Юхан Харстад
Дарла (29) (172 часа на Луната)

Кейтлин

Единственото, което искаше, бе да заспи. Искаше да заспи и да се събуди на съвсем друго място. Устройваше я където и да било. Дори да беше насред пустинята някъде в Мексико, без храна и вода. Дори да бе принудена да пълзи с разкървавени колене през пустошта, пълна със змии и диви животни наоколо. Всичко бе за предпочитане, вместо да седи тук затворена и да не може да мръдне никъде.

Единственото, към което се стремеше, докато седеше с увесена глава над масата в комуникационния център, бяха хапчетата, които се надяваше да я спасят от задушаващия страх.

След като Коулман напусна базата в безнадежден опит да открие Надолски и Антоан все още живи, тя бе пребродила коридорите на Дарла, за да прогони страховете си. Без дори да го бе замислила предварително, тя се озова в болничното крило с огромния медицински шкаф със знака на Червения кръст отгоре, който й се стори, че приветливо й се бе усмихнал, сякаш казвайки всичко е наред, няма нужда да се измъчваш така сега. Тя го бе отворила, разгледала съдържанието му и намерила всичко от пеницилин до адреналинови инжекции, морфин, валиум и още купчина болкоуспокояващи в допълнение на всичко необходимо за оказване на първа помощ.

Помещението, в което се намираше бе задоволително голямо. Болничното крило бе част от модул 4 и бе създадено с място, което да побере повече пациенти едновременно. Четирите маси, инсталирани да играят ролята както на болнични легла, така и на места за аутопсия, бяха поставени в центъра. Подът бе покрит с плочки в същия сивкавобял цвят като всичко останало в базата, а овалните стени бяха целите в шкафове от пода до тавана. И за какво бе всичко това? Всички скалпели, микроскопи, пластмасови престилки, гумените ботуши. Бормашината, чукът и зловещата ножица за разрязване на гръден кош?

Какво, по дяволите, си бяха представяли в НАСА, че ще им се случи след изпращането им тук горе?

И защо по-голямата част от шкафовете бяха затворени, снабдени със специални ключалки, каквито никога не бе виждала преди?

Тя сграбчи кутийка с лекарства и една ампула морфин, за миг ги подържа в ръцете си. Гузната й съвест се обади веднага.

Ако взема нещо от това, няма да мога да контролирам нещата вече.

Какъв контрол? Та ти отдавна си го загубила.

Не издържам повече.

Трябва да останеш будна и с ясно съзнание, Кейтлин.

Будна за какво? Така или иначе, никой няма да дойде да ни спаси, нали?

Най-малкото, носиш отговорността за децата!

Но аз съм толкова уморена, а и не мога да направя нищо за тях. Искам да си отида у дома, да се махна.

Изпиеш ли тези хапчета, ще унищожиш и най-малкия шанс да се върнете някога обратно вкъщи.

Какъв шанс? Няма никакъв шанс, нали? Вече не.

Отчаяните, противоречиви мисли й бяха докарали ужасно главоболие. Стига толкова. Тя пъхна таблетките и ампулата в джоба на якето си и се върна в комуникационния център. Още не бе решила дали ще ги използва или не, но мисълта, че са й просто под ръка я изпълни с усещането, че контролира безнадеждното положение.

Кейтлин знаеше отлично, че трябва да потърси Миа и Мидори, но само мисълта, че двете момичета се намираха заедно някъде в базата я изпълваше с отчаяние. Едно на ръка, че изобщо не трябваше да са тук. Трябваше да са на Земята, заедно с приятелите и семействата си, а не на това забравено от бога място. От друга страна, тя някак си им завиждаше — все пак бяха момичета връстнички, можеха да разчитат едно на друго. Докато тя бе напълно сама, без да има на кого да се опре. С натежали стъпки тя се върна обратно в модул 1.

Седна на единия от столовете срещу стената с радиопредавателите и комуникационното табло. Безбройните бутони, индикатори и екрани, които обикновено светеха, жужаха и мигаха като живи, сега бяха тъмни и безмълвни. Знаеше, че няма смисъл, но не можа да се въздържи да не опита отново апаратурата. Както и очакваше, нищо не се случи. Тя разочаровано се отпусна на стола.

Какви ги вършиш, Кейтлин?

Опита се да се върне назад, за да си спомни кога започна всичко.

Онова лято бе на осемнайсет години, на ваканция в Мексико, заедно с приятеля си Джордж, шест години по-голям от нея. Бяха пренощували на брега, легнали един до друг и вперили поглед в чистото, без нито един облак, небе и отсъствието на светлина правеше възможно да се видят огромното количество звезди, които висяха неподвижно над тях. От време на време виждаха и падащи звезди, които прелитаха над главите им.

— Пожелай си нещо — бе прошепнал той.

— Какво да бъде?

— Знаеш ли, всъщност, какво са падащите звезди?

— Метеори.

Джордж бе кимнал, бе се надигнал и се бе облегнал на лакът.

— Да, донякъде е вярно. Но в по-голямата си част са космически отпадъци. Знаеш, остатъци от космически капсули, сателити, всякакви боклуци, които сме изпращали горе през годините. В орбита около Земята в момента обикалят какви ли не фотоапарати, клещи и гаечни ключове. Точно затова е толкова трудно да изпращаме нови ракети горе сега. Заради всичкия този боклук.

