза Леонора.

— Нали тогава цялата веселба ще отиде на кино? — изръмжа Миа и отключи вратата.

Студиото за репетиции се намираше в един склад в Кварневик. Бяха го получили от Женската организация за музикално обучение и го деляха с още две групи, които почти никога не се вясваха там. Поради което Rougue Squadron имаха неограничен достъп и се случваше да прекарват цели уикенди там, свиреха до късно през нощта и спяха върху матраци на земята. Нямаше никакво значение, че това бе възможно най-запуснатото, полуразрушено студио в целия град и че потта от репетициите и отчаянието от невъзможните сола и безпомощни акорди се беше просмукало в стените. Помещението се намираше в сутерена, поради което бе без прозорци. Само няколко лампи по тавана и една настолна метална лампа имитираха дневна светлина. И нещата никак не се подобряваха от това, че Леонора пушеше като комин през цялото време и понякога членовете на групата не можеха да се видят един-друг през цигарения дим. Освен това подът бе покрит с празни бутилки, кабели, счупени палки за барабани и остатъци от храна.

Не говореха много докато включваха китарите си и усилвателите, настройваха инструментите и коригираха настройките. Миа приключи с настройването на китарата, застана пред различните захранващи устройства и улови погледа на Леонора, застанала зад барабаните. Тя й даде знак с кимване на глава и веднага чу едно, две, три, четири, прокара ръка по струните и засвири интродукцията на Песен II.

Бе едно от най-бързите им парчета и би трябвало да става за разгряване. Миа го бе написала още през първите дни на януари и бе посветено на двете кули в Ню Йорк, съборени от самолети по време на терористично нападение преди много години.

Леонора, внезапно и без никакво предупреждение, спря да свири. Китарите продължиха по инерция още няколко такта, сякаш трябваше да натиснат спирачки, преди да спрат. Помещението потъна в тишина.

Свиренето не бе прозвучало добре. Ама никак добре. Не че бяха свирили фалшиво. Просто не ставаше. Имаха чувството, че някакъв огромен слон се бе разтанцувал в студиото и накрая се бе пльоснал върху тях. Четирите момичета избягваха погледите си.

— Просто мисля, че доникъде не я докарваме — обади се най-накрая Миа. — Не знам, просто сякаш… сякаш толкова дълго сме свирили едни и същи парчета, че накрая започваме да ги свирим още по-лошо. Схващате ли?

— Какво искаш да кажеш? — попита Леонора.

— Искам да кажа, че трябва да направим нещо повече, а не само да се влачим тук и да повтаряме едно и също. Не мислите ли, че трябва да имаме концерт скоро? Да отидем в някое студио за записване? Или нещо друго. Всъщност, какво искаме да постигнем? Понякога си мисля, че свирим заедно, само защото сме приятелки и че със същата сила можем да правим заедно каквото и да било друго нещо.

— Като какво, например? — попита Силье.

— Не знам. Обаче… аз искам точно това. Разбирате ли? Тази група е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Вие сте това нещо. И често си мисля, че това е единственото стойностно нещо, което притежавам. Че каквото и да става, просто мога да си кажа да, обаче все пак си имам групата. Само че напоследък някак нищо не излиза от всичко това.

Кари се разстрои и се пльосна на канапето.

— Но какво всъщност искаш да ни кажеш, Миа? Че трябва да репетираме повече? Та ние сме тук през ден!

— Не, не е това — обади се Миа, — не става дума за това. Просто трябва да решим какво искаме.

— Добре, ти какво искаш тогава? — попита Силье като се опита да звучи добронамерено и да не разваля настроението толкова рано вечерта. — Ако можеш да си пожелаеш всичко на света, какво би си пожелала?

Миа се замисли. Дълго. Но това бе само за пред другите. Тя отдавна го бе решила. Мислеше за това всяка божа вечер, докато седеше в стаята си и пишеше песни. Мислеше за това, преди да заспи и си представяше всичко, което искаше да се случи. Издаване на албуми, турнета, летища, хотелски стаи.

