Юхан Харстад
Дарла (30) (172 часа на Луната)

Сигнал

Очакваха да се случи. Но когато наистина се случи им се отрази като шок.

Аварийното електричество спря.

Мидори и Миа се намираха в кухнята, когато червеното осветление, към което почти бяха привикнали последните денонощия, угасна. Няколко часа по-рано Мидори бе донесла фенери от склада и ги бе наредила върху масата, докато чакаха неизбежното.

Светлината им бе много по-слаба от очакваното. За да се придвижат безопасно от едно място до друго трябваше неотклонно да държат конусите светлина насочени право в целта, за да не я изгубят. Но мракът стесняваше пространството и променяше очертанията му. Дългите безлични коридори, с които бяха посвикнали след идването си, внезапно се превърнаха в непознати, враждебни лабиринти. Многократно объркваха посоката и се налагаше да се връщат обратно. Лутаха се из тези коридори, станали безкрайни в мига, в който вратите на люковете се бяха вдигнали и деактивирали. Единственото, което виждаха пред себе си бе играещата светлина от фенерите, заобиколена от черна пустота. Така продължаваха да вървят навътре.

С всяка измината крачка Миа усещаше как копнежа по Антоан растеше. Както и този по приятелите й. Липсваше й родният град. Брат й Сандер. Дори родителите й. Мракът правеше разстоянието до тях още по-голямо, трябваше да протегне ръце в безкрайността, за да ги достигне. Те никога нямаше да могат да чуят гласа й оттук.

Тя с усилие потисна мислите си, скри ги възможно най-дълбоко в съзнанието си. Така или иначе, нищо не можеше да се направи.

Миа и Мидори почти не говореха помежду си и никоя от тях дори не спомена на глас, че се движат просто без цел и посока. Най-добре бе да не говорят за това, само да продължават да вървят. Да се движат. Защото скоро щеше да настъпи времето, когато ще трябва да спрат. А направят ли го, това ще е за последен път.

 

 

Завариха Кейтлин във всекидневната. Лежеше и спеше в едно от канапетата там. Мидори отиде до нея и се увери, че все още диша. Оставиха я така и продължиха отново по коридорите.

Миа бе тази, която предложи да се запътят към компютърния център. Преди им бе забранено да влизат в него, но след като бяха останали само те двете, нямаше смисъл да спазват забраната. Люкът, винаги затворен към помещението, сега зееше открито и те влязоха вътре без никакви проблеми. Миа се огледа в осмоъгълната зала и страховете й се потвърдиха. Цялото оборудване беше безнадеждно остаряло и вероятно бе някъде от края на 70-те години. Главният компютър бе разположен в центъра на помещението. Пред него беше монтиран стол, завинтен за пода, а стените и тавана бяха целите в екрани и стотици лампички и прекъсвачи, светели някога, когато машината е работела. Сигурно е приличало на Тиволи парк^[1], помисли си тя. Но сега всичко бе мъртво. Неизползваемо. Миа се отпусна на стола и изстена:

— Никога не сме имали шанс с това оборудване, Мидори. Всичко е като от каменната ера!

Тя удари няколко пъти компютъра с ръка. Машината издаде ниско електрическо изсъскване пппссссссс и по екрана светкавично примига светлина, която също толкова бързо изчезна.

— Това е най-голямата идиотия, която някога съм виждала. Какво са си мислели? Че всичко това няма значение, че тази допотопна бракма ще работи безпроблемно и след сто години? Едно нещо обаче е сигурно, всичко това не е било изправно още в самото начало на стъпването ни в базата. Ако изобщо някога е работило. Не е честно!

Този път изрита силно компютъра с крак. Компютърът отново издаде звук и светна. Но този път светлината остана.

— Мидори — възкликна стъписано Миа. — Това нещо все още работи!

На екрана присветнаха две думи:

SYSTEM ACTIVATED

— Миа, какви ги вършиш? Престани.

— Нищо ли не разбираш? Съживих го! В цялата Дарла 2 няма електричество, но главният компютър въпреки това работи. Сигурно някъде има собствено захранване. Как си го обясняваш?

Мидори не можа да й отговори.

— Нещо друго го задвижва. Собствен енергиен източник.

— Виж дали можеш да направиш нещо с него.

— Какво да напиша?

— Не знам. Ами… питай за електричеството. Как можем да си го върнем обратно!

— Добре, чакай малко.

Миа се приведе над клавиатурата и написа:

POWER STATUS?^[2]

Тя натисна enter и секунди по-късно се появи отговорът.

