Юхан Харстад
Дарла (18) (172 часа на Луната)

Олдрин

Капитан Надолски отвори люка. Преди това бе проверил скафандъра на всеки един по отделно и се бе погрижил шлемовете да са херметически затворени. Коулман изкара въздуха от Деметра. Тогава Надолски завъртя голямото колело и отвори вратата към безвъздушното пространство.

— Да се надяваме, че Луната ще покаже най-гостоприемната си страна — каза Надолски, преди да се обърне и да излезе заднешком от люка.

Кейтлин бе следващата. Тя малко се забави, за да улучи стълбата под краката си, преди да стъпи на стъпалото и да се измъкне навън. Веднага щом стъпи стабилно на повърхността, тя обърна камерата към люка и започна да снима всичко, което следваше.

И един по един те слязоха на повърхността на Луната.

Мидори имаше проблеми да се задържи здраво на краката си. Усещаше скафандъра си огромен и това я правеше трудноподвижна. Налагаше се непрекъснато да командва тялото си и да го накара да се движи, но и така то не й се подчиняваше кой знае колко. Внезапно, без предупреждение, усети как една ръка хваща левия й крак и внимателно го насочва към стъпалото, чувайки същевременно гласа на Надолски да казва в слушалките й „държа те“. Половин минута по-късно тя вече стоеше здраво стъпила в праха.

Първото нещо, което я порази, бе тишината. Всепоглъщащата, оглушителна тишина. Сякаш единственият жив звук в космоса бе собственото й приглушено дишане. Имаше чувството, че се е озовала извън цялата Вселена.

Мидори се зачуди дали родителите й гледаха точно в този момент. Естествено, че гледаха. След изстрелването на ракетата, те заедно с родителите на Миа и Антоан бяха върнати обратно до Хюстън и сега сигурно седяха някъде в блока за посещения в Космическия център „Джонсън“ и се хвалеха с дъщеря си. Не й бе никак трудно да си представи майка си, седнала там и как през главата й минаваха най-черните мисли за всичко, което можеше да се обърка тук горе.

Миа бе решила да каже нещо забележително и доста време мисли какво ще подхожда най-много за този момент, нещо наистина историческо. Но не можа да се сети за нищо. За нито една-единствена дума. И сега, стъпила на повърхността, докато се опитваше да нормализира пулса си и да се ориентира, разбра защо. Уважението й към Армстронг и Олдрин, изпитано особено силно в последните дни, само нарасна още повече: бе невъзможно да се намерят думи, които да опишат красотата и тайнствеността на това неприветливо място. Но те все пак бяха успели. Особено Олдрин. Той бе направил първата си крачка извън капсулата и бе изпратил единственото възможно послание до Земята: Великолепно. Великолепна пустош.

Антоан бе последният от тях тримата, който напусна капсулата. По време на тренировките в Хюстън, той бе прекарал най-дълго време в лабораторията с безвъздушно пространство и слезе от капсулата направо професионално. Никакво колебание, никакви затруднения, просто се измъкна заднешком, веднага улучи стъпалата и продължи надолу по тях. Огледа се, сякаш за да се увери, че е попаднал на правилното място, преди да вдигне палец към Надолски. Вече всички бяха тук, готови да продължат.

И внезапно, но с мощна сила, Антоан бе поразен от една мисъл. Тя бе по-скоро признание на обективната реалност, отколкото рационална реакция: Ние не принадлежим на това място. Изобщо не принадлежим. Но не я изрече гласно.

Надолски ги инструктира как най-лесно могат да се придвижват в условията на слабата притегателна сила на Луната.

— Мислете си, че се намирате под вода. Помните ли какво тренирахме в басейна? Добре. Ще усетите, че най-лесният начин за придвижване е като наклоните телата си леко напред. Но не прекалено! Паднете ли с тези тежки скафандри, ще ви трябва помощ да се изправите отново… И, за бога, престани с тези подскоци, Мидори!

Надолски ги остави да се упражнят няколко минути, преди да даде знак на Олдрич Коулман.

— Добре. Всички ли са тук? Тогава вече можем да потегляме към лунната база — каза Коулман.

Миа дори не я бе забелязала, но щом Коулман ги подкани да се отдалечат от капсулата, веднага видя огромната инсталация на няколкостотин метра по-нататък.

Коулман забеляза, че Миа гледа към базата.

— Да, това е Дарла 2 — заяви той. — Не е ли красива?

Тя вдигна рамене и погледна отново бялата конструкция. Бе трудно да се каже на какво точно приличаше. Може би на прекалено дълъг бял контейнер.

— Не знам дали красива е точната дума — отвърна тя.

— О, само почакай да видиш. Ще си проличи. Веднага щом влезем вътре. След като си прекарала няколко дни там. Мога да ти гарантирам, че е много по-добре да си вътре, отколкото навън в тази пустош.

— Между другото, какво се случи с първата?