— Тогава бих си пожелала да можем да си изкарваме хляба с Rogue Squadron — отвърна тя. — Бих си пожелала да издаваме музика и да ходим на турнета най-малко четири месеца в годината. Да живеем заедно в апартамент в Осло, който едновременно е и студио. Да станем група, която значи нещо за хората. Ето какво бих си пожелала.

Останалите три момичета кимнаха на казаното от нея, но търсеха какво да кажат.

— Ами, добре — започна Силье, най-голямата реалистка сред тях. — Тогава трябва да…

И беше дотук. Някой силно почука на входната врата. Ясно чуха звука от ударите на ръце по металната врата на етажа над тях.

— Кой, по дяволите, може да бъде това? — каза Миа и погледна Кари.

— Откъде мога аз да знам това — отвърна тя. — А и не мога да виждам през бетона.

Леонора се качи по стълбите и пусна новодошлия. Малко след това Миа го чу да говори. И веднага разпозна гласа.

Мама, помисли си тя. Какво, за бога, прави тук?

За миг се уплаши, че нещо се е случило с по-малкия й брат Сандер. Той беше на девет години и различен от другите деца, но тя искрено обичаше странния малчуган, който винаги трябваше да ходи с каска и през цялото време мечтаеше да дойде зимата, за да може да си надене върху шлема вълнената шапка и така да го скрие от другите. Случило ли му се бе нещо? Да не е умрял някой? Не успя да си помисли нищо повече, защото майка й влетя вътре в залата с Леонора по петите й и се хвърли на врата на Миа.

— Поздравления, момичето ми! — почти извика тя и Миа за малко да се задуши в прегръдката й. Другите стояха около тях и гледаха как Миа се бори да се освободи от нея.

— Какво правиш тук? — изръмжа Миа щом разбра, че никой не е умрял. — Какво искаш?

Но майка й изобщо не обърна внимание на ледения тон, с който дъщеря й се бе обърнала към нея. Тя просто ликуваше.

— Миа, скъпа, ти спечели! Ти спечели!

— Какво съм спечелила? Какви ги говориш?

— Отиваш на Луната, Миа!

Сякаш току-що й бяха връчили бомба, Миа инстинктивно отстъпи като опарена назад. Пред нея стоеше майка й и държеше в ръка писмо. Тя ясно разчете логото на НАСА върху снежнобялата хартия на плика.

Точно в този момент Миа мразеше майка си. Мразеше я, че си бе позволила да дойде и да ги прекъсне. Мразеше я, защото се бе натрапила в залата за репетиции, бе я засрамила и я бе накарала да се чувства като някакво малко детенце. Мразеше я, затова че никога не я слушаше. Точно тук и сега Миа мразеше майка си чисто и просто защото й бе майка.

Останалите три момичета стояха като няма публика, свидетел на проведения пред тях разговор.

— Пощата ми ли отваряш? — бе единственото, което Миа успя да каже.

Майката се притесни. Това не бе отговорът, който очакваше.

— Не, ами, ние, да… баща ти и аз… — започна майка й, като се мъчеше да намери правилните думи, както ставаше винаги, когато дъщеря й се сърдеше. — Просто видяхме, ами знаеш, логото на НАСА върху плика и такова… ние искахме да се убедим, че е така, преди да дойдем тук. Разбираш, нали?

— И татко ли е тук?

— Не, той е вкъщи със Сандер.

— Дай ми писмото — кратко каза Миа.

— О, Миа, скъпа, това е един фантастичен, наистина фантастичен шанс! Незабравимо преживяване за цял живот.

Миа подържа писмото няколко секунди с треперещи ръце, преди да го смачка и да го захвърли в стената.

— Кое точно не разбираш, мамо? А? Кое е толкова трудно да се разбере? Казах, че нямам желание, заявих ви го сто пъти! Нямам какво да правя на проклетата Луна! Какви ги вършите?!

— Миа, скъпа…

— Прекъсваш ни репетицията, мамо, сега трябва да си вървиш.

Майката на Миа се опита да прикрие, че всеки момент ще се разплаче.

— Добре, добре. Ще говорим за това по-късно, нали, Миа? Приятна репетиция тогава.

Тя остана замислена за миг и погледът й се плъзна по пода.

— Трябва да си изчистите пода, на нищо не прилича.

И си тръгна.