MAIN POWER MANUALLY SHUT OFF.

EMEAGENCY POWER FAILED AT 23.41 MTLT.^[3]

О, по дяволите. Тя усети как страхът засяда в гърдите й и вълна от прилошаване минава през тялото й.

— Мидори… електричеството не е спряло само. Някой го е изключил.

— Не можеш да си сигурна.

— Виж, тук е написано черно на бяло.

Те впиха поглед в съдбоносната дума, сякаш очакваха всеки момент да изчезне:

MANUALLY

Но думата не изчезна. Светеше почти подигравателно срещу тях. Ръчно. Не можеше да бъде сбъркана. Някой или нещо са били тук и са програмирали компютъра да изключи електричеството.

Миа отново се приведе над клавиатурата:

TURN POWER ON^[4]

Отговорът се появи светкавично.

NEGRTIUE.

PRIORITY DP7 0271DE.

ALL PERSONNEL ABANDON AREA^[5]

— Какво означава това, Миа?

— Това означава, че компютърът не може да включи отново електричеството. Или… че не иска.

— Какво е Priority DP7 0271DE?

Миа помълча, преди да отговори.

— Не знам… каквото и да значи… мисля, че иска да ни каже, че сме оставени сами на собствената си съдба.

Мидори поклати глава, сякаш й бе трудно да проумее казаното. Но внезапно й хрумна нещо друго.

— Питай как можем да се измъкнем оттук. Евакуация, спасителен план, каквото и да било. Направи го!

Миа написа:

SHOW EVACUATION PLAN^[6]

Тя натисна enter, но нищо не се случи. Компютърът започва да издава тих, бръмчащ звук, сякаш бе прегрял. Но след около двайсет секунди се появи и отговорът.

THERE IS NO ESCAPE^[7]

После екранът отново потъмня, преди да появи нов текст.

OKYGEN SUPPORT WILL FAIL IN 224 MINUTES^[8]

— Кой, по дяволите, пише това? — извика Мидори объркано и се промъкна до клавиатурата покрай Миа. Тя натрака въпроса:

Who IS THIS?^[9]

Отговорът дойде незабавно:

011101110110010100100000

011000010111001001100101

001000000110110001100101

011001110110100101101111

011011100111001100101110

— Това е напълно безсмислено. Опитай отново, Мидори.

WHO IS THIS?

На екрана се появи нов надпис.

6EQUJ5

Мидори се канеше да перифразира въпроса с надеждата да получи разбираем отговор, но в този момент на екрана се появи ново изречение, още преди да е успяла да докосне клавиатурата. Изречение, което уплаши Миа до смърт:

DERE KOMMER IKKE TIL Å OVERLEVE^[10]

Тя инстинктивно се отдръпна от екрана, сякаш думите я бяха нападнали.

— Що за език е това? — попита Мидори, загледана в буквите.

— Това е… норвежки — промълви Миа. — Откъде знае, че говоря норвежки?

Думите останаха на екрана няколко секунди, преди да се заменят с нови знаци.

キミタチハ シヌ^[11]

Мидори посочи към екрана.

— Японски! За бога, то знае кои сме…

В същата секунда екранът угасна. Мидори изрита няколко пъти компютъра, за да го съживи отново, но този път той изглеждаше, сякаш никога не бе работил. Опитваха да му вдъхнат живот още десет-петнайсет минути, претърсиха помещението от пода до тавана, за да открият нещо, което можеше да го включи. Но компютърът на Дарла 2 вече бе казал последната си дума.

Момичетата напуснаха компютърната зала с неприятното чувство, че някой ги следи в мрака. Мидори сграбчи ръката на Миа и те запристъпваха стъпка по стъпка в базата.

— Къде отиваме сега?

— Далече оттук — прошепна Миа и решително я затегли след себе си.

Мидори бе на път да се разплаче.

— Няма къде да отидем. Знаеш го отлично.

— Напротив, има — отвърна Миа, без самата да е напълно сигурна какво точно има предвид. — Ела, не е далече.

— Кое не е далече? — подсмръкна Мидори. — Къде отиваме?

— Само стой близо до мен, става ли?

— Добре.

Те влязоха в коридор, в който не бяха стъпвали никога преди. Въздухът тук бе различен. По някакъв начин, естествен. Мидори можеше да се закълне, че усеща уханието на растения, на земя.

— Какво е това място? — прошепна тя.

Мидори и Миа насочиха лъчите на прожекторите към пода. Пред тях растяха зелени растения. Домати. Зеле. Трева. Всичко потънало в плевели и полъх на изгнило.

