Юхан Харстад
Дарла (31) (172 часа на Луната)

Мрак

Коулман знаеше отлично как да постъпи. Застанал над Кейтлин той й сложи една инжекция. Миа нямаше представа какво съдържа, но бе очевидно, че действаше, защото само минути по-късно Кейтлин се съвзе и седна в канапето. Погледът й вече не бе замъглен и цветът на лицето й се бе възвърнал. Коулман се наведе над нея и й прошепна нещо в ухото. Нито Миа, нито Мидори можаха да чуят какво й казва, но думите му като с магическа пръчка я измъкнаха от черната бездна, в която се бе озовала.

Четиримата се събраха около една от масите. Коулман нареди фенерите върху нея, така че да могат да осветяват всички и да се виждат добре.

— Нямам намерение да ви давам напразни надежди. Положението е критично и трябва да се действа. След по-малко от два часа генераторът, който ни снабдява с кислород, ще спре. Веднага след това тук няма да може да се живее. Поради което ще сте принудени да напуснете базата.

— Но… къде предлагаш да отидем? — обади се Мидори.

— В Дарла 1.

— Коулман… — започна Кейтлин, — двама от нас се опитаха да стигнат дотам и повече нито ги видяхме, нито ги чухме, наистина ли мисл…

— Това е единствената ни възможност — прекъсна я той. — Риск, който сме принудени да поемем. Ако някой има по-добра идея, целият съм в слух да я чуя, но дотогава няма друго по-смислено нещо.

Мидори погледна Миа, за да види дали и тя се страхува колкото нея самата. Но за нейно учудване, тя изглеждаше спокойна и решителна. Съсредоточена. И видът й страшно й помогна. Докато Миа не се бе предала, значи имаше надежда.

— Добре — каза Мидори. — Да кажем, че ще стигнем до Дарла 1. Какво точно ще правим там?

Коулман извади една карта от вътрешния си джоб. Бе с размера на тази, която бяха получили за Дарла 2. Но скицата върху нея показваше съвсем различна конструкция.

— В края на Дарла 1 има аварийна капсула. За да се стигне до нея, трябва да се мине през енергийната станция и защитния коридор. Капсулата е предварително програмирана да се върне на Земята, пътуване, което ще отнеме четири дни. При запалването й тя ще бъде автоматично изстреляна и ще достигне височина от петдесет хиляди фута. Там ще се завърти в орбита около Луната, докато набере енергия да се откъсне от нея и да се отправи към Земята. Капсулата сама настройва ъгъла и скоростта щом навлезе в земната атмосфера и разтвори парашута си на двайсет хиляди фута височина. Със сигурност всеки радар на Земята ще засече капсулата, преди приземяването. В нея има вграден радиосигнал, който се активира при приземяването й, за да може по-лесно да се открие. С малко късмет ще ви открият до няколко часа.

— Ще ви открият? — Миа погледна уплашено Коулман. — Защо не казваш ще ни открият?

Коулман тъжно се усмихна.

— В аварийната капсула има място само за двама души.

— Тогава ще трябва да намерим друго решение! — избухна Кейтлин. — Не приемам това!

— Ще трябва да го приемеш. Няма други решения.

Миа също не можеше да повярва на казаното от Коулман.

— Трябва да има някакъв друг начин! Може би ние… сигурно ще можем да се поберем и четиримата в капсулата или…

— Не, Миа. За съжаление, няма достатъчно място. — После прибави: — Аз вече съм решил. Сега е твой ред.

Мидори не бе продумала дълго време. Бе останала като вцепенена след думите на Коулман. Сега проговори насила:

— Няма да тръгнем без теб.

Той плахо й се усмихна.

— Страхувам се, че не съм заслужил обратен билет до дома, Мидори. Така че избирам да остана. Това е единственото правилно решение. Някой трябва да се върне долу. А аз? — Той огледа помещението, сякаш наистина го обичаше. — Аз съм капитан на Дарла.

