Юхан Харстад
Дарла (34) (172 часа на Луната)

Мидори

Мидори вървеше на север. Всичко наоколо й напомняше на свят след атомна война, в който не бе останало нищо живо. Никакъв живот. Само прах. Смърт, и неподвижна прах.

От време на време Миа се обръщаше, за да се увери, че Мидори я следва със същото темпо. Шлемът й от вътрешната страна бе покрит с пара от дишането и малки капки пот се стичаха по монитора му. Слънцето се намираше точно над тях и двете усещаха изгарящата топлина, въпреки охладителната система на костюмите. Продължаваха. Миа хвърли поглед на картата. Да, движеха се в правилната посока.

— Побързай — извика тя зад себе си.

— Бързам колкото мога — задъхано отвърна Мидори. — Много бързо вървиш.

— Не можем да намалим скоростта сега. Давай. Ще се справиш. Не ни остава много.

Но излъга. Оставаше още много. Най-малко един час, според обясненията на Коулман. Картата показваше, че трябва да минат покрай голямото възвишение пред тях. А то се намираше почти на пет километра, ако не и на повече.

— Спри! — извика Мидори.

Миа се закова на място и се обърна. Мидори лежеше на земята.

— Не мога да се изправя… костюмът… прекалено е тежък.

Миа побърза да се върне обратно и я хвана.

— Чакай малко. Натисни с крака… сега!

Миа хвана ръцете й и я повдигна в мига, когато Мидори използва силата на краката си, за да се изправи.

— Трябва да се накланяш малко напред, когато вървиш — каза Миа. — Не помниш ли? Сякаш се намираш под вода и…

Тя не успя да довърши изречението. Нещо друго бе привлякло вниманието й.

В лунния прах пред тях имаше нещо нарисувано. Числа и букви, сякаш нарисувани с пръст. Тя разпозна нарисуваното и това я разтърси като ужилване.

Същият код, който бе видяла изписан на екрана в компютърната зала.

6EQUJ5.

Тогава не бе направила връзката, но сега, когато числата и буквите стояха ясно изписани пред нея, внезапно й просветна.

— Мидори? Мисля, че някой ни наблюдава още от тръгването ни…

— За какво говориш?

— Виж. — Тя посочи изписаното върху повърхността. — Същият код. Виждала ли си го преди?

— Да, в компютърната зала.

— Не, искам да кажа, преди това?

И Миа бързо й разказа каквото знаеше. Една вечер бяха седели заедно с Антоан в стаята й в Хюстън. Мидори бе излязла навън и вечеряше с родителите си, така че бяха само двамата с него. Антоан й бе разказал една невероятна история, че бил единственият човек на Земята, видял самолет да се разбива в Ламанша. Историята я бе впечатлила, но ако още тогава не бе започнала да го харесва, щеше да си помисли, че направо се е побъркал. Защото като се изключи самата катастрофа и фактът, че нито вестниците, нито радиото и телевизията я бяха отразили, единственото, което го занимаваше бяха инициалите, които бе видял, изписани на самолета, преди да падне във водата: QU.

И едва сега видя неприятната връзка между всичко.

Защо не се бе сетила по-рано? Знаците, изникнали от нищото върху палтото на Мъри в Сентръл Парк бяха 6Е, нали? В първия момент нямаше нищо, а в следващия се появиха два знака, сякаш някаква невидима ръка се бе вмъкнала в парка и бе прокарала флумастер по палтото му.

— Това не беше никаква случайност, нали? — каза Миа след като разказа всичко на Мидори. — Може би е било чисто и просто предупреждение? Нещо, което е искало да ни накара да се откажем от пътуването. Въпросът е къде се е появила останала част от знака?

Мидори порови в прахта с ботуша си и изтри част от написаното върху нея.

— Самолетът, който взех от летище Нарита до Ню Йорк беше спрял пред изход J5 — обади се Мидори равнодушно. — Имахме проблеми да го намерим. Хората, които питахме, казаха, че такъв изход не съществува. А една жена в тоалетната ме предупреди да не заминаваме. Но ние заминахме въпреки всичко.

— 6EQUJ5 — тихо заключи Миа. — Не биваше да идваме тук. Трябваше да си останем у дома, както останала част от света.

— Това вече няма значение, Миа.

— Може би. А може би не.

Миа разгледа картата отново. А когато вдигна отново поглед, забеляза нещо бяло върху сивата повърхност. Лежеше на няколко метра от тях. Не бе възможно да се разпознае какво е всъщност.

