Юхан Харстад
Дарла (21) (172 часа на Луната)

Тревога

Мидори се върна обратно в стаята само секунди след първата целувка и изпълни ролята на автоматична спирачка за повече последвали целувки. Тя не забеляза да е настъпила някаква промяна, докато бе отсъствала; но стига да имаше усет към детайлите, щеше да забележи, че Миа и Антоан гледаха през цялото време да бъдат заедно. А ако беше наистина наблюдателна, щеше да види погледа на Антоан, впит в Миа, който означаваше, че му е все тая и Луната, и експедицията, и световната слава, стига да можеше да е в близост до Миа.

Миа, от своя страна, се опитваше, доколкото бе възможно, да се прави пред другите, че нищо не се е случило. Но мисълта, че нещо между тях двамата можеше да случи, често я бе спохождала. И все пак, всичко се бе случило толкова бързо, че се нуждаеше от време да осмисли нещата, преди да се изложи на закачките на Мидори и останалите. Но това бе неизбежно, дума да нямаше. Рано или късно всички щяха да забележат грейналото й усмихнато лице. И за първи път тя се зарадва, че прие да замине за Луната.

Антоан, Мидори и Миа седяха готови в очакване Кейтлин да почука на вратата точно в седем часа. Тримата младежи я последваха в дългия коридор, който свързваше модулите 1 и 2 чрез командния център в средата. Вътре, в просторната дневна на модул 1 се срещнаха с останалите членове на екипажа, които вече се бяха настанили и ги очакваха.

Мидори се настани до Коулман, докато Миа и Антоан седнаха до Кейтлин вляво на помещението.

Надолски огледа с неприкрито отвращение интериора и взе думата.

— Дами и господа, момичета и момчета, най-после се събрахме всички тук, в Дарла 2. Добре дошли. Както вече знаете, Олдрич Коулман ще бъде ръководителят на базата по време на целия ни престой. Самият аз продължавам да отговарям за цялата експедиция, но искам да следвате и изпълнявате всички упътвания и заповеди на Коулман, ясно ли ви е?

Помещението се изпълни с редица да и добре.

— Чудесно. Олдрич?

— Благодаря, Лойд. Да, ще бъда кратък. Запознати сте с повечето неща за мястото от инструкциите, дадени ви в Хюстън, но нека повторя най-важното. Дарла 2 се състои от четири модула. Номер 1, в който се намираме в момента; номер 2, където се намират спалните ви, кухнята и банята; номер 3, в който е разположен компютърният център, където са оранжерията и генераторът за въздух; и номер 4, в който са енергийният блок, здравният център, съоръженията за излизане и престой навън и камерата за декомпресия. През него влязохме вътре. Модул 4 бе изграден през есента на 1976-та, а останалите модули са инсталирани в периода 1974-1976-та. До всеки защитен люк има командно табло и при натискането на клавиатурата му можете спокойно да се придвижвате между модулите 1, 2 и 3, но ви моля да не влизате в модул 4 без разрешение от командир Надолски или от мен. Същото се отнася и за компютърния център, оранжерията и генератора за въздух в модул 3. На тези места влизането е забранено без изрично разрешение. За да можете лесно да се ориентирате, ще дам на всеки карта на Дарла 2. Кейтлин?

— Разбрано — отвърна тя, отиде до един шкаф и извади купчина документи, които им раздаде.

Миа прие картата и разгледа чертежа.

— Така… какво друго? — Коулман се замисли. — Да, до нас се намира комуникационният център. Оттам поддържаме контакт със Земята, за вас е възможно да се обаждате вкъщи чрез радиовръзка, ако изпитате потребност да го направите. Но само при крайна необходимост, това не е обикновена телефонна кабина. Организирали сме също пресконференции всеки ден, които също ще се осъществяват чрез комуникационния център. Надолски ще ви раздаде списък за участие на всеки в различните пресконференции. Сигурно е излишно да го казвам, но въпреки всичко ще го направя: бъдете възможно най-положително настроени. Независимо дали сте тук, защото сте спечелили състезанието, или защото ще трябва да изпълните определена мисия, не забравяйте, че всички плуваме в една лодка. Задачата ни е да възобновим изследванията на Луната и сме получили подкрепата и финансирането на НАСА, за да осъществим именно това.

Горе-долу по това време Миа загуби интерес и престана да следи казаното. Коулман говореше ли говореше, подробности за базата, какво имаха право да казват на пресконференциите и какво бе засекретена информация. Гласът му бе мек, дълбок и приятен, но и приспивен. Интонацията му бе напълно равна и й напомняше за автомобил, който се носеше безспир в пустинята по права линия.

Надолски взе думата след Коулман и гласът му бе малко по-твърд и жив, което накара Миа да излезе от унеса си. Или може би вината бе на Антоан, който в този момент сложи ръка върху нейната. Независимо от всичко, трябваше да се правят изследвания на лунните камъни, на слънчевия вятър, да се картотекира гравитацията в областите от Морето на спокойствието до кратера Плиний, както и в огромната долина до Морето на спокойствието. Да се изследва също и магнетизма — говореше се много за магнетизъм. Миа се насили да внимава, без кой знае какъв успех. Мидори, от своя страна, усърдно си записваше.

Антоан се наведе към Миа и прошепна в ухото й:

— Мислех си, ако искаш… да, ако искаш да спиш… при мен?

Мисълта й стана неочаквано неприятна. Не че не й се искаше да са в една стая. Но същевременно се радваше, че са в една стая с Мидори. А и какво щеше да си помисли тя, ако остане сама в стаята? На път от модул 2 Миа си мислеше, че държи нещата под контрол, но сега внезапно усети, че те се развиваха прекалено бързо.

