Юхан Харстад
Дарла (4) (172 часа на Луната)

Шибуя

Мидори Йошида стоеше пред търговския център Шибуя 109 в Токио с пакети покупки между краката си и проверяваше телефона си за нови съобщения, докато чакаше Мицуо и Йошими да приключат с пазаруването. Часът едвам минаваше пет и топлият априлски въздух бе приятен и за предпочитане пред лепкавата задуха в пробните.

Майка й бе звъняла. Тъкмо да й върне обаждането, но се отказа. Не. Щеше да й звънне по-късно. Сигурно не бе нещо важно. Никога не беше. В случаите, когато родителите й звъняха, беше за нещо, което й опяваха, че трябва да свърши. Или пък, защото още не се бе прибрала вкъщи. Което не бе и нещо странно, всъщност, като си помисли човек, че живееха чак в Йокохама и отнемаше почти четиридесет минути с влак, за да се стигне до там от Шибуя или от гарата в Шибуя. И то, за отбелязване, извън час пик.

Още откак бе навършила тринайсет, почти преди две години и половина, Мидори отиваше до централната част на Токио най-малко два пъти седмично, в средите и неделите. Средите, след училище, тя тръгваше на лов за дрехи, употребявани и нови, които преправяше вкъщи в дните до неделите. Купуваше допълнително и разноцветни, различни по качество платове, обувки, шапки, гривни и незначителни джаджи, които знаеше, че са излишни, но силно желаеше. Всяка едничка йена, спечелена от вечерната работа в магазина на чичо й, тя използваше за тези покупки. Родителите й само клатеха глави и заявяваха, че хвърля на вятъра пари, които само след няколко години ще й потрябват, когато пораснеше и вече трябваше да се оправя съвсем сама, но Мидори не мислеше така. Какво значение щеше да има, че след пет или шест години можеше да се оправя добре, ако не можеше да го прави сега?

Истина обаче бе и това, че съвсем неотдавна за първи път се почувства истински добре, чувство, от което нямаше никакво намерение да се лиши. Мидори така и никога не бе разбрала защо малтретирането и тормозът се бяха струпали точно върху нейната глава и то още първата година на началното училище, защото просто нямаше нищо, което да ги предизвика. А и идваше от добро семейство. Не говореше различно от другите, нито пък в държанието й имаше нещо, което да я отличава с нещо. Може би харесваше малко по-различна музика от повечето, но тя изобщо не парадираше с това. Тормозът и подигравките продължиха през цялото основно училище и когато се премести в средното училище, всичко това я последва като неделима част от същността й. Не че подиграването бе нещо сериозно, не я удряха, нито пък я тормозеха физически, а и в общи линии предимно момичетата си го изкарваха на нея. На момчетата не им пукаше, или пък точно обратното — харесваха я и я включваха в заниманията си. Но тя така или иначе никога не се почувства спокойна в училище и не можеше да си позволи да бъде самата себе си, което истински я измъчваше.

Но след като навърши тринайсет, повечето неща се промениха. Бяха й казали за място в центъра на Токио, където в неделите се събираха младежи и направо превземаха всичко наоколо за няколко часа. Стичаха се от всички краища на града и единственото общо между тях бе желанието им да покажат, че са различни и че съществуват като отделни индивиди. Повечето от тях бяха облечени в домашно ушити дрехи и облекла, истински хаос от цветове и модели. Някои изглеждаха, сякаш идват от бъдещето, други бяха облечени като европейски прислужници от 1800-та година. Имаше рокери от 50-те, супергерои и хипита, младежи с дрехи и прически във всички цветове и стилове. Всички тези, които не се вписваха никъде другаде. Събираха се тук. Само след няколко месеца имаше повече приятели, отколкото някога бе се осмелявала да мечтае изобщо и животът й цялостно се промени. И вече изобщо не я интересуваше какво мислеха или казваха безличните момичета от класа й, нещо повече — започна да им го връща. Нанесе удар на най-слабото им място — момчетата. Момчетата бяха готини за прекарване на времето, бе забавно да се играе бейзбол с тях или да се пие кафе в голямото междучасие. А и можеше да си говори за музика с тях, да си обменят новини за групи, които щяха да гостуват в Токио и които всички щяха да ходят да слушат — макар и всъщност на никого от тях да не разрешаваха да го направи.