— Ела — изкомандва тя с надежда, че това може да е входът към Дарла 1. — Продължаваме.

Наближиха белия предмет пред тях. И сърцето на Миа замря.

Бяха телата на Антоан и Надолски. Все още в скафандрите си. Лежаха един до друг, а шлемовете им липсваха. Липсваше и луноходът, с който бяха потеглили. Наоколо не се виждаха никакви следи.

Миа се наведе над Антоан. Избърса сивата прах от лицето му. То беше вече обезобразено от изгарящата топлина на слънцето, което без да бъде спирано от атмосфера го бе разяло и изгаряло кожата му часове наред. Очите му бяха широко отворени и кървави, почти изскочили от главата. Прахът бе изсушил напълно очните ябълки.

С Надолски нещата стояха по същия начин. Но едната му ръка бе откъсната до лакътя и кървавата рана зееше срещу тях. Целият въздух бе изсмукан от телата им в мига на свалянето на шлемовете и вакуумът си бе свършил работата. Тя видя, че телата им бяха почти смачкани като пергамент.

Но, странно, гледката не я отврати. Не изпита страх. Само огромна, изтощителна тъга, която бе на път да я откаже от всичко. Опита се да затвори очите на Антоан, но те бяха прекалено повредени и клепачите не можеха вече да ги покрият. Вместо това тя загреба прах с огромните си ръкавици и затрупа лицето му.

— Почивай в мир, приятелю мой — каза тя тихо и се изправи. — Трябва да те напуснем, Антоан. Връщаме се у дома.

Тя хвана Мидори за ръката и потегли по-нататък.

 

 

По някое време, след като имаше чувството, че са вървели часове, Миа спря, убедена, че трябва вече да са близо до целта.

— Трябва да е тук някъде — каза Миа учудено с карта в ръка. — Мидори, какво мислиш?

Но не получи никакъв отговор.

Тя се обърна и видя, че Мидори едвам се влачеше след нея. Тя се върна петдесет метра назад до нея.

— Стигнахме ли? — задъхано попита Мидори.

Но Мидори не бе единствената, която вървеше отзад. На хоризонта зад нея Миа видя фигура, която ги настигаше.

Веднага й стана ясно какво бе това.

Двойник.

— Мидори, побързай, то идва!

— Не мога.

— Тичай!!

— Не мога повече!

Двойникът приближаваше. Не носеше скафандър. Бе облечен в обикновените дрехи на Миа. Усмихна се зловещо и забърза.

— Мидори!

Не загуби и секунда. Пресрещна Мидори и я задърпа след себе си нагоре по последното възвишение и после се спусна по него. Тя я влачеше, сякаш бе кукла, впила поглед в картата.

Не разбирам. Трябваше да е тук! Бе на границата да изпадне в истерия. Отчаяно се заоглежда наоколо с надеждата да види нещо, което приличаше на сграда. Но наоколо имаше само камъни и прах. Сива, мъртва материя.

Погледна отново картата.

Бе го пропуснала.

Една тънка линия на картата показваше, че базата е под земята. Единствено лека вдлъбнатина разкриваше правилното място.

Тя сграбчи Мидори и я задърпа към първоначалното място, където бе спряла. Пред нея, на върха на възвишението, се показа двойникът. И продължаваше към тях.

— Мидори, трябва да тичаш сама, не мога повече да те тегля. Мидори? Мидори!

Тя силно я удари с юмрук.

— Ох! Добре, идвам!

Тя я пусна и се огледа наоколо. Нищо. Просто нищо.

Нищо.

Но ето там…

Това беше!

Вдлъбнатина на повърхността.

— Мидори, намерих го! Тук е! Идвай!

И Мидори се забърза този път. Новината я зареди с нова сила и тя се втурна към Миа. Затичаха се към отвора и откриха стълбата. Тя слизаше двайсетина метра надолу под повърхността.

— Бързо, бързо!

Домът изведнъж й се стори достижим. Това бе всичко, за което Миа бе способна да мисли в този момент. Адреналинът напомпваше в тялото й сила, каквато не бе усещала никога през живота си.

Тя се хвърли към вдлъбнатината, сграбчи едно от стъпалата и заслиза надолу. Един бърз поглед нагоре я увери, че Мидори я следва и е точно над нея. Тя скочи от стълбата и се озова на дъното.

Замаяна се изправи и огледа огромния стоманен люк. Бе двойно по-голям от този на Дарла 2, но иначе беше съвсем същия. Тя натисна ръчката отстрани и, за нейно огромно облекчение, вратата се отвори без запъване. Изчака няколко секунди, докато Мидори стигне до нея и я избута пред себе си в декомпресионната камера.

