Юхан Харстад
Дарла (6) (172 часа на Луната)

Надолски

Опитният астронавт разглеждаше ракетата за лунния полет с известно недоверие. Капитан Лойд Надолски бе на четиридесет и две години. Работил в НАСА вече петнайсет години, той бе един от малцината астронавти, участвали в три космически полета. Сега се намираше в един от хангарите на летището на Космическия Център „Кенеди“ на НАСА в Мерит Айлънд до брега на Флорида. И съвсем не бе впечатлен.

— Е, какво ще кажеш?

Той се обърна в посока на гласа и видя Ралф Пиърс да се приближава към него. Пиърс бе главният инженер, отговорен за изграждането на ракетата „Деметра“. НАСА бе работила години наред върху нея и само преди седмица бе завършена окончателната й версия.

Надолски отново погледна машината.

— Лети ли? — попита той с неадресирано съмнение, сякаш въпросът се отнасяше както до него, така и до инженера.

— Лети, капитане. Уверявам те. Изпробвахме я отново миналия петък. Всички системи работят перфектно.

Надолски кимна без да го погледне и направи една обиколка около конструкцията. Тя бе проектирана така, че да прилича възможно най-много на ракетата от 69-та година, но същевременно бе много по-голяма, за да побере осем, вместо двама човека. Но дали щеше да понесе изпитанието? Едно нещо бе да може да лети, а съвсем друго — да се разчита стопроцентово на нея в космическото пространство. В него нямаше работилници, нито пък място за отбиване, за да се преценят нещата. Каквато и да било грешка там бе изключена. Доколкото му бе известно, решението да се използва един почти петдесетгодишен модел, вместо някой нов и по-добър, бе дошло от най-високо място, може би от самия президент. Във всеки случай, финансовият отдел бе предоволен. Класическата форма бе позната на мнозина и несъмнено щеше да събуди спомените на по-зрялата публика. А в края на краищата точно затова ставаше и дума: публиката. И парите. Популярността на НАСА направо се бе сгромолясала в последните години след няколко сериозни злополуки и недотам успешни експедиции. Все още се налагаше да изпращат астронавти, за да поправят сателити, измерватели на слънчевата радиация и уловители на елементарни частици. Но нищо от това не привличаше вниманието на хората. Интернет страниците на агенцията се посещаваха колкото тези на някой затворен научен музей. А и нищо досега не доказваше, че в обозримо бъдеще ще могат да се изпратят хора на Марс.

Надолски се почеса по главата. Никак не бе лесно да се ориентира човек. Въпросите го засипаха отново, както ставаше редовно от мига, в който разбра, че в експедицията ще бъдат включени и младежи: кой можеше да предвиди как ще се държат? Какво щеше да стане, ако изпаднеха в паника? Ами ако случайно повредяха някоя от системите по време на полета? И не кажеха на никого? Космосът съвсем не бе място за хлапаци.

Той се отърси от тази мисъл. Модулът за кацане на Луната щеше да работи безупречно. Трябваше да е така. Все пак имаше достатъчно дълъг стаж в НАСА, за да знае, че неизменно се проверяваха и вече многократно проверените неща, преди да им дадат зелена светлина. Но този път имаха още по-малко място за грешка от когато и да било. Ако се разиграеше най-лошия сценарий, тази мисия щеше да удари погребалната камбана за цялата организация.

— Ами… — обади се Надолски след продължително мълчание, — би трябвало да се представи добре там, горе… — Той остави изречението недовършено, преди да добави: — Ако не, мога да ви обещая, че ще се завърна още по-бесен, отколкото някога сте ме виждали. И тогава ще хвърчат глави.

Инженер Пиърс се усмихна.

— Не се тревожи. Гарантирам ти, че ще работи безупречно.

Той се обърна и напусна хангара, а Надолски остана след него и хвърли още един поглед на космическия кораб, докато си мислеше: И двамата знаем, че нищо не ти струва да ми дадеш тази гаранция, защото, така или иначе, ако нещо се прецака, никога няма да ме видиш отново на Земята.

Надолски внимателно ритна основата на единия крак на шасито. Мним ритник, който по-скоро приличаше на побутване, но въпреки това достатъчен едно малко парченце да се отчупи от ракетата.

По дяволите…

Той се наведе, вдигна малката правоъгълна плочка с намерението да я предаде на нощната смяна, преди да си тръгне за вкъщи.