Юхан Харстад
Дарла (26) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. —Добавяне

Симон

Слънцето не се бе показало още над Париж, когато седемнайсетгодишната Симон се събуди от дъжда. Нямаше представа колко дълго бе спала, но навън все още бе тъмно и тя се чувстваше ужасно, както всеки път, когато се събудеше само след няколко часа сън. Чувство, с което бе свикнала в последно време. Вече две седмици ставаше така, без самата да знае защо. Сякаш главата й не бе съвсем в ред, но всъщност тялото реагираше вместо нея. Беше направила всичко възможно, за да се справи с безсънието си: бе си лягала рано, бе се хранила здравословно и бе тренирала три пъти седмично. Беше правила дълги разходки из града заедно с Ноел, пиеше чай половин час преди лягане, но нищо не бе помогнало. Само ставаше още по-лошо, ако изобщо бе възможно.

Когато стана и разтърка очи, те я заболяха от недоспиване.

— Пак ли се събуди? — чу тя да пита един глас.

Тя се обърна към Ноел, който лежеше в леглото й и му кимна, преди отново да погледне през прозореца. Вече четири дни бе валяло без прекъсване и чакълената настилка около Айфеловата кула се бе превърнала в огромна кална локва. Двамата с Ноел бяха заедно вече малко повече от година и нещата между тях вървяха добре. Поне така мислеше. Бе останал вече един месец при нея. Живееше в стаята й. Вечеряше с родителите й. Всеки ден. Беше заедно с нея. Всеки ден. През цялото време. Дрехите му висяха в гардероба й, или бяха пръснати по пода; книгите му също. Както и чашите, които донасяше от кухнята, но никога не връщаше обратно. Вечерите той седеше в стола и гледаше телевизия с дистанционното в ръце. Сякаш тихомълком, на пръсти, се бе нанесъл и бавно, но сигурно я изместваше от всичко наоколо. Докато стоеше до прозореца се замисли дали, в края на краищата, причината за безсънието не бе самият Ноел. Но тя веднага пропъди мисълта.

Не беше той. Имаше нещо друго. Един човек, за който мислеше, че завинаги е напуснал живота й.

Антоан.

Всъщност, именно за него ставаше дума.

По някакъв начин го бе знаела през цялото време. Но защо? Нямаше никакъв смисъл. Бяха скъсали преди повече от година и тя вече не беше влюбена в него. Отдавна го бе преодоляла и се надяваше, че той също го бе направил. Бяха си дали шанс на връзката, но тя не бе потръгнала. Може и да мислеше, че е тъжно, но нещата просто стояха така. Shit happens[1]. И човек продължава нататък, опитва отново, попада в нови капани, продължава да търси човека, с когото поне най-малкото няма да се чувства сам.

Тя не бе убедена, че засега е успяла в търсенето. Ноел хъркаше в леглото й зад нея, едно проточено, бавно хъркане, което можеше да подлуди човек с времето.

Дъждът се усили, хъркането на Ноел също. Симон се придвижи по пода и се настани във фотьойла до стереоуредбата. До нея имаше каса от вино, пълна с плочите й. Симон винаги бе обичала топлия, чист звук на виниловите плочи, когато ги пуснеше на грамофона, подарен от баща й. Изборът бе разнообразен и малко хаотичен. Тук бе албумът на Жан Мишел Жар „Зоолук“, двойният албум на Бийтълс, събрал хитовете им от 1967-ма до 1970-та. „Порги и Бес“ на Гершуин, „Евол“ на Соник Ют и „Историята на «Мелъди Нелсън»“ на Серж Генсбург. Не бе сигурна какво точно иска да чуе в момента и разсеяно извади с ръка напосоки една плоча, докато включваше уредбата. Махна предпазителя против прах и внимателно постави плочата.

А когато видя коя плоча бе избрала, се натъжи.

Бе албумът с джаз на Кенънбол Адърли „Нещо друго“. Беше й подарък от Антоан.

За миг се поколеба дали иска да слуша точно това, но все пак накрая я пусна.

Пианото и тромпетът започнаха тихо и колебливо, сякаш се промъкваха и ослушваха, преди за кратко да избухне един гневен духач. После всичко притихна отново и настъпи замислена пауза. И тогава изплува приглушеният тромпет, който звучеше като най-тъжния инструмент на света, подхванал мотива на Les feuilles mortes[2], „Мъртвите листа“. Сякаш лятото изчезна и стъпките на есента нагазиха върху тревата в очакване на зимата. Музиката се разля от тонколоните и звуците сякаш нежно полепнаха по стените, без да будят Ноел, а Симон се отпусна назад във фотьойла, намери пакет цигари на пода до себе си, запали една и затвори очи. Това бе най-хубавата й плоча и тя ясно си спомни деня, когато Антоан й я подари. Бяха ходили на кино на улица „Лаплас“ и гледаха един стар френски филм, който се казваше „До последен дъх“[3] и двамата се чувстваха точно като във филма — задъхани до изнемога — сякаш бяха открили нещо съвсем ново и различно.

Бе странно да си спомни колко добре вървяха нещата между тях тогава. А се оказа, че не продължи дълго.

Антоан го бе приел много по-тежко. Горкият, горкият Антоан.

След като скъсаха, тя многократно го бе виждала да стои на първото ниво на Айфеловата кула. Бе забелязала, че се навърта край платените далекогледи и насочва единия от тях към двора им. По-късно вечерта се промъкна до кулата, изкачи стълбите и погледна през далекогледа, настроен последно от него. Бе пуснала едно евро за да види, че гледа право в стаята си, което изобщо не я бе учудило. Бе отскачала още няколко пъти дотам, само за да установи, че той е там всяка вечер. Макар и никога повече да не забеляза самия него там, далекогледът стоеше винаги насочен към стаята й.