— Ние сме в оранжерията — заяви Миа. — Извън кислородния генератор.

— Не може ли просто да си останем тук — едва чуто се обади Мидори. — Не искам да ходя никъде повече. Нямам сили.

Спряха и се ослушаха. Нищо. Миа се наведе и откъсна два домата. Подаде единия на Мидори.

— Ето, яж.

— Какво е това?

— Домат. Яж сега.

Те впиха зъби в зеленчуците. И светкавично изплюха отхапаното.

— Бррр… — възкликна Мидори. — Има вкус на застояло. На нещо метално.

Миа освети доматите с фенера си. Сивкав червей бе направил дупка в домата.

— Пфууу! — Мидори извика и захвърли домата. Той се удари в стената с нисък, приглушен звук. Можеше да чуе как разваления сок покапва надолу по стената.

— Мидори, ти ли си?

Гласът дойде от коридора. Той повтори въпроса няколко пъти, преди Миа и Мидори да напуснат оранжерията и да се насочат към него. На слабата светлина от фенерите си те веднага го познаха.

Беше Коулман. Мидори плахо се усмихна от облекчение. Той не бе мъртъв! Кейтлин бе сгрешила. А щом Коулман е жив, може би…

За миг надеждата проблесна у Миа.

— Боже мой, ти ли си?

Той ги гледаше, без да знае какво точно да каже.

— Мислехме, че си отишъл да търсиш другите?

— Точно това направих — отвърна той тихо, докато приближаваше. — Но не ги намерих. Следите от лунохода прекъсваха на шест километра оттук, но нито те, нито луноходите се виждаха някъде. Така че тръгнах обратно. Върнах се малко преди аварийното електричество да се изключи. Оттогава се лутам в тъмното, за да ви търся.

Той постави ръка върху главата на Миа и я погали по косата. Тя не бе убедена, че това й хареса.

— И ето ви, значи, тук — добави той.

Мидори не бе убедена, че му вярва.

— Но защо изобщо се върна? Защо не продължи към Дарла 1?

— Сам? Без вас? Не, Мидори, все още нося отговорност за останалите членове на екипажа, забрави ли?

Едно бе сигурно: и той се държеше странно. Дали Коулман също не бе минал през здравния сектор? Или просто бе полудял? Нямаше как да се разбере. Миа не бе убедена, че може да му се довери, но накрая реши да рискува. Все пак това бе единственият й шанс.

— Ние открихме нещо — заяви тя.

— Така ли? Какво? — Той бе истински любопитен, но някак сдържан.

— В компютърния център.

— Мисля, че ви бях забранил да влизате там.

— Вече едва ли има някакво значение, нали?

Той бавно кимна.

— И въпреки всичко, не биваше да го правите.

— Ние включихме компютъра. И то след като аварийното електричество спря.

— Това е невъзможно — решително заяви Коулман. — Компютърната зала е директно свързана с генератора за ток и с аварийния генератор.

— Е, очевидно не е така — сухо каза Мидори. — И той ни разказа доста неща.

— Неща?

— Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за това? — Миа не бе сигурна, че изборът й да му се довери, е бил правилен. — Мислех, че знаеш всичко за тази база?

— Така е. Но очевидно, това е било преди компютрите да започнат да работят на своя глава и без електрическо захранване. — Коулман усети, че натрупалото се в него напрежение нараства.

— Той ни съобщи за приоритет DP7 0271DE.

Коулман сбърчи чело. Приоритет DP7 0271DE? Това със сигурност не беше никой от кодовете, вкарани в компютъра. Никой от кодовете в базата не съдържаше букви, бе напълно сигурен в това.

— Не знам какво значи това — отвърна той.

— Ние също. Но компютърът заповяда всички хора да напуснат базата.

— Не съм сигурен, че разбирам…

— Разказвам ти само написаното на екрана — отвърна Миа, — но има и още.

— Още?

Мидори му предаде останалата информация, която бяха получили. Съобщението за това кога ще спре снабдяването с кислород. Както и че няма евакуационен план, че електричеството е изключено ръчно и че машината знае, че двете идват от Норвегия и от Япония. Разказаха на Коулман и какво бе отговорил компютърът, когато бяха помолили за идентификация.

Видяха ясно как последното съобщение направо го накара да се вцепени.

— Я чакай, какво точно каза току-що? — попита той.

— 6EQUJ5 — повтори Миа.

