Юхан Харстад
Дарла (32) (172 часа на Луната)

Кислород

Миа усещаше главата си замаяна. Не бе изминал повече от час, откакто равномерният поток от въздух на генератора спря, но тя вече чувстваше как става все по-трудно да се диша. При всяко вдишване й се струваше, че някой бе вдишвал този въздух преди нея и бе изсмукал цялата му живителна сила. След спирането на тока, температурата бавно, но сигурно бе започнала да се покачва. Слънцето, което напичаше повърхността с повече от сто градуса, бе започнало да си пробива път през изолацията на базата. И сега, когато охладителите бяха изключени, нямаше как да се съпротивляват на горещината.

Мидори седеше сама в един ъгъл на кухнята и се опитваше да изяде една ябълка. Кейтлин разглеждаше картата. Нейна бе идеята да издържат още няколко часа в базата, преди да я напуснат и да се отправят към Дарла 1. Навън слънцето бе все още прекалено силно. Без атмосфера нищо не ги защитаваше от облъчването и затова бе прекалено опасно да излязат навън. А и Кейтлин искаше да им даде възможност да погълнат достатъчно течност преди заминаването. После нямаше шанс да се върнат обратно.

Миа стоеше до големия прозорец и гледаше навън. Между бликовете, създадени от слънцето, видя собствения си огледален образ, неясен и размит. Тя включи фенера и го насочи към лицето си. Отражението в прозореца стана по-ясно. Имаше измъчен вид. Последните дни бяха оставили отчетливи следи по него. Нищо чудно. Помисли си, че прилича на привидение. Под очите й имаше тъмни кръгове, а косата й бе сплескана на една страна. Изглеждаше депресиращо. Тя свали фенера и лицето й изчезна от стъклото.

— Миа? Сигурна ли си, че пи достатъчно вода? — я бе попитала Кейтлин.

Миа се обърна към нея и кимна разсеяно. Не можеше дори да си помисли да погълне и капка вода повече. Тя имаше металически вкус на нещо престояло. Изгнило. Имаше вкус на бавна смърт.

Отново се обърна към прозореца. За миг й се стори, че бе съзряла нови следи в праха отвън, но веднага реши, че си въобразява. Когато все пак погледна отново, нямаше и помен от тях. Стана нетърпелива. Не можеха ли просто да потеглят най-сетне? Веднъж завинаги да приключат с това? Искаше да се махне възможно най-бързо оттук и повече никога да не се връща обратно. И без това си бе чиста грешка, че изобщо дойде. Най-голямата грешка в живота й. Сякаш още от самото начало базата бе започнала да я променя, да я изяжда отвътре и вече не бе останало почти нищо от нея самата. Единственото момче, харесвано някога от нея, бе някъде навън заедно с Надолски, или съвсем само. Почти подушваше гнилия лъх на поражение, пропит в стените, и се напрегна до крайност да се съсредоточи, за да прогони мисълта, че това всъщност е мирисът на самата смърт. Мирисът на Уилсън. Стентън. Коулман. Нямаше представа къде точно се намират, но бяха някъде наблизо. Чувстваше го. Тя отново вдигна фенера и освети лицето си. Погледна към прозореца. Чертите й сякаш се открояваха още по-ясно. Виждаше подробно очертанията на носа, на устата си. Косата. Не изглеждаше никак добре. Тя отчаяно загаси фенера и го наведе надолу.

И точно тогава видя.

Отражението й не изчезна.

Ставаше все по-ясно в прозореца, много по-отчетливо отпреди.

За миг остана като запленена от него. Направи гримаса.

Но отражението й не се промени.

И за части от секундата й просветна:

Това не е никакво отражение. Това си самата ти.

Там, отвън.

Миа изкрещя. Изпусна фенера и заотстъпва назад, с поглед вперен в собственото си лице, което се усмихваше насреща й. Тя изгуби равновесие, удари се в масата и събори купчина чинии, преди да падне на пода.

Мидори скочи от стола, на който седеше и се втурна към нея.

— Миа, какво има? — извика тя. — Миа?

Миа посочи към прозореца и Мидори бавно се приближи до него. Погледна навън.

— Ту няма нищо, Миа. Нищо.

— Аз видях… — нямаше сили да довърши изречението. Затвори очи с неистовото желание да се намира възможно най-далече оттук.

Кейтлин се изправи и бавно отиде при Мидори.