— Занасяш ли се? Все пак пространството е огромно, не може да става дума единствено за камери и гаечни ключове.

— Ами… как да ти кажа, този гаечен ключ лети със скорост двайсет и седем хиляди километра в час. Което прави седем километра и половина в секунда. И тогава не е кой знае колко забавно да налетиш на него, докато се движиш със скорост двайсет и седем хиляди километра в час, нали? А и не става дума само за един гаечен ключ, хиляди предмети се носят наоколо без посока и смисъл, в неизвестни орбити, така е невъзможно да се знаеш къде точно се намират. Това си е чиста лудост, Кейтлин.

 

 

Много години по-късно, след като Кейтли завърши, стана астронавт, започна да работи за НАСА и да се подготвя за полет до Луната, се бе запознала с доклад на Европейската космическа агенция, посветен на всички човешки предмети, изпуснати в Космоса и обикалящи около земята в собствена орбита.

Оказа се, че Джордж е бил прав. Наистина бяха много. Прекалено много. Но същевременно, бе и сгрешил. Защото броят на сателитите, гаечните ключове или всички останали неща, не бяха стотици. Бяха хиляди. Само сателитите, които хранеха земляните с телевизионни сигнали, джипиес навигация и така нататък, наброяваха повече от 2 200 обекта. И може би именно така се бе родил интересът й към Космоса, на който щеше да посвети живота си. Тя често си го спомняше, онзи разговор, който водиха през нощта, а и вероятно ако не се бе състоял може би никога нямаше да стане астронавт, а нещо съвсем друго. Лекар, навярно. Или архитект.

Внезапно единият радиопредавател изпращя. Кейтлин светкавично се бе отърсила от мечтанията си и се бе върнала обратно в реалността.

Радиото работи!

Радиото работи!

Тя седеше като вцепенена и чуваше пращенето и шумовете. Малка червена лампичка бе светнала. В приемника имаше ток. Нямаше ни най-малка представа как може да се случи това, но в момента това изобщо не я занимаваше. Най-важното бе, че работи. Можеше да се свърже със Земята.

С огромна предпазливост тя протегна дясната си ръка и завъртя скалата за търсене на сигнали.

Ох, само внимателно, много внимавай сега.

Пращенето спря незабавно. За миг се ужаси, че може да е развалила нещо, но после, след като завъртя скалата на половин оборот, пращенето се появи отново, по-отчетливо този път. Бяха гласове. Тя чуваше гласове. Без да губи и секунда време, тя сграбчи микрофона и настрои радиото на аварийна честота.

— Хюстън, тук Дарла 2, имаме проблем!

Почака няколко секунди, но отговор не последва.

Опита отново.

— Хюстън, Хюстън, тук е Дарла 2, имаме проблем! Нямаме електричество в базата, а Деметра е повредена. Хюстън, чувате ли ме? Аз съм Кейтлин Хол от Дарла 2. Ало?

Не последва нищо.

Тя смени честотата и повтори съобщението до приемника в контролната база в Хюстън. Но и от това не излезе нищо. Трескаво тя опита всички честоти и настройки. От време на време се появяваше първоначалното пращене с неясни гласове някъде отзад, друг път се чуваше единствено шум.

Отчаяно тя отново се отпусна на стола. И в този миг гласовете пробиха шума и се чуха съвсем ясно. Идваха от някакъв новинарски канал, стори й се, че разпознава гласа на говорителя.

— … НАСА отклони яростните обвинения, че се е отказала от първоначалния си план да проведе операция за спасяването на екипажа от петима астронавти и трима младежи доброволци, блокирани на Луната. Президентът на САЩ трябваше да се изправи срещу тежки упреци от страна на обществеността, когато обяви официален ден на траур за загиналите и за техните близки, както и за персонала от НАСА в Хюстън следващия петък. Спекулациите, че агенцията премълчава информация пораждат слухове, че може би наистина няма оцелели от лунната мисия. Сега останалите новини: тази сутрин Токио бе разтърсен от земетресение със сила 7,5 по Рихтер…

— Не! Не! — извика Кейтлин на радиото и яростно удари апарата с ръце. — Не се отказвайте, ние все още сме тук, живи сме, чувате ли?

Новинарската емисия бе за секунди рязко прекъсната от адско пращене от високоговорителите, после всичко внезапно утихна.

Тя бутна стола си назад, скочи на крака и зарита с цялата си сила радиото.

— Не издържам повече! — крещеше тя, докато сълзите се стичаха по бузите й.

Изскочилите искри попаднаха в климатичната инсталация и помещението се изпълни с вонящ пушек.

Тя несъзнателно напипа с ръце таблетките и ампулата морфин в джоба си. Лапна две таблетки и ги погълна дори без вода.

За миг се запита какво да прави оттук нататък, сякаш имаше някакъв избор. Но нямаше. С решително движение тя счупи ампулата с морфина и заби иглата в бедрото си през панталона, после натисна буталото на спринцовката. Морфинът подейства на секундата. Тя усети тежка топлина да се разлива по тялото й и да я обгръща с мека и плътна завивка на радостно и безпроблемно равнодушие.