Миа и останалите момичета просто останаха да стоят, чак докато чуха звука от потегляща кола.

После цялото внимание се прехвърли върху Миа.

— По дяволите. Това е най-налудничавото нещо, което съм преживяла! — избухна Силье.

— Значи Чорлата все пак беше права, когато спомена името ти сред записалите се? — попита изненадано Леонора и зарови в пакета за цигара. — Защо не си ни казала нищо?

Силье продължаваше да стои вторачена като хипнотизирана в приятелката си.

— Ти спечели? Да ме вземат дяволите! — възкликна тя невярващо. — Имаш ли представа колко души са се записали? Трябва да са повече от милиард.

Миа се чувстваше зле, повдигаше й се. След онзи час по немски език повече не бяха говорили нито за Луната, нито за лотарията. А сега? Сега бяха изтеглили името й сред милиони кандидати и бе получила възможността да замине за Луната, напук на нежеланието й и всичките й приятели щяха да вярват, че ги е излъгала.

— Вижте, нещата не са каквито изглеждат — каза тя, без да знае как да продължи. — Родителите ми стоят зад това. Те ме забъркаха в тази каша, макар и да им повтарях до припадък, че не се интересувам.

— Наистина ли? — Леонора не знаеше какво точно да каже.

— Във всеки случай е доста нахално — обади се Силье. — Искам да кажа, след като си била категорична, че не искаш.

— Не съм го искала. И им го казах хиляда пъти!

— Това си е чиста злоупотреба — заяви Леонора, седна на канапето и отвори бутилка вода. — Ако питаш мен, доста засукано положение. Имам предвид, че са ти осигурили пътешествие до Луната, без ти самата да го искаш. Обаче, въпреки всичко, ухаааа! Какво ще правиш сега?

Миа бе истински объркана.

— Не знам — отвърна тя. — Наистина не знам.

Кари не бе проронила и дума, откакто майката на Миа бе почукала на вратата.

— Но, Миа? — обади се сега тя.

— Да?

— Защо, всъщност, не искаш да заминеш?

Това бе неочакван въпрос за Миа. Просто бе приела за даденост, че никоя от тях не се интересува от цялата тази работа.

— Имаш ли представа колко е далече, а? И колко време ще отнеме подготовката? Или пък че не е точно толкова безобидно, колкото да се отбиеш до „Севън-Илевън“^[2]? А може би просто изобщо не ми пука за Космоса? Ние живеем тук, нали? В Ставангер. Норвегия. Европа. Какво ще правя там горе, ще разглеждам камънаци заедно с други двама олигофрени и ще махам на камерите цяла седмица? Май не съвпада точно с плановете ми за следващата година.

Кари я измери с поглед от главата до петите и само клатеше глава.

— Ти пълен идиот ли си, или какво? — попита тя бавно и отчетливо.

— Какво искаш да кажеш?

Миа се раздразни от начина, по който й говореше Кари.

— Нямам представа какви са ви намеренията, но що се отнася до мен, съм напълно наясно с нещата. През следващата година ще стоя на сцената. Ще изнасям концерти. Може би ще издам албум. Демо версия със сигурност. Но нямам намерение да си губя времето, за да бъда рекламен плакат на НАСА. Точка по въпроса. Да си изберат някой друг.

Кари продължаваше да я гледа с възмущение.

— Аз се записах — промълви Леонора. Тя пъхна фаса си в пирамидата от стари фасове върху ниската масичка и веднага запали нова.

Миа се обърна и изгледа с невярващ поглед приятелката си.

— Аз също — добави Силье.

— И аз — завърши Кари.

— Но… защо? — бе единственото нещо, което Миа успя да каже.

— Защо не? — отвърна Силье. — Всички се записаха, нали? Не проумяваш ли какво велико дело е това?

Миа ги изгледа една по една.

— Но… когато Чорлата прочете имената… само няколко души от училище се бяха записали. И вие не бяхте сред тях.

Леонора отново се обади.

— Само аз съм в класа по немски на Чорлата, нали? Записах се веднага щом се върнах от училище същия ден. Все пак, ти вече бе записана, така че… чудо голямо, си помислих аз. Може и други в училище да са мислили като мен, след като Чорлата повдигна въпроса.