Обаче тя знаеше, че животът на тези момчета щеше да се окаже нещо съвсем различно от мечтите им за него. Всички до един щяха да завършат като облечени в костюми мъже, които просто местят листа хартия от точка А до точка Б между девет и пет часа и ще заспиват уморени във влаковете на път за вкъщи при киселите си жени. А киселите им жени? Е, те щяха да са безличните момичета от класа й, които си губеха времето да ходят на училище. Дълбоко в себе си знаеха, че ги чака съдбата на всички японски жени: очакваше се да се омъжат, преди да навършат двайсет и пет години. Както и да спрат да работят, за да станат домакини. И накрая, щяха да се озоват там, в миниатюрните си апартаменти, да мият чиниите и да чакат съпрузите си най-после да благоволят да се приберат след извънредни работни часове и бързо отскачане до някой бар със свръхскъпи напитки в компанията на млади, лъскави момичета, които се смееха истерично и ги отрупваха с внимание, докато щракаше касовият апарат. А жените им седяха вкъщи и мечтаеха да са на съвсем друго място, да живеят съвсем друг живот.

Мидори нямаше да стане като тях. За нищо на света.

Тя имаше съвсем различни планове.

И младежите долу, в Хараюку^[1], бяха билета й към него. Те я накараха да запомни, че всеки има избор и че е свободен да разполага с живота си както пожелае. И вероятно именно поради това начинът им на обличане бе толкова екстравагантен: искаха някой да ги забележи в деня, в който щяха да изчезнат.

Киото, по-голямата със седем години сестра на Мидори, никога не бе ставала част от средата на Хараюку, но въпреки всичко бе опитала да се спаси от така наречения от нея японски капан. И бе успяла. Бе се махнала. Още на деветнайсет години замина за Лондон, за да учи там и оттогава се връщаше единствено веднъж годишно. Но имаше и още нещо. Всеки път изглеждаше все по-щастлива. Всичко е толкова просто, Мидори, бе й казала тя. Светът не е само Япония. Можеш да заминеш където пожелаеш. Просто трябва да го решиш.

И точно това бе направила и Мидори. В деня, в който навършеше осемнайсет и завършеше училище, щеше да напусне Йокохама, Токио, цялата тази вдигаща шум до небето държава в отчаяния си опит да бъде модерна и същевременно напълно заклещена в консервативното си минало.

Ню Йорк, мислеше си тя, трябва да е Ню Йорк. Естествено. Нямаше точна представа защо, може би имаше нещо в самото име. Филмите, които бе гледала. Картините. Музиката. Представяше си как тя, Мицуо, Йошими, а и още няколко приятелки от кръга Хараюку се понасят над Тихия океан към Америка. Можеха да станат новите гару-момичета^[2]. Съвременни, модерни момичета. Щяха да си намерят някой таван в стар жилищен блок, ама наистина стар блок, където щяха да стигат до жилището си с ръждясал товарен асансьор. И през цялото време щяха да приемат гости, приятели от Япония. Щяха да творят изкуство, да шият дрехи, да създават музика, филми. Всичко. Щяха да остареят заедно, никога нямаше да се женят и да се превърнат в сбръчкани, застаряващи съпруги. И дума да не става. Естествено, щяха да имат гаджета, дори да заживеят заедно с тях за известно време, преди да се стигне до сериозно обвързване. Ето какво щеше да се случи. След по-малко от три години.

Оставаше само да се издържи дотогава.

 

 

— Мидори!

Тя се обърна към звука и видя приятелките си да излизат от Шибуя 109, натоварени с пакети покупки. Едвам можеха да ходят нормално. Тя им се усмихна и тръгна да ги посрещне.

— Оставихте ли изобщо нещо за останалите клиенти? — попита тя.

— Е, поне не купихме пробната. Или продавачката. Ето, няма ли да вземеш няколко плика?

Йошими протегна ръце и Мидори пое част от товара й.

— Чаках ви цяла вечност. Ако бях мъж, до сега да ми е поникнала вече брада — засмя се Мидори.

— Вината си е само твоя, че толкова бързо се изнесе — възрази Мицуо.

— Хей, три часа не са чак толкова бързо!

— Добре де, забавихме се малко повече от очакваното — съгласи се Мицуо. — Но може би това ще изкупи вината ни.

Мицуо й подаде още един пакет. Мидори погледна в него. Бяха й купили ботушите, за които си бе мечтала месеци наред.