— Какво става? Миа? — Кейтлин застана пред прозореца. — Видя ли нещо? Какво видя? — Гласът й бе скован от страх.

Миа не успя да отговори. На около четиридесет-петдесет метра отвън Кейтлин видя Антоан… Антоан!

Той просто стоеше и я гледаше. Бе облечен със същите дрехи, с които го бе видяла за първи път. После той й махна.

— Антоан! — извика тя. — Антоан! Той е отвън. Жив е!

Миа чу името, но то сякаш не достигна до нея. Зад затворените си клепачи тя все още виждаше собственото си лице, което й се усмихваше злорадо. Сякаш знаеше нещо, което тя самата не знаеше.

Кейтлин стоеше като вцепенена и гледаше момчето отвън. Той й помаха отново, преди рязко да се обърне и да си тръгне.

— Не, чакай!

Тя се обърна и изтича покрай момичетата навън към коридорите.

— Кейтлин, недей! Това не е той! Не е той, чуваш ли! Не може да е! Той не носи скафандър!

Но Кейтлин бе глуха за думите й. Бе тласкана напред от адреналина, новата надежда и собственото си объркване. Тя се затича както никога досега, напусна модул 1, мина покрай компютърната зала и влезе в помещението с оборудването. Без да загуби и секунда облече един от скафандрите, сложи си пълния кислороден апарат и закопча шлема си, преди да влезе в декомпресионната камера. Липсата на електричество бе направило люка неизползваем и тя бе принудена да отвори ръчно вътрешната врата. Тя сграбчи един от лостовете встрани на стената и го натисна надолу, докато с другата ръка избута на няколко сантиметра вратата навън. В следващата секунда усети как вакуумът отвън засмука въздуха от помещението и я притисна към стената. Тя се задържа за лоста, страхувайки се, че ще бъде изхвърлена навън. После усети, че налягането се изравнява и успя да отвори достатъчно люка, за да може да излезе на повърхността.

Кейтлин подмина заключения люк, зад който Уилсън и Стентън бяха загинали и продължи покрай стените на модул 2. Бореше се с учестеното си дишане. Заобиколи зад ъгъла и го видя да стои отвън пред кухнята.

Антоан.

Тя го извика по интеркома. Махна му с ръце. Но той просто стоеше неподвижно и я гледаше. Тя спря за миг, несигурна. Защо я гледаше така? Защо не се радваше, че я вижда?

Той бавно тръгна към нея. С равномерни, решителни стъпки. Кейтлин замръзна на място, без да бъде в състояние да се помръдне.

О, боже мой, успя да си помисли тя. Какво, по дяво…

Миа вече се бе изправила отново и стоеше заедно с Мидори до прозореца. Гледаха как Кейтлин се бе заковала на място, докато Антоан настъпваше към нея със заплашителна бързина. Той просто прелиташе над повърхността, сякаш неподвластен на физическите закони. Миа се напрегна да го погледне отново, но той се скри от погледа й.

— Това не е Антоан — чу тя как шепне Мидори. — Това е негов двойник!

Имаха чувството, че следващите секунди се проточиха цял час. Миа чуваше, че Мидори й говори, но не разбираше казаното. Внезапно, сякаш от нищото, лицето на Антоан се появи на прозореца с противна усмивка на устата, преди да изчезне отново.

Кейтлин бавно се обърна към тях и срещна погледа на Миа в мига, когато нещо я сграбчи, повдигна я във въздуха и откъсна краката й от тялото. Погледът й бе изпълнен повече с изненада, отколкото с болка. Устните й оформяха думи, но бе невъзможно да я чуят какво се опитва да каже. Вътре в шлема лицето й бе изкривено от ужас. После светкавично бе издърпана и изчезна някъде под базата, без да остави по повърхността нито една следа.

Мидори бе на път да се разплаче.

Тя трепереше неистово и едвам си поемаше въздух. Ужасната гледка от внезапната смърт на Кейтлин я бе хвърлила в шок. На Миа й се искаше просто да я прегърне и да й каже, че скоро всичко ще се оправи. Но това просто не бе истина. Щеше да става само много по-лошо, още по-лошо от сега, ако светкавично не напуснеха това място.

Миа знаеше, че трябва да се действа бързо. За Кейтлин вече не можеше да се направи нищо, но за тях може би все още имаше някаква капчица надежда. Мидори бе приклекнала под прозореца, бе обхванала главата си с ръце и тихо плачеше. От устата й течеше лига.