— Какво искаш да кажеш? — попита Коулман.

— Ами… искам да кажа, че ако тази база се казва Дарла 2, къде е тогава Дарла 1?

Въпросът й очевидно събуди някакви спомени у Коулман. Лицето му помръкна и гласът му стана строг и сериозен.

— Ще говорим за това по-късно — кратко отвърна той и й обърна гръб. — Хайде, да тръгваме, трябва да влезем вътре, преди слънцето да стане прекалено силно.

— Е, приятели — чу тя да казва Кейтлин, обърната към всички, които гледаха прякото излъчване. — Готови ли сте за голямото откритие? Както виждате, всички сме в отлично състояние и вече сме на път към Дарла 2. Това е лунната база, където ще прекараме следващите 172 часа.

Докато бавно напредваха към базата, Кейтлин разказваше част от историята, останала скрита досега за света повече от половин век.

— Дарла 2 се състои от модули, построени на Земята и транспортирани до спътника й с кораби на НАСА. Четири екипа, всеки от по шест астронавти с помощта на луноходи и сложна роботика в продължение на пет години са сглобявали базата от средата до края на седемдесетте години като част от програма, наречена Операция ДП7. Съществуването на програмата бе пазено в тайна от съображения за сигурност, защото и НАСА, и американското правителство се страхуваха, че Съветският съюз нямаше да приеме обяснението, че създаването на постоянна база на Луната няма военни цели и че намеренията ни са мирни. Дарла е замислена едновременно като изследователска станция във връзка с минни разработки на редки метали, и като бъдещо сборно място за предстоящи международни експедиции до Марс, за които НАСА бе убедена, че ще бъдат предприети преди края на деветдесетте. Астронавтите, участващи в програмата ДП7 използваха станцията Скайлаб, изоставена през 1974 година, като преходна база за почивка между различните задачи. През 1979 година, когато работата на Луната вече бе завършена, Скайлаб бе върната обратно в земната атмосфера, където се възпламенява и изгаря над северната територия на Австралия. Най-интересното е, че астронавтите, които сглобяват Дарла 2, никога не са влизали вътре в базата. Модулите са сглобявани на място, запечатани преди да се транспортират от Земята с цел избягване на замърсявания, поради което астронавтите са били принудени да използват тесните капсули за приземяване по време на престоя си на Луната, работейки на смени. За съжаление, плановете на НАСА за изпращане на човек на Марс се отместват далеч напред във времето, така че базата остава да чака неизползвана през всичките тези години. Един добре скрит музей. Досега.

— Досега? — попита Миа.

— Да, НАСА, съвместно с японски, европейски и руски астронавти планира най-после да започне да използва базата.

— Значи все пак ще летим до Марс?

— Не в близкото бъдеще, още не. Ще ти трябват цели шест месеца в междузвезден космически кораб, за да стигнеш дотам. Прибави още шест месеца за да се върнеш обратно. Да не говорим колко сложна подготовка е нужна за престой на Марс. Идеята е друга: Дарла 2 да бъде използвана като база при търсенето на Тантал 73, рядък метал, използван в информационните технологии и при развитието на нанотехнологиите. Но, достатъчно за всичко това засега, най-важното сте вие.

Кейтлин посочи Мидори, Миа и Антоан.

— Тези трима младежи са всъщност първите, които ще стъпят в базата след изпращането на модулите, от които е съставена още на Земята.

Би трябвало да работи в телевизия, помисли си Миа. Гласът й е точно като на телевизионна звезда.

— Дарла 2 е разделена на четири модула и един генератор за кислород. В базата има дневна, комуникационно помещение, шест спални, баня, склад и болница. Има и собствена оранжерия, свързана с генератора за кислород, която не само произвежда кислород, но и достатъчно храна, която позволява на астронавтите да живеят в нея за дълъг период от време. По този начин Дарла 2 е замислена да служи за дом на бъдещите астронавти, които или ще се занимават с изследователска дейност, или оттук ще продължат пътуването си до Марс.

Кейтлин насочи камерата към лунната повърхност и продължи:

— Намираме се на изключително, историческо място, може би на най-знаменитото от всички. Именно тук Аполо 11 кацна на 21 юли 1969 година. Все още в праха ясно се различават отпечатъците от стъпките на астронавта Бъз Олдрин.

Те спряха и погледнаха отпечатъците, които изглеждаха така отчетливи, сякаш бяха оставени само преди няколко минути.

— По решение на НАСА тези отпечатъци ще се запазят като паметник за първото кацане на Луната.

Кейтлин покри отпечатъците с една прозрачна каса от плексиглас, за да попречи на сегашните астронавти да стъпят върху тях по невнимание.

— Поради безвъздушното пространство тук този отпечатък ще се съхрани непроменен милиони години напред във времето. Както и нашите отпечатъци, които ще останат вечно тук. Тук няма атмосфера, годишни времена или вятър, които да ги изличат.