— Затвори вратата! — изкрещя тя на Мидори. — Затвори я, по дяволите!

И Мидори удари с ръка бутона отвътре, така че вратата се затвори.

— Вътре сме — каза Миа задъхана и напълно изтощена.

— Да — отвърна Мидори със странно спокойствие и я погледна. — Вече сме вътре.

Миа притисна ръце върху бутона на стената, отбелязан с Кислород, и го натисна. Свистяща струя въздух нахлу в помещението през огромните вентили и вече стана възможно да свалят шлемовете си. Когато камерата се напълни с въздух, тя отвори люка към енергийната станция. Осветлението бе запалено, но тук вътре все още цареше мрак в сравнение с ослепителното слънце отвън. Миа светна фенера си и тръгна след Мидори.

 

 

Енергийната станция бе построена в огромна зала. Чудовищни по размер турбини се издигаха на четиридесет метра височина до тавана, по дължина на стените до пода имаше редици с компютри и измервателни уреди. Цялото оборудване бе изключено, но двата основни прекъсвача светеха в зелено. Просто трябваше да се включат. В мига, в който Миа реши да го направи, Мидори бутна ръката й в страни.

— Защо го направи?

Мидори се усмихна.

— Просто ми се прииска.

— Не сме дошли тук да си играем. — Миа бързо включи прекъсвачите. Малко след това всички бутони светнаха и турбините заработиха с тих, мъркащ звук.

— Не сме ли? А защо сме тук тогава?

Миа включи фенерчето си и го насочи към Мидори, за да я види по-добре.

И тогава осъзна какво вижда. Вълна на паника я разтърси.

Сянката на Мидори падаше от невъзможна страна.

Миа отстъпи крачка назад.

После още една. Бавно, мъчително бавно започна да се оттегля към декомпресионната камера.

— Къде отиваш? — попита двойникът.

— Никъ… никъде.

— Не трябва да излизаш сега, Миа. Приятелите ти са тук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Кейтлин. Надолски. Антоан. Те всички са тук. Ще се покажат всеки момент. Не ти ли липсват?

Миа я изби ледена пот.

— Чета го по израза на лицето ти — каза двойникът и наклони глава встрани. — Знам какво си мислиш. Чудиш се къде изчезна истинската Мидори, нали?

Миа продължаваше да се оттегля бавно към камерата за декомпресия.

— За съжаление, тя не можеше да е тук. Когато напусна кухнята, за да търсиш Коулман, тогава… да, нека просто кажем, че тя трябваше да си отиде. — По лицето на Мидори се появи ехидна усмивка. — Между другото, онова с ножа бе направо патетично. Нима наистина си мислеше, че с него можеше да промениш нещо? — Този път усмивката се разтегна още по-широко. Разтегна се почти от ухо до ухо и тя видя как от разпуканите устни потекоха капки кръв.

— Watashi kirei?

— Кккк… какво казваш?

— Сега красива ли съм?

О, боже мой, помисли си Миа. Моля те, Господи, махни ме оттук!

— Мидори толкова много обичаше тези митологични истории. Така че реших да я надаря с една от тях.

Двойникът пъхна ръце в устата и дръпна силно встрани. Чу се противен звук от разкъсана плът и кожата на лицето се разпори чак до ушите. Зъбите на двойника блеснаха в червено, парчета плът и дебели капки кръв се приземиха на пода с лек плясък.

— Няма изход, Миа, знаеш го, нали?

Миа стисна устни, изминавайки заднешком последните крачки към камерата.

— Ще се запознаем с всичките ти приятели, когато стигнем вкъщи — каза двойникът фъфлещо с разкъсаната си уста и протегна ръце към Миа. — Ще се погрижим добре за тях. Поне за известно време.

Миа го наблюдаваше внимателно. Вече бе влязъл в камерата.

Тя се замисли за секунда, преди предпазливо, но решително да си сложи шлема. После със светкавично движение натисна бутона на вратата и се хвърли на пода, сграбчила тръбите. Външният люк се отвори веднага и вакуумът изсмука съществото навън.

Със страшна сила то бе запокитено върху скалната стена на възвишението, свлече се надолу и остана да лежи неподвижно. Покрай Миа със смъртоносна скорост профучаваха хартии и парчета екипировка от енергийната станция. Тя се изтегли нагоре и протегна крак, докато стискаше с всичка сила стоманената тръба. С един добре прицелен ритник тя улучи бутона и външният люк се затръшна отново.

Бе останала сама.