Юхан Харстад
Дарла (20) (172 часа на Луната)

Дарла 2

Антоан вдигна ръце и затърси как да откопчае шлема си.

— Дай да ти помогна. Момент.

Коулман отиде при него и му помогна да откопчае шлема си.

Антоан го свали и си пое въздух.

Имаше нещо нередно във въздуха. Усети го веднага щом преминаха през декомпресионната камера и влязоха в един от старите модули. Въздухът бе застоял, прашен, сякаш никой не бе вярвал, че някога ще бъде дишан отново. Тук, вътре, единствено времето се бе раздвижвало. Снежнобелите стени бяха покрити с оборудване и електроника от 1970 година. Огромни светодиоди с различни форми и цветове присветваха, докато те се придвижваха навътре из модул 2. Остарели компютри ги затрупваха с цифрови кодове, които никой от тях не можеше да тълкува.

Извън това, всичко бе отблъскващо тихо; отекваха само стъпките им върху пода от метални решетки и оглушителното им ехо. Антоан имаше чувството, че се намира в църква и затова вътрешно се изпълни с уважение и почит. Но усещането му бе изместено от друга, много по-дръзка мисъл, напълно необяснима за него.

Господ не е тук. Господ дори не подозира за съществуването на това място.

— Предлагам да се разделим на две групи — каза Кейтлин на Надолски. — Аз ще взема младежите. А ти вземаш Уилсън, Стентън и Коулман и отивате до командния център, за да доложите на Земята. Приемаш ли?

Надолски кимна, но малко сърдито. Кой бе шефът тук? Беше той, нали? Все пак той е командирът на мисията. И се появява тя, някакъв си жалък пилот и започва да командори.

— Добре — каза той кратко и направи знак на мъжете да го последват.

Кейтлин даде камерата на Антоан и го помоли да заснеме придвижването им до модул 2 за зрителите на Земята. Той се нареди най-отзад на групата и хвана всички в обектива, докато тръгваха напред. При първата връзка Кейтлин спря и се обърна към камерата:

— Сигурно мнозина долу на Земята ще се изненадат, че на Дарла има притегателна сила. Тъй като базата бе създадена с идеята за дългосрочно пребиваване, един от най-големите проблеми бе как да се създаде изкуствена гравитация. НАСА дълго време работи над проблема. Това бе решаващо условие за астронавтите при дълго пребиваване да не получат тежки мускулни увреждания поради безтегловното състояние. Сложна магнитна система, вградена в пода на командната зала генерира локално гравитационно поле от 0,97 гравитона^[1]. Това е почти идентично със земната гравитация, която е 1 гравитон.

Двете групи по четирима човека навлизаха навътре в базата в огромните си, трудно подвижни скафандри. Ако в началото им бе трудно да се придвижват по повърхността, то преходът отново към гравитация в същите костюми бе още по-труден. Трябваше да ходят бавно, изнасяха първо единия си крак, после другия, като се стремяха да пазят равновесие. За публиката на Земята това сигурно изглеждаше доста забавно. Но Миа, Антоан и Мидори изобщо не намираха нищо смешно в ситуацията.

Очевидно напрежението и очакванията бяха големи при това първо влизане в базата. Приблизително на всеки десет метра имаше по един люк, който Кейтлин активираше като натискаше ръкохватка отстрани на стената. Можеха да чуят хидравличните помпи, които отваряха люковете с изсвистяване пссссссссссс и после продължаваха през следващото помещение. Тук, вътре, вече можеха ясно да чуят всички нови звуци. Кейтлин обясни, че това се дължи на звуковите вълни, които се носеха от частиците на въздуха и слухът им можеше да ги различава.

— Тук всичко е направо праисторическо — оплака се Мидори, докато вървяха към следващия предпазен люк. — Как може да сте сигурни, че нещата все още работят? — Тя спря пред люка и го изгледа скептично за миг, преди да изпревари Кейтлин и да натисне активиращата ръкохватка. Вратата се отвори. Пссссссссссс.

— Само защото е остаряло, не значи, че е некачествено — отвърна Кейтлин подигравателно. — Само ме виж мен. На 38 съм. В сравнение с вас съм стара. Но това не означава, че не ставам за нищо, нали?

— Това е нещо съвсем различно — бързо отвърна Мидори и си пое въздух. — Тук мирише доста странно. На застояло.