Един ден, месеци по-късно, когато провери отново далекогледа, той бе обърнат в съвсем различна посока. Естествено, това означаваше единствено, че други хора също са ходили там, а той вече си бе намерил други занимания. А сега, именно сега, когато почти й се искаше той да стои там в дъжда и да я гледа, тя отлично знаеше, че го няма. Беше й изпратил съобщение, преди да замине за Ню Йорк. И то бе единственото нещо, получено от него след раздялата им.

Здравей, Симон.

Заминавам за Луната през юли. Истина е!

Надявам се, че си добре.

До скоро, върху тъмната страна на Луната.

Той вече бе някъде там, горе… Далече, толкова далече. И тя, подобно на всички останали, беше чувала за лотарията и за известно време дори се бе заигравала с мисълта да се запише. Но така и не го направи. Убеждаваше се, че шансовете да спечели бяха толкова микроскопично малки, че дори не си струваше да опитва. Но ето че той бе успял. Странно, като си помисли човек.

Какво ли правеше сега?

С кого бе там горе? Смътно си спомняше, че другите двама участници бяха момичета, нали така? Беше ли виждала снимките им? В мрежата бе изписано толкова много за тях откак обявиха имената им. А вестник Le Figaro[4] публикуваше репортажи от САЩ почти всеки ден. Но сега дори не можеше да си ги представи как изглеждат.

Дали не би трябвало да се свърже с него, когато се върне? Или щеше да изглежда така, сякаш го търси само защото вече е станал световна знаменитост? Не, той би я разбрал — помисли си тя. Щеше да му се обади. Веднага щом чуеше, че си е дошъл в Париж.

Върна се обратно в леглото и легна под завивките. След ставането й, Ноел се бе разпрострял върху цялото легло и тя трябваше да го избута, за да направи място за себе си. Той похъркваше леко и когато тя го докосна, въздъхна и се обърна на другата страна. Симон остана да лежи няколко минути, вбесена, че не може да заспи. И после веднага заспа.

Но сънят й не бе хубав.

Беше си чист кошмар, от най-лошите. От онези, които ти се струват толкова реални, че после страхът те държи през целия ден. Сън, толкова натоварен със сънища, че имаш чувството, че те са изцяло реални.

В съня си бе затворена в тъмен коридор. Бе й трудно да диша. Някой я гонеше. Не виждаше кой, но чуваше звуците, някой или нещо я приближаваше с всяка измината крачка. И някъде, много от далеко, сякаш чу, че Антоан вика името й. Както и още нещо. Тя се напрегна да го чуе. Гласът му звучеше, сякаш идваше изпод вода, от място, на което нямаше въздух. Нещо продължаваше да идва все по-близо към нея. Той извика още веднъж и й се стори, че този път чува какво й казва. Очертанията на преследващото я същество ставаха все по-ясни и идваха все по-близо. Нещо се шмугна покрай ръката й. Антоан извика отново и този път тя го чу ясно. Бягай оттук! — викаше той. В този момент коридорът се изпълни със светлина и тя погледна право в…

 

 

Тя рязко се събуди, цялата облята с ледена пот. Задъхана.

Ноел седеше до нея на ръба на леглото.

— Станала е злополука — обяви той. — Горе на Лунната база. Загубили са връзката с тях и от НАСА съобщиха, че съвсем скоро ще останат без електричество.

Антоан.

 

 

Цялата сутрин, после цял следобед останаха седнали пред телевизора, докато извънредните новинарски емисии се опитваха да хвърлят светлина върху случилото се там горе. Експертите излизаха със засукани научни теории, а Белият дом даде първата си пресконференция, начело с президента, който допринесе единствено с изказването на надеждата, че всичко ще се оправи. Никой не знаеше нищо със сигурност и единственото, което се предлагаше, бяха догадки, графични модели и прогнози за всичко, което евентуално е могло да се случи. Но така или иначе, изводите бяха идентични. Ако младежите и астронавтите не намереха начин да се върнат сами, всички бяха безсилни да направят каквото и да било по въпроса.

Ноел, който знаеше, че Антоан е бившето й гадже и че бе един от тримата младежи горе, също бе напълно погълнат от извънредните новини, но вече усети как капката прелива чашата и не издържа повече. Бе на път всичко това да му писне, така или иначе предъвкваха едно и също нещо през цялото време и нямаше нищо ново. Всички опити да се влезе в контакт с Дарла се бяха оказали напразни и единственото, което оставаше, бе да се чака.

— Симон, дали да не погледаме нещо друго за известно време? А? Не знам още колко ще издържа да слушам всичко това. Няма ли да е по-добре да се поразходим? Да отидем на кино или нещо такова? Не мислиш ли, че е глупаво да пропиляваме целия си ден, след като така или иначе не можем да направим нищо?

Симон продължаваше цяла минута да следи случващото се на екрана, преди най-накрая да се обърне към него. Онова, което дълго време смътно се бе въртяло в ума й, най-после й просветна:

— Ноел — каза тя. — Мисля, че е най-добре да си вървиш у вас. Още сега.

Бележки

[1] Shit happens (англ.) — случваха се и гадости. — Б.пр.

[2] Изключително популярна песен из френския филм „Вратите на нощта“ (1946 г., режисьор Марсел Карне), изпълнявана от Ив Монтан по музика на Жозеф Козма и стихове на Жак Превер. — Б.пр.

[3] „До последен дъх“ е френска драма от 1960 г. на режисьора Жан-Люк Годар с участието на Жан-Пол Белмондо. — Б.пр.

[4] Le Figaro — един от най-големите всекидневници във Франция. — Б.пр.