Миа напълно се обърка. Нима цялата група бе заразена от лунния вирус? Тя се отпусна на канапето до Леонора.

— Дяволите да ме вземат, ако замина някъде!

Почти го извика. Четирите момичета седяха на канапето с мрачни погледи, впити в стената. На три от тях страшно им се искаше точно техните имена да бяха изтеглени. А четвъртата си мислеше, че са й произнесли доживотна присъда.

— Аз все пак мисля, че ще е страшно тъпо, ако не заминеш — обади се накрая Силье и наруши надвисналото тежко мълчание.

— Какви ги дрънкаш? Да не играеш ролята на майка ми, или какво?

Кари скръсти ръце, сякаш се готвеше да каже нещо важно.

— Ние просто мислим, че ти не схващаш цялата идея, Миа.

— Ние? — възкликна тя. — Ние? Какво, да не сте го обсъждали предварително или…? Да не сте имали общо събрание по темата? И каква точно идея не схващам?

— Чуй, сега — започна Кари. — Нали твърдиш, че Rogue Squadron е в застой? Искаш, как го каза… да живееш и да се издържаш от групата, нали? Да заминем на турне, да записваме албуми, да се мотаем в хотели в Токио и Лос Анджелис?

— Е, и? — промълви Миа.

— Е, и? Не схващаш ли? Това е страхотна възможност! Няма да се появи по-добра от нея, просто няма. Даваш ли си сметка колко известна ще станеш? И че, по дяволите, после можеш да правиш както си поискаш? Каквото. Поискаш. Ти. Не разбираш ли? Искаш договор за запис на албум? Никакви проблеми. Турне? Кога искаш да заминеш? Да зарежеш училището и да живееш от групата? Никакви проблеми. Ще станеш първата, която е била на Луната, преди да навърши двайсет години. Ще даваш стотици интервюта, ще участваш в телевизионни програми и не знам още какво. И всяко едно от тези неща ще бъде възможност да рекламираш групата. Със сигурност ще свирим дори в шоуто на Дейвид Летърман^[3].

— Мислех, че той ще се оттегли през есента — само сухо отбеляза Миа.

— Зарежи това, той се заканва от двайсет години. Но никога не го прави. Пичът ще продължава, докато се наложи да го извлекат от студиото за двуредното му сако.

Те се засмяха на забележката. Хубав, краткотраен смях, който разпръсна част от нагнетеното напрежение.

— Имаме удоволствието да ви представим една нова група тази вечер — пародира го Кари. — Велика група, а солистката й — е, вие я познавате добре — току-що се е завърнала от Луната, и е готова буквално да взриви ушите ви. Моля, приветствайте с добре дошла младата норвежка астронавтка Миа… Ну… Нумеланд и страхотната й група Rogue Squadrooooon!

Кари, Леонора и Силье заръкопляскаха и Миа се усмихна, докато се вживяваше в ролята и благодареше за направеното й представяне, като се престори, че се готви да започне да свири.

— Само си помисли за това, Миа — каза Силье. — Заминаваш за Луната и се връщаш оттам с… ами… да кажем десетина нови парчета, които си написала… там горе. Може би дори с нов стил, повлиян от Луната. Ако това не мирише на договор за издаване на албум, не знам какво друго може да бъде.

— Дали ще й позволят да си вземе китарата там горе? — попита Леонора.

— Естествено — отвърна Силье. — Цялата работа е, че тя изобщо не проумява колко страхотно е това за всички нас.

— Не може да се каже, че сме точно Пинк Флойд — отвърна Миа, все още разколебана. — И сега какво, ще станем космическа група ли?

Кари примига с очи.

— Естествено, че не. Ти, ние, можем да станем точно каквото си пожелаем. Просто можем да се възползваме от шанса за каквото и да било. За да се случи, е необходимо едно-единствено нещо.

— Да замина.

— Именно.

— Ще съжаляваш през целия си живот, ако не заминеш, Миа — каза Силье. — Просто ще работиш в някакъв скапан Макдоналдс, с глупава шапка и с тъпата униформа, с още по-тъпото изражение на лицето, цялата опръскана с мазнина от фритюрника, докато си мислиш какво си отказала да направиш.