— Всичко ще се оправи, Мидори — заяви Кейтлин и продължи през люка до модул 3. — Изчакай само да се смени въздухът в модулите и нещата ще се подобрят. Ще стане почти като в нормален дом.

— Но вие сте изпробвали базата преди, нали? — попита Антоан. Думите на Мидори го бяха разтревожили и за първи път от началото на експедицията се почувства несигурен. — Искам да кажа, сигурни сте, че всичко функционира както трябва?

— Напълно — отвърна меко Кейтлин. — Може всичко и да изглежда остаряло, всъщност, наистина е така. Но въпреки това е в отлично състояние. Всяка една миниатюрна частица техника е проверена стотици пъти, преди да бъде изпратена в космоса. А след завършването на монтажа цялата система бе изпробвана отново. Така че мога да ви обещая, че всичко ще работи безупречно. Освен това, в случай че продължавате да се съмнявате: мислите ли, че бихте имали изобщо някакъв шанс НАСА да ви изпрати тук, ако изпитваше и най-малкото колебание в годността на оборудването? И на всичкото отгоре, да ни изпрати с камера и да предава експедицията ни директно за целия свят на Земята? Наистина ли мислиш така?

Гласът й леко трепереше, докато говореше.

— Ами, не знам… — отвърна той тихо.

— Все пак не забравяйте, че електрониката през 1969 година е била достатъчно добра, за да може човек да кацне на Луната. А доколкото ми е известно, дори с най-новия Плейстейшън това не може да се постигне.

Разговорът приключи. Те проумяха, че нямаше смисъл да продължават да спорят с Кейтлин. Но вътре в себе си всички, младежите и възрастните, си мислеха едно и също нещо: все пак, колко сигурен можеше да бъде човек? Нямаше никакви гаранции за това.

И те продължиха пътя си до крило Б, без да проронят дума помежду си.

 

 

Миа и Мидори бяха настанени в обща стая, Антоан получи стаята до тях. Другите стаи, където щяха да живеят останалите, бяха разположени по дължина на коридора. Първо следваше стаята на Кейтлин, после тези на Уилсън и Стентън. Последвана от стаята на шефа на базата Коулман, а последна в края на коридора бе тази на Надолски. На отсрещната страна на стаите имаше огромна кухня, а по-нататък от нея имаше просторна обща баня.

Кейтлин ги заведе и на двете места, за да ги опознаят. Кухнята изглеждаше странно, едновременно старовремска и футуристична. Ъглите бяха закръглени и всичко бе боядисано в скучния белезникав цвят на белтък на яйце. На две големи врати на едната стена висяха надписи Сухи продукти и Камера за дълбоко замразяване. Кейтлин се спря пред тях.

— Тук са всичките ни хранителни запаси — каза тя и се усмихна.

Младежите се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — не се стърпя Мидори. — Имаш предвид, че ще ядем от нещата, които са вътре?

Тя отвори вратата към сухите продукти и надникна вътре. Редица рафтове бяха отрупани с консерви и кутии, всички с логото на НАСА и Дарла.

— Но всичко тук е от 70-те години!

— Така е — отвърна Кейтлин. — Това е изсушена храна и срокът й на годност е вечен.

— Аз със сигурност няма да ям това, така че забравете.

— Както искаш. Но мисля, че след време ще усетиш, че си доста гладна. Все пак ще прекараме тук цели 172 часа. Това е цяла седмица.

Мидори се замисли над думите й. След малко тя каза:

— Тогава се надявам, че готвите и азиатска кухня, а не само някакви скучни хамбургери.

— Ами… съмнявам се, че ще намериш суши вътре, ако това имаш предвид, но може да измислим нещо по въпроса за спагетите.

Кейтлин погледна часовника.

— Така, часът е пет. Вие сте претоварени с впечатления. Предлагам да се върнете по стаите си, за да съблечете скафандрите и да си починете два часа. Ще дойда да ви взема в седем часа и заедно ще отидем във всекидневната в крило А, където ще се срещнем с останалите, преди да вечеряме. Става ли?

Никой не възрази. Напротив. Отдавна мечтаеха да съблекат скафандрите си. Едва сега усетиха колко бяха уморени всъщност, първо от дългото пътуване, после от осъзнаването, че наистина се намираха на Луната. След всичкото напрежение, свързано със състезанието, очакването и тренировките, най-после бяха достигнали крайната си цел.

Антоан пристъпваше в коридора зад Мидори и Миа на път към спалните им. И тримата спряха до вратата на стаята на момичетата, а Антон не даваше дори знак, че има намерение да отиде в собствената си стая.