— И сте напълно сигурни в това, напълно сигурни, че точно тези букви се изписаха на екрана? Изключително важно е, разбирате ли? Съществува ли и най-малката вероятност да сте объркали някакви букви и надписът на екрана да е бил различен?

— Не — отвърнаха двете едновременно.

Коулман помълча известно време.

— Тогава се страхувам, че проблемите ни са много по-големи, отколкото предполагаме. — После внезапно осъзна, че някой липсва. — Къде е Кейтлин?

Те разказаха на Коулман как стояха нещата с Кейтлин и че я подозират, че се е „почерпила“ с болкоуспокояващи от здравното помещение. Коулман взе фенера от Миа и уверено ги поведе към всекидневната, като се надяваха, че Кейтлин все още лежи и спи там. Те го последваха извън оранжерията надолу по коридора към модул 3.

По пътя спряха в склада. Коулман им намери помощни фенери от един заключен шкаф.

— Тези издържат по петнайсет часа — заяви той и им подаде по един фенер. Те бяха големи и тежки. Напомняха на Миа на прожекторите, които използваха по време на концерти. Едвам можеха да се носят с една ръка. Коулман извади още два резервни фенера и включи единия.

— Трябва да ви разкажа нещо — каза той, — може и да е важно. Свързано е с кода, изписан от машината, 6EQUJ5. Това не е какъв да е код, нито пък е грешка. А е сигнатура. Сигнал.

— Сигнал? — зачуди се Миа.

— Да. Сигнал. Наричаме го Уау-сигнал, кръстен е на обозначението, написано встрани на полето от наблюдателя. Ще се опитам да ви обясня. В Делауеър, Охайо, някога имало гигантски радиотелескоп, наричан Голямото ухо. Радиотелескопът бил част от Обсерваторията Пъркинс в университета Охайо Уеслиан. Телескопът бил монтиран отвън върху огромна алуминиева платформа, голяма почти колкото футболно игрище. И от двете му страни били сложени рефлекторни прегради, за да улавят и увеличават сигналите. Между 1963-та и 1998-ма Голямото ухо е бил използван да търси сигнали от разумен живот в Космоса. По петдесет канала, следени от компютрите, астрономите слушали сигнали, които могат да потвърдят съществуването му.

Миа и Мидори слушаха внимателно разказа на Коулман.

— Първите четиринайсет години не се случило нищо. Абсолютно нищо. Не били в състояние да различат нито един непознат сигнал. Компютърните данни, които астрономите преглеждали всеки ден, показвали единствено скучна поредица от числа 1, 2, 3. Това означавало, че постъпилите сигнали идват от вече известни източници. Като планети или астероиди. Нещата стоят така, че всички обекти, които притежават маса, излъчват радиовълни. Хората също. Но на 15 август 1977-ма, малко след единайсет часа вечерта, се случило нещо. Доктор Джери Р. Еймън^[12] седял и наблюдавал показателите, когато внезапно видял, че числата на цифрограмата се променят. За първи път се появило числото 4, после и 6. А после цяла редица, вид код или сигнал, нечуван досега. Със съвсем различна сила. Стрелките се мятали като полудели, за да регистрират източника на сигнала и накрая се появил именно този код: 6EQUJ5.

Миа и Мидори първоначално онемяха и се сковаха от страх при споменаването на кода, изписан върху екрана на компютъра.

— Никой не можел да обясни откъде идва сигналът. Той траял точно 72 секунди, преди да изчезне. И повече никога не се появил отново. През следващите двайсет години се опитвали да открият сигнала. Използвали по-добра техника, повече хора и много време, но той сякаш никога не се бил появявал. Доктор Еймън посветил години наред да изследва надписа и числата, за да ги разбере. Малко по малко написал всички възможни разумни обяснения. Сигналът не можело да дойде от планети, астероиди, сателити, самолети, или от Земята. Просто имал съвсем различна честота. И си блъскал главата с основния въпрос: Можело ли сигналът да дойде от разумен живот в Космоса? Дали бил изпратен от някаква комуникационна кула в различни посоки и случайно е достигнал до Земята? По този начин Еймън успял да чуе сигнала единствено за 72 секунди, преди той да се отправи в друга посока. Както и да е, обаче въпросът за това какво точно означава 6EQUJ5 е бил дискутиран през повече от четиридесет години. Но сега? Сега се страхувам, че дискусията току-що приключи.

Миа погледна Коулман, осветен от светлината на фенера. Внезапно се уплаши до смърт.

— Какво точно искаш да ни кажеш? — попита тя.

Гласът на Коулман стана сериозен.

— Казвам, че трябва веднага да се махнем оттук.