— Вие сте напълно изкукуригали! — възкликна тя щастливо и ги прегърна.

— Ще пийнем ли по чаша кафе преди влака, или?

Мидори се поколеба.

— Не знам, започва да става късно. Родителите ми се обадиха и…

— Вече трябваше да си си вкъщи ли? — попита Йошими.

— Да.

— Тогава няма значение. Ако вече си закъсняла, така или иначе не можеш да се прибереш навреме вкъщи, нали?

— Наистина няма как — съгласи се Мидори, — но само едно бързо кафе.

Отправиха се към Старбъкс и се настаниха до един от обширните прозорци на втория етаж, откъдето се разкриваше панорамна гледка към гигантските рекламни екрани върху сградите от другата страна на улицата. Под тях гъмжеше от хиляди хора, които се стрелкаха напред и назад по голямата зебра към тротоара, откъснали секунда покой от тътена на движението.

— Всъщност, кафето не е нещо полезно за нас — обади се Йошими. — Но пък е готино, така че какво повече може да се каже?

— И защо не е полезно за нас? — поиска да узнае Мидори.

Йошими и Мицуо отговориха вкупом:

— Защото тогава спираш да растеш.

Мидори отпи една солидна глътка.

— Ние сме японци. При всички случаи не ни грози опасност да станем два метра високи, нали? Наздраве.

Те вдигнаха картонените чашки и се чукнаха с тях. И едва тогава Мидори чу музиката.

Бе класическа музика, драматична и надута до краен предел. Тя ясно видя как хората спираха и обръщаха погледи към сградата, в която седяха.

— Бързо, сега ще го покажат отново! — възкликна Йошими и вече бе скочила на крака и се бе запътила надолу по стълбите.

— Кое ще го покажат? — само успя да попита Мидори, преди да сграбчи чашата си и да последва приятелките си.

— Рекламата на НАСА! — извика Мицуо през рамо и изчезна на улицата.

Огромният видеоекран, разположен насред сградата, показваше рекламен филм в истински холивудски стил.

— Скоро ще се навършат петдесет години от първото кацане на луната — оповести един глас във филма и на екрана се заредиха снимки от историческото събитие през 1969-та, докато гласът обясняваше, че космическата агенция НАСА е готова да изпрати отново хора на Луната за по-дълго време. Последва демонстрация на полета. Една ракета бе изстреляна с огромна скорост от Земята в космическото пространство към Луната.

Гласът на разказвача млъкна за малко, докато се редяха компютърни анимации на ракета, която беззвучно се приземи на Лунната повърхност. Умалени модели на астронавти излязоха от нея и се заловиха за работа. Зад тях се виждаха очертанията на огромна лунна база.

— Във връзка с тази изключителна експедиция — продължи драматично вживелия се глас — НАСА реши да отправи също толкова изключително предложение към следващите поколения. Трима младежи между петнайсет и осемнайсет години ще получат възможността… да се отправят… към Луната!

Мидори направо не можеше да откъсне очи от екрана.

— И точно ти можеш да бъдеш първия тийнейджър, летял в космическото пространство — настоятелно продължаваше гласът. — Регистрирай се на www.nasamoonreturn.com и бъди част от най-важната лотария в историята. Ти. Си. Поканен!

И с оглушителни фанфари за няколко секунди се показа логото на НАСА, преди екранът за миг да угасне и да последва някаква глупава автомобилна реклама.

— Наистина ли не си го виждала преди? — попита невярващо Мицуо. — Непрестанно го въртят навсякъде по телевизиите.

— Аз вече се записах — обяви Йошими. — Вие няма ли да го направите?

— И дума да не става — заяви решително Мицуо. — Какви, по дяволите, ще ги върша там горе? Няма нищо за гледане, нищо за купуване, нищо за правене. Същата скука като в Ропонджи^[3] през деня.

— А, ти? Мидори?

Но Мидори отдавна се бе отнесла в собствените си мисли, за да може да ги чуе.

Това е моят билет, помисли си тя. Идва три години по-рано, отколкото планирах и ще ме отведе малко по-далече, отколкото бих могла да си помисля, но това е единственият начин да се измъкна. Това е моят път за Ню Йорк.

Йошими я дръпна за ръкава.

— Не е ли върхът, а?

Мидори дойде на себе си.

— Тотално — отвърна тя. — Естествено, че ще се запишем. Абсолютно.

И те се затичаха към гарата.