— Антоан? — каза Миа и го погледна питащо.

Той вдигна отчаян поглед към момичетата.

— Ако някой иска да лежи сам в стая на Луната точно в този момент, е сърдечно добре дошъл в моята. Не си го бях представял… точно така.

Миа разбра намека му и му се усмихна накриво.

— Добре, Антоан. Влизай. Момичетата ще пазят малкото френско момченце, което го е страх да остане само.

Антоан вдигна примирено ръце, сякаш искаше да каже: като че ли пък някоя от вас иска да остане тук сама!

Кейтлин остана за миг пред вратата си.

— От този момент разполагате с два часа, всичко наред ли е? Предлагам да използвате времето да поспите, а не да си бърборите. А, ти, Антоан?

— Да?

— Никакви глупости с момичетата, ясно?

— Oui, madame^[2] — отговори той учтиво.

И тя си влезе в стаята.

 

 

Спалнята приличаше по-скоро на каюта, с малък овален прозорец и гардероб за дрехи. Две легла бяха монтирани за стената едно над друго, но нямаше столове или маса, нямаше нищо друго.

— И къде точно мога да си легна аз? — попита Антоан малко объркан.

— Ти беше този, който на живот и на смърт искаше да дойдеш при нас, нали?

— Да не искате да кажете, че ще трябва да лежа на пода?

Момичетата се спогледаха.

— Можеш да легнеш където си поискаш — отговори Миа възможно най-равнодушно. Но истината бе, че изобщо не беше безразлична. Отлично знаеше какво ще избере, бе видяла знаците последните дни, как винаги се увърташе в близост до нея и следеше всяко нейно движение.

— Мога ли да легна до теб, Миа?

— Можеш — усети, че отговори прекалено бързо, защото Мидори примига с очи и й обърна гръб, докато събличаше огромния скафандър.

Миа зае долното легло. Тя свали скафандъра си, но запази дрехите си отдолу, преди да легне под завивката. Малко след това легна и Антоан. Той много предпазливо се настани до нея, съвсем на края на леглото. Мидори се покатери и си легна на своето легло.

Но никой от тях не можа да заспи.

Не че се и опитваха кой знае колко. А и какъв бе смисълът? Да отидеш на Луната и първото нещо, което правиш, е да си легнеш? Това бе най-тъпото предложение в цялата човешка история.

Вместо това, тримата младежи се загледаха през малкия кръгъл прозорец, осветен от силната и всепроникваща светлина на лунната повърхност отвън. Всичко бе толкова безкрайно пусто. Което го правеше почти красиво. Навън наистина нямаше нищо. Никой от тях не се сети какво да каже, само лежаха и се наслаждаваха на изгледа.

И докато времето минаваше в пълно мълчание, сякаш изгледът отвън се промени. Красивата тишина сякаш внезапно излъчи нещо заплашително, усетиха го и тримата, макар и никой да не пророни и дума.

Може би именно това накара Мидори ни в клин, ни в ръкав, да каже:

— Чували ли сте историята за Кушисаке-она?

— Какво?! — попита Антоан.

— Кушисаке-она. Жената с голямата уста.

— Не. Защо?

— Просто внезапно се сетих за нея — заяви Мидори от леглото си.

Отново няколко секунди се възцари тишина, преди Мидори да продължи:

— Живяла е през 1100-та година, в края на Хейанския период^[3] и била омъжена за властен самурай. Знаете какво значи самурай^[4], нали?

— Естествено — отвърна бързо Миа, но вътрешно осъзна, че не е напълно сигурна.

— Наемен воин на някой благородник, нали? — опита се да обясни Антоан.

— Горе-долу. Както и да е: тази жена на самурай била изключително красива, една от най-големите красавици на Япония. За съжаление, била и много суетна. И невярна.

— Започва все по-малко да ми харесва — обади се Антоан.

— Да, нали? Същото се отнася и до самурая. Защото той разкрил изневярата й. И за отмъщение извадил меча си и разрязал устата й от ухо до ухо, крещейки: Сега да видим кой ще мисли, че си красива?

Мидори помълча няколко секунди, преди да продължи.

— Според легендата тя все още броди из Япония нощем. И върху устата си винаги носи превръзка.

— Мислех, че всички в Япония ходят с превръзки през устата, когато излизат навън — каза Миа.