— Предлагам да гласуваме — обади се Кари.

— Ей, я чакайте малко! — протестира Миа.

Кари вдигна ръка нагоре.

— Силье?

Ръката на Силье също се вдигна.

— Леонора.

Тя си запали нова цигара и вдигна ръката си.

— Ясно е, че мнозинството взе решението, Миа. Следващото лято ще прекараш в Космоса.

Постепенно плаха усмивка бе на път да озари лицето на Миа и нищо на света не можеше да я изличи. Наистина не искаше да заминава, ама изобщо не й се искаше. Но през последните минути всичко се бе променило. Сега цялата група стоеше зад нея, а и казаното от тях бе истина, нали? Че можеше да означава всичко за групата им.

Само няколко седмици, Миа. Не е кой знае какво, нали?

Тя се изправи, прекоси пода и вдигна смачкания плик от НАСА.

Огледа останалите членове на групата.

— Добре — заяви тя. — Ще замина.

 

 

Останалата част от репетицията бе най-хубавото нещо, преживяно от Миа досега.

Решението й да замине отключи някакъв безподобен възторг. Свиреха добре, както не бяха правили от дълго време насам и ентусиазмът роди две нови песни: „По кой път, Лос Анджелис“ и „Винтидж спандекс“^[4]. Планираха издаването на два албума и вечни турнета в огромни автобуси за четирикратна обиколка на земното кълбо. Повториха и „II“ и този път тя прозвуча както трябваше. Леонора направо се развихри в последния рефрен и Миа даде знак да повторят всичко още веднъж, като този път даде всичко от себе си. Тя крещеше текста в микрофона и натискаше струните по-силно от всякога. Една от тях се скъса, но тя не обърна внимание, стигнаха края на парчето, но тя просто продължи да свири, отново и отново, докато остана единствено стена от звуци и тя се обърна към останалите, даде знак с глава и те завършиха едновременно. На секундата.

Приключиха.

В помещението се възцари тишина. Сякаш звуците бяха изпопадали на пода и после се бяха разпаднали.

Без да проронят дума те оставиха инструментите и се отпуснаха върху канапето.

Първа се обади Силье. Тя каза:

— Уха, какво беше това бе?

Миа огледа пръстите си. Върхът на показалеца й кървеше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако ме питате мен, това бе направо върхът — заяви Кари. — Би трябвало да свирим по-често така. Например, да изсвирим така Bomb Hiroshima Again^[5]. Би било подобаващо свирене за парчето, не мислите ли? Само че да направим края още по-як.

— Ей, момичета, мисля, че това е началото на нещо голямо — обади се и Силье.

* * *

Бяха със заглъхнали уши и малко замаяни, когато напуснаха помещението за репетиции в дванайсет без петнайсет, за да хванат последния автобус за вкъщи. Продължиха да пеят в автобуса и шофьорът сърдито ги изгледа в огледалото, дали защото според него вдигаха прекалено много шум, или защото го бяха забавили с цели шест минути, тъй като бяха настояли да си купят детски билети.

Миа бе последната от групата, която слезе от автобуса и с една спирка по-рано. Нуждаеше се от тази разходка, макар и да бе заваляло доста по-силно в сравнение със следобеда. По някоя кола от време на време я подминаваше, без шофьорите изобщо да я забележат как се движи по мокрите пусти улици, стиснала с една ръка плътно яката си, за да попречи на дъжда да се стича по врата й. Момиче на петнайсет години, обуто в тежки парашутни обувки, макар и да бе посред лято. Петнайсетгодишно момиче с огромни слушалки на ушите си, което поклащаше глава наляво и надясно в такт с музиката, която слушаше. И ако шофьорите все пак се бяха вгледали в нея, в краткия миг, когато фаровете осветяха лицето й, щяха да видят, че това момиче се усмихва.

Защото вече бе взела решение.

Щеше да замине. И да извлече най-доброто от това. Щеше да прегърне шанса, изпречил се на пътя й.

Това е истинското начало, мислеше си тя, докато се носеше по тротоара и зави в улицата си. Именно сега започва всичко.