Миа искаше да каже още нещо, но Коулман й даде знак да мълчи.

— Времето ни изтича. Нека да се съсредоточим върху това, което трябва да направим.

Той извади подробна карта на пътя между Дарла 2 и Дарла 1. Бавно я подаде на Миа. Тя се запита дали трябва да я предаде нататък на Кейтлин, но едно бързо оглеждане й каза, че идеята не е добра. Кейтлин отново се бе затворила в себе си.

— Ти отговаряш за пътуването, Миа. Пази я и не я изпускай от поглед. Ще намерите скафандри и пълни кислородни апарати в модул 4. До енергийната станция има не повече от дванайсет километра и би трябвало да преминете разстоянието за два часа. Не спирайте по пътя, не се колебайте. Поддържайте постоянна скорост и не поглеждайте назад. Използвайте декомпресионната камера, преди да влезете в станцията. Кейтлин?

— Да.

Тя седеше вцепенена на стола с поглед, забит в земята.

— Минете през кухнята, преди да тръгнете. Нахранете се и пийте достатъчно вода. Ако е възможно, вземете няколко бутилки вода с вас. Ще имате нужда от тях по време на пътуването. — Той се изправи до масата. — А сега е време да се сбогуваме.

Миа би трябвало да го мрази, защото ги бе поставил в това положение. Все пак, вината бе негова. Той и хората му ги бяха лъгали през цялото време. Но не можеше. Погледна го, но единственото което видя, бе един човек, направил грешен избор. Внезапно усети колко много го обича, колко много обича всички хора, с които бе тук, горе. Стентън. Надолски. Уилсън. Антоан… А сега щеше да загуби още един от тях. Не знаеше дали има достатъчно сили за това.

Коулман заобиколи масата и я прегърна.

— Знам какво си мислиш — прошепна той. — Но ти обещавам, че ще се справите. А след четири дни ще бъдеш най-щастливият човек, който светът някога е виждал. Ще вдишваш свежия въздух по съвсем нов начин. Ще стоиш на брега на морето и ще усещаш солените пръски на морската вода да гъделичкат носа ти. Ще виждаш потока коли в огледалото за обратно виждане и ще се смееш на физиономиите на шофьорите. Защото някои от тях ще изглеждат раздразнени, уморени, гневни. А ти ще знаеш какво са изгубили. Ще бъдеш заедно с хора, които познаваш и обичаш, ще оцениш красотата на всичко около теб. Ще живееш дълго и щастливо, Миа. Защото, когато се прибереш у дома, ще си разбрала, че този свят е най-добрият от всички светове и в него всичко е възможно и постижимо. Никога не забравяй това.

Той я пусна и отиде при Мидори, също силно я прегърна, преди да застане пред Кейтлин.

— Страхувам се, че гостоприемството на Луната се оказа още по-малко, отколкото очаквах, Кейтлин. Най-добре е да им кажеш, че не бива да изпращат повече хора тук. Съжалявам, толкова искрено съжалявам.

— Не мисли за това — подсмръкна тя.

— Ти си добър астронавт, госпожице Хол, най-добрият, когото съм виждал. Тези момичета се нуждаят от уменията ти. Желая ви успех.

И с тези думи той взе фенера си и напусна помещението.

Трите останаха да стоят мълчаливо след него.

 

 

Той направи последната си обиколка по тъмните коридори на Дарла 2. С решителни крачки се отправи към спалнята си в модул 2. Отвори шкафа, взе пистолета си, пъхна го в якето, преди да се обърне и да поеме към оранжерията. Седна до голямото ябълково дърво и постави фенера на пода до себе си.

Щеше да чака тук. Ще чака, докато се увери напълно, че трите са напуснали базата и са се отправили към Дарла 1. Щеше да седи тук, в очакване, с оръжие в ръка, докато нивото на кислорода паднеше достатъчно ниско, за да е сигурен, че нищо живо не е останало вътре.

И после щеше да сложи край на всичко.