— Може би — отвърна тя. — Ще видим.

Антоан изглеждаше разочарован и се облегна обратно на стола си. Но не пусна ръката й.

Коулман отново се изправи и застана в центъра на дневната.

— Добре, припомнихме си най-важното. Сега предлагам всички да отидем в комуникационния център, където ни чака първата ни пресконференция. За нея е отделен половин час и всички ще отговаряме на въпроси, задавани от журналисти, събрани в Хюстън. После отиваме в кухнята — той разпери ръце — и ще се насладим на първата си вечеря на Луната.

Недодяланият му жест всъщност целеше да подчертае колко абсурдно, но същевременно и фантастично бе да се използва отново базата, чакала астронавти от далечните 70-те години.

 

 

Те влязоха на групи в комуникационния център и се настаниха на пейките пред две камери на стативи. Инженерите Уилсън и Стентън включиха съоръженията и само минута по-късно предаването започна. Говореше предимно Надолски, а другите се включваха с по някоя реплика за техническите подробности, които журналистите искаха да знаят.

Миа бе избрана да говори от името на тримата — Мидори, Антоан и тя самата. Тя се чувстваше малко неловко от начина, по който бе представена по телевизията, сякаш за секунда се бе превърнала в световна знаменитост. Мислеше си за приятелите у дома, за групата, за съучениците си в училище, които със сигурност седяха и обсъждаха всяко нейно движение. Тя дръпна инстинктивно настрани ръката си, когато Антоан се опита да я хване.

— Командир Надолски — започна въпрос от Хюстън и звучащ във високоговорителите на тавана. — Какво ще бъде най-важното за НАСА през следващите 170 часа?

Докато Надолски надълго и нашироко отговаряше, бе прекъснат от нови радиосигнали от Земята.

— Командир Надолски — се чу отново. — Какво ще бъде най-важното за НАСА през следващите 170 часа?

— Извинете, явно имаме проблеми с техниката. Коулман? Не мисля, че Земята ни чува.

Коулман доближи комуникационното табло, докато Уилсън и Стентън проверяваха микрофоните.

— Не разбирам, всичко изглежда наред — отвърна Стентън.

— Опитай се да прехвърлиш сигнала по някой от другите канали — предложи Уилсън.

Секундите се точеха.

— Командир Надолски — се чу отново по високоговорителите. — Не знам дали ме чувате, но въпросът ми беше: Какво ще бъде най-важното за НАСА през следващите 170 часа?

— Чуваме те, чуваме те, по дяволите, чухме въпроса! — извика Надолски притеснено пред микрофона. — Скапано оборудване. Стентън, какво става? Какво правите?

Но Стентън не успя да отговори. В същата секунда телевизионните екрани угаснаха, луминесцентните лампи на тавана примигнаха няколко секунди, преди също да угаснат. В помещението стана тъмно като в рог, преди аварийното осветление да се включи и да окъпе стаята с наситена червена светлина. Миа погледна неспокойно Кейтлин, която бе впила поглед в Надолски.

И тогава се включи алармата.

— Какво става, за бога?! — извика ядосано Надолски. — Нищо ли не работи тук? — Той включи и изключи няколко пъти предавателите, но нищо не се случи.

Коулман даде заповед всички да се върнат обратно във всекидневната.

Опасност. Опасност. Пробив в локалния електрически генератор. Грешен код F548, надвика алармата един механичен глас.

— Какво по…

Осем чифта очи се бяха вперили едни в други в червеникавия полумрак. Не смееха да мигнат. Сякаш всички чакаха някой да поеме командването и всичко да се поправи като с магическа пръчка.

— Трябва да излезем отвън, ако искаме да го поправим — заяви тихо Коулман и бе очевидно, че мисълта не му харесва. — Генераторът е отвън между модулите 3 и 4.

Надолски посочи двамата инженери.

— Прието, излизаме — заявиха в хор Стентън и Уилсън. — Ще го оправим.

— Сигурни ли сте? — попита Коулман.

— Да. Отиваме веднага — отвърнаха те. — Но ни трябва помощ за обличането на скафандрите.

Коулман не им остави шанса да променят решението си и бързо додаде:

— Кейтлин ще ви помогне. Останалите чакате тук.

Миа отново хвана ръката на Антоан.

— Казах ли ви, че всичко тук е адски древно — оплака се Мидори. — Нищо чудно, че се разпада, още преди да сме го докоснали!

— Мидори! Не сега! — нареди Надолски с толкова строг поглед, че тя — а и всички останали — замлъкнаха. Той накара всички да седнат, а сам остана прав. — Съжалявам, това не биваше да се случва. Но няма опасност. Наистина. Ще оправим всичко за кратко време, а оглушителната аларма е само за да ни държи във форма. Коулман — и той даде знак на другия астронавт, — ще дойдеш ли с мен?

Двамата излязоха в коридора. Надолски спря точно под една от червените светещи лампи и попита:

— Кажи ми, Коулман… може ли да ми обясниш едно нещо?

— Какво?

— Щом резервното захранване се включи… и системата започна да работи отново…?

— Да?

— Защо не проработи и радиооборудването?

Коулман уплашено го погледна.

— Не знам — отвърна той.

Надолски го изгледа остро, сякаш не вярваше много, че Коулман казва истината.

Никой от останалите шестима души във всекидневната не го каза гласно. Но всички си мислеха едно и също нещо: щом се включва резервното електрозахранване… значи нещата са сериозни.

Ако главното захранване не проработи, те може би никога нямаше да се завърнат обратно на Земята.