Юхан Харстад
Дарла (35) (172 часа на Луната)

Отпътуване

През цялото време й се причуваха неща. Вече не можеше да каже дали си въобразяваше, или шумовете бяха действителни. Но ги чуваше съвсем ясно. Стъпки, приближаващи от всички посоки, гадни гласове, които нашепваха неразбираеми неща.

Сниженото налягане след изсмукването на въздуха бе запратило фенера й в Космоса и тя нямаше достатъчно видимост наоколо. Единствено слабата светлина от осветлението високо по тавана на енергийната станция й даваше известна представа за заобикалящото. Без да изпуска от поглед вратата на люка към голямата зала, Миа бавно се раздвижи. Намери бутона за отваряне и го натисна. Люкът се отвори с приглушен звук.

Миа надникна в дълъг, тъмен коридор. Почувства се ужасно при вида му и лавина от мисли прелетя през главата й.

Трябва да минеш през него.

Трябва да го направиш, Миа.

Не съм сигурна. Не знам, не знам, не знам…

От другата страна на този коридор се намира евакуационната капсула.

Колко ли е до там? Сто метра? Не може да е повече.

Ще успееш. Ще се справиш със сто метра.

Ще се върнеш у дома. Ще се върнеш обратно.

Ще успееш.

Тичай, Миа!

Тя се хвърли в мрака.

Задъха се в шлема си и се запрепъва панически. Мракът бе пълен, но чувството, че не бе сама тук вътре я накара да пробяга коридора още по-бързо. Опипа с дясната си ръка стената и продължи да тича. Така поне знаеше, че се движи в правилната посока. Имаше чувството, че стените се сближават с всяка стъпка.

Скоро ще стигна.

Не може да остава много сега.

Все пак коридорът не трябва да е по-дълъг от сто метра.

Струваше й се, че ръце се протягат към нея в мрака и се опитват да я уловят.

Тя продължи навътре. Навътре. Навътре.

Спря.

Бе стигнала края на коридора.

Ръцете й напипаха врата. Не виждаше нищо, но стигна до стоманено колело. Хвана го и го завъртя. То не помръдна. Опита отново. Залепнало.

Не. Нееееееееееее!

Не е честно.

Не сега.

Хайде, по дяволите!

Натисна с цялата си тежест и внезапно то поддаде, завъртя се и отвори вратата. Май бе прекалено лесно. Сякаш някой от вътрешната страна й помогна да го отвори. Слаба светлина заструи към нея.

Помещението бе много по-малко от енергийната станция, горе-долу с размера на една класна стая.

В средата стоеше сивкав летателен апарат с яйцевидна форма.

Евакуационната капсула.

Капсулата стоеше върху малка ракетна площадка с включени към нея различни проводници и уреди.

Тя се приближи, за да я разгледа. Не бе по-висока от три метра и половина. Отворът бе най-отгоре откъм задната страна. На противоположната страна имаше малък кръгъл прозорец от дебело, устойчиво на висока температура стъкло.

Тя надникна през прозореца. Вътре приличаше на пилотска кабина на малък самолет. Имаше две седалки една до друга пред командното табло, а зад тях имаше трета, обърната с гръб и гледаща към стената. Коулман бе прав. Нямаше място за четирима души. Побираше най-много трима.

— Какво мислиш? Харесва ли ти?

Миа рязко се обърна, когато чу глас, приличащ на нейния и трескаво се заоглежда в приглушената светлина. Нищо.

— За съжаление, знаеш, че не мога да ти позволя да заминеш — каза отново гласът. — Това ще бъде… грешка.

В единия ъгъл нещо се раздвижи.

Двойникът изпълзя от една шахта на пода, сякаш бе паяк.

— Кой… си… ти? — едвам успя да продума Миа разтреперана и отстъпи назад, далече от капсулата.

Двойникът приятелски й се усмихна.

— Аз съм Миа. Не помниш ли? Аз съм ти. — Съществото изпълзя от тъмния ъгъл и се насочи към нея. Изглеждаше точно като Миа, облечена в земните й дрехи. Идентично копие до последната подробност. С изключение на очите. Ирисите на двойника бяха катраненочерни.

Погледът на Миа трескаво се движеше от двойника към евакуационната капсула.

Съществото се прокрадваше напред. Само след секунди щеше да е достатъчно близо, за да я сграбчи.

Миа отчаяно се огледа за нещо, с което да се отбранява. Но в помещението нямаше нищо друго, освен капсулата.

Оставаше й само един-единствен шанс.

Моля те, шепнеше тя наум. Стигнах чак дотук. Моля те, нека да се върна вкъщи. Нека да успея…

Двойникът се хвърли към нея.

Миа размаха ръце и усети, че блъсна съществото силно в лицето.

Някакви ръце я сграбчиха и я притиснаха към пода.

Моля те!!!

Тя слепешком заудря отново, без да знае дали е улучила нещо, изправи се на крака, втурна се към капсулата, отвори вратата. Двойникът стоеше точно до нея.

Тя се хвърли вътре в капсулата, затвори вратата и я заключи.

Другата Миа изкрещя.

Заудря по вратата с яростта на диво животно.

Миа отчаяно погледна контролното табло.

Кое от всичките е?

Кое?!

Едно изкривено лице се показа от външната страна на прозореца. Погледът му бе изпълнен с омраза.

Пръстите драскаха по стъклото.

Миа трескаво започна да натиска случайни бутони.

По стените заваляха удари.

Гласове.

Писъци.

Най-после го видя. Червен бутон от дясно:

АВАРИЙНО ИЗЛИТАНЕ

Тя го натисна и таблото светна. Двигателите на ракетата загърмяха.

Тя светкавично се настани на една от седалките и затегна колана. Съществото отвън крещеше с пълна сила и истерично блъскаше по корпуса.

Миа чу как двигателят набира мощ. Капсулата страховито затрепери, тя се вкопчи за таблото и затвори очи.

Излита! Капсулата излита!

Само секунди по-късно капсулата се отдели от платформата. Свързващите кабели се откачиха и капсулата се устреми в Космоса със свирепа сила.