— Точно там е работата — отвърна Мидори. — Много японци носят предпазни маски на устата си, когато са на оживени места, препълнени с хора, за да избегнат разпространение на зарази, или да не се разболеят. Затова било толкова трудно да я различат от другите. Но винаги ще я разпознаеш, ако те спре и те попита: Watashi kirei?

Миа се накани да попита какво означава това, но Мидори я изпревари.

— Красива ли съм?

— Отврат — изсумтя Антоан.

— И ако отговориш, че е красива, тя сваля превръзката си от устата и пита: Сега също ли съм красива?

Миа подаде глава от леглото си и погледна японското момиче над нея.

— Мидори, защо ни разказваш всичко това, толкова е противно?

Но Мидори не й обърна внимание.

— А отговориш ли не — продължи Мидори, — тя те убива. А кажеш ли повторно да, тя те следва до дома ти и те убива пред него.

— С други думи, при всички положения те убива.

— Не — отвърна Мидори. — Има два начина да се спасиш. Единият е като отговориш, че изглежда като всички останали. Така ще спечелиш време и ще можеш да избягаш.

— А другият? — попита Миа.

— Другият е да вдигнеш пред лицето й кутийка с гримове. Уханието на грима ще й припомни за хирурга, който някога се опитал да й помогне.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувал — заяви Антоан.

— Безразлично ми е какво мислиш по въпроса. Но имай предвид следното: късно през лятото на 1979-та от Хокайдо изчезват трима младежи по мистериозен начин. Били на четиринайсет, петнайсет и шестнайсет години и се връщали от тренировка по футбол. Никога не били намерени, макар и полицията да ги търсила с кучета седмици наред. Както съм ви споменавала преди, чичо ми работи в полицията в Токио, в отдела в Шибуя. Тази зима си говорихме за тази история и той си я спомняше отлично. Затова го помолих да провери в базата данни на полицията и знаете ли какво откри?

Внезапно лицето на Антоан пребледня. Историята вече не бе най-глупавото нещо на света. Миа го погледна. Най-много я разтревожи не самата история, а това, че той бе уплашен до смърт, докато я слушаше.

Мидори бавно се измъкна от леглото си, слезе долу и застана на пода пред тях.

— Откри един полицейски доклад за автомобилна злополука, в която била замесена жена. Колата била открита късно вечерта, валяло като из ведро и си било чист късмет, че изобщо я забелязали. Но я открили. Била се обърнала в канавката и когато полицаят извадил жената от останките на колата, забелязал, че устата й била разрязана от ухо до ухо. Съгласно доклада му, тя била в съзнание, но не отговорила на въпроса му как се казва. Единственото, което непрекъснато питала, било: Красива ли съм? Безспирно повтаряла въпроса. Той изтичал до полицейската кола, за да повика линейка, но когато се върнал до смачканата кола, жената била изчезнала. Самият полицай бил намерен мъртъв същата вечер. Точно пред вратата на блока, в който живеел.

— И къде… къде се е случило това? — попита Антоан.

Мидори впи погледа си в него.

— Къде мислиш?

— Хокайдо? — потрепери той.

— Именно. Хокайдо. Само на няколкостотин метра от мястото, където изчезналите младежи били видени за последен път.

Мидори остана права с вид на човек, който внезапно се пита какво точно прави в момента.

— Както и да е — каза тя, внезапно възвърнала си предишното настроение. — Просто се сетих за тази история. Отивам до тоалетната. Не правете деца междувременно, става ли?

И с тези думи тя излезе навън.

Миа и Антоан останаха да лежат, загледани след нея, напълно безмълвни. Никой не помръдваше. Миа забеляза, че Антоан лежи съвсем в края на матрака и че всеки момент ще се изтърси на земята.

— Не е необходимо да лежиш толкова накрая, ако не искаш — каза тя. — Всъщност има доста място.

Той я погледна.

— Сигурна ли си?

— М-хм.

Той се намести по-навътре и Миа усети как кракът му допира нейния. Тя инстинктивно потрепери и си дръпна крака, но веднага съжали и го върна обратно на мястото му.

— Знаеш ли, аз, а… ами… откакто, а…

Антоан затърси думите, но те сякаш внезапно се бяха изпарили и заселили в съвсем друга стая, точно когато най-много се нуждаеше от тях.

— Няма нужда да казваш нищо — каза Миа и го прегърна.

Той я целуна, малко или повече, на 384 000 километра от мястото, на което тя мислеше, че тази целувка ще дойде.