На няколко метра от анонимния отпечатък Мидори забеляза нещо, което в началото помисли за боклук. Множество бели предмети лежаха в праха. Тя се отдалечи на няколко крачки от групата, за да ги разгледа отблизо. Приличаха на части от капсула, подобна на тази, с която бяха кацнали. Може би бяха остатъци от първото кацане.

— Кейтлин! — извика тя в микрофона на шлема си. — Може ли да дойдеш за малко тук?

Кейтлин тръгна към нея, все още с камера в ръце.

— Виж ти, да, това е основата на капсулата Eagle^[1]. Нарочно я оставиха тук. Армстронг и Олдрин. За да спестят от теглото. Както тези неща, които виждаш наоколо. Оставиха всички излишни предмети.

Сред предметите имаше две неща, които възбудиха интереса на Мидори повече от другите. Бяха чифт ботуши.

— А тези? — попита тя.

Кейтлин пристъпи една крачка по-близо и увеличи образа в обектива.

— Ами… това… ъм… мисля, всъщност, че това са ботушите на Бъз Олдрин. Явно е оставил и тях.

Мидори прие това скептично.

— Искаш да кажеш, че се върнал обратно на Земята по чорапи?

— Хммм, да… всъщност той е имал и други термоизолиращи ботуши под тези.

— И тези ли ще се пазят за вечността?

Кейтлин се замисли.

— Ами… не знам. Хюстън? Какви са плановете за ботушите на Олдрин?

Почакаха известно време, преди да получат отговор от контролната кула на Земята.

— Няма никакви… хмм… планове за тях, не — изпращя високоговорителя.

— Чудесно — заяви Мидори, наведе се и взе ботушите. — Ще ги взема. Те направо са върхът. Малко са големи, но…

Тя се обърна и се запъти обратно към групата, докато Кейтлин остана да стои със зяпнала уста.

— Хюстън, един от младежите току-що отнесе ботушите на Олдрин от повърхността на Луната!

На другия край на връзката настъпи тишина, която трая доста продължително. После дойде отговорът.

— Ами… да е внимавал къде си оставя нещата. Нека да ги задържи. Поне докато се върнете.

— Прието.

Кейтлин тръгна обратно към Мидори, която бе на път да свали своите ботуши, за да обуе старите обувки на Олдрин.

— На твое място не бих направила това — каза спокойно Кейтлин и я хвана. — Отделните вътрешни ботуши на Олдрин не са част от твоето оборудване. Твоите вътрешни ботуши са специално вградени във външните. А отдолу си само по чорапи. Температурата отвън е 120 градуса. Не е много подходяща за разсъбличане на открито.

— Права си — съгласи се Мидори, като моментално се отказа от събуването по примера на Олдрин. — Благодаря.

— Няма нищо. Хайде, идвай да влезем вътре.

Мидори последва Кейтлин към базата. Останала част от екипа бе доста след тях. А Миа бе последна. Тя бе забелязала как Мидори отмъкна старите ботуши на астронавта и не можа да потисне известно чувство на завист. Майната им на италианските й парашутни ботуши — това беше нещо съвсем различно! Но, най-малкото, можеше да задържи тези, които в момента й бяха на краката. И те не бяха за изхвърляне. На всеки четири-пет стъпки Миа се обръщаше назад, за да види оставените от нея отпечатъци. Отпечатъците от стъпки се бяха умножили след като вече двайсет стъпала се бяха движили едно след друго върху лунния прах. Замисли се за чувствата, които Олдрин е изпитвал, когато за първи път е стъпил на място, различно от Земята.

Но мислите й бяха прекъснати от спирането на Кейтлин. Пред тях се издигаше огромна сива постройка със затъмнени прозорци, маркирана с логото на НАСА. Имаше само един етаж, но доколкото можеше да види, се простираше на повече от сто метра във всяка посока, в плетеница от коридори и крила. Точно по средата на покрива се извисяваше купол, а зад него, може би на двайсет метра височина, се издигаше огромният генератор за кислород, който осигуряваше неограничено количество въздух вътре в помещенията.

Надолски пое лидерството, въведе един код в панела от ляво на огромен люк с надпис Шлюз 1 и завъртя едно голямо колело. За учудване на Миа то се завъртя напълно безшумно. Бе очаквала да чуе стържещо скърцане от въртенето на металното колело, но то не издаде и звук.

Сигурно е от вакуума, помисли си Миа. Затова не се чуват никакви звуци.

После, незнайно откъде, се появи онази натрапчива мисъл, която се впи в съзнанието й и я уплаши до смърт:

В Космоса никой не може да те чуе, ако викаш.

 

 

След известно колебание, Миа последва Надолски и останалите от екипа вътре в декомпресионната камера, където той затвори люка след тях и изравни налягането, така че да могат да си свалят скафандрите и шлемовете, и да вдишат въздуха вътре в Лунната база.

Вече бяха вътре в Дарла 2.