— Изчакай тук — заповяда Миа. — Заключи вратата и не я отваряй, преди да се върна, ясно?

— К-къде отиваш? — заекна ужасена Мидори.

— Трябва да намеря Коулман, ако все още е жив.

— Не искам да оставам тук сама! — примоли се Мидори.

— Всичко ще бъде наред. Само заключи вратата след мен и не прави нищо.

Миа взе един нож от кухненския плот и изтича навън в посока на спалните и банята. Светлината от фенера играеше по стените и тавана, докато тя тичаше с всичка сила. Провери компютърната зала и продължи към здравното крило в модул 4, но и там нямаше никой.

После рязко спря.

Музика. Чуваше музика.

Но това бе невъзможно. Нямаше ток.

Миа цялата се разтрепери. Познаваше песента. Бяха Talking Heads.

Някъде наблизо момичешки глас припяваше текста:

Hold tight — wait till the party’s over,

Hold tight — we’re in for nasty weather,

There has got to be a way,

Burning down the house… *

Музиката спря така внезапно, както и бе започнала. Нещо пробяга по един от коридорите, тя ясно чу стъпки.

После те утихнаха.

Миа се ослуша. Тя бавно тръгна по коридора, мина отново покрай компютърната зала и продължи към модул 2, внимателно поставяше единия си крак пред другия и държеше фенера пред себе си. Не виждаше нищо. Обърна се и освети обратната посока. В дъното на коридора фенерът освети някаква фигура.

Фигурата бе нейно точно копие. Бе облечена в нейните всекидневни дрехи. Черните й джинси. Якето, купено от втора употреба в Лондон година преди това и с което не се разделяше. Същата коса. И съвсем същото лице, като се изключи противната усмивка на него. Италианските парашутни обувки.

— Здравей, Миа — каза фигурата и направи крачка към нея. — Страх ли те е? Това съм само аз. Не ме ли позна?

Миа не можа да продума.

— Няма ли да кажеш здравей?

Тя не отговори.

— Съжалявам за приятелите ти. Но просто нямаше друг изход.

Дори гласът бе същият като нейния. Само по-спокоен, с друга интонация.

— Спри! — извика Миа и насочи ножа към фигурата.

— Няма от какво да се страхуваш. — Фигурата приближаваше. — Зарадва ли се да видиш отново Антоан? Направих го заради теб.

Миа падна на колене, вдигна ножа пред себе си и остави фигурата да приближи още повече. Изчака, докато се убеди, че може да я достигне. Изчака до последно.

После замахна. Със силен удар заби ножа в бедрото на фигурата и усети как острието си проби път в плътта.

Но фигурата само отстъпи крачка назад, извади ножа и го захвърли.

— Защо направи това? — каза тя, сякаш бе разочарована. — Ела тук, Миа. Ела.

Миа скочи на крака, обърна се рязко и побягна към кухнята. Усети нетърпима болка, когато блъсна първо лицето си в люка. Един зъб й се разклати и усети как нещо лепкаво потече надолу по челото й.

— Знаех, че ще опиташ да избягаш — каза гласът. — Така че затворих люка.

Тя идваше все по-близо. Болката от раната по главата на Миа пулсираше.

— Аз бях тази, която спря тока. Аз затворих отвън и приятелите ти, за да не могат да поправят генератора. Между другото, срещнах и онзи… Антоан… на няколко километра оттук. Красиво момче. Беше заедно с един друг човек, бързаха да стигнат донякъде. За съжаление, не можех да им позволя да успеят. Така че… им попречих.

Миа панически протегна напред ръце към долния край на люка и със сила го вдигна нагоре.

Стъпките приближаваха.

Идваха все по-близо.

Вече ги делеше само един метър.

Миа се хвърли на пода и се претърколи под открехнатия капак преди да падне и да затвори люка, който издаде едно високо, металическо щрак. Тя пак се изправи на крака и пробяга последните метри до кухнята.

— Мидори, побързай! Помогни ми да затворим тази врата!

Миа облегна гръб на вратата, докато Мидори отчаяно завъртя колелото, докато то спря и вратата се заключи.

— Какво стана? — прошепна Мидори и погледна Миа, която напрегнато се ослушваше за шумове с поглед, впит във вратата.

Миа не отговори на самия въпрос, но изстреля веднага:

— Трябва да се измъкнем оттук.