Юхан Харстад
Дарла (15) (172 часа на Луната)

Потегляне

Господин Химелфарб седеше на ръба на леглото и съзерцаваше двете си кафяви кожени обувки. Това означаваше, че вече е сутрин и той трябва да става. Или пък че бе вечер и съвсем скоро щеше да дойде някой, който да го сложи да спи. Той погледна през прозореца. Палмовото дърво отвън разделяше слънцето на седем ослепителни лъча, които се впиха в лицето му. Чувството бе приятно, усети как носът му се загрява. Но как стояха всъщност нещата, през нощта ли бе светло? Или през деня? Не бе напълно сигурен. Най-добре бе да изчака да се появи някой, който да му каже какво да прави. Господин Химелфарб остана да седи така и да съзерцава обувките си.

Трудно му бе да прецени колко време бе чакал така, но по някое време се появи все пак член на персонала, облечен в бяла престилка.

— Така, ето ме отново при теб — заяви тя. — Не се забавих много, нали? — Тя се накани да си тръгне. — Готов ли си?

Той измърмори някакъв отговор. Естествено, че бе готов. Бе готов всеки божи ден. Защото всеки ден приличаше на предишния.

— Ако побързаме, ще хванем речта на президента. Утре е големият ден, Олег. Тогава ще се отправят към Луната!

И с тези думи тя го хвана за ръка и го поведе по белите коридори до трапезарията с телевизора.

Вече бе забравил как ли е реагирал, когато бе видял снимките на лунната база Дарла. Споменът се бе изгубил, подобно лек автомобил, паркиран на най-големия паркинг в света, който нямаше как да бъде намерен. Не си спомняше и много ясно мъжа на екрана, който стоеше изпънат и издокаран, и говореше пред камерата. Но пък имаше нещо познато в космическата ракета, която се виждаше отзад в далечината, но всеки път, когато се опитваше да се концентрира, споменът се изплъзваше, колкото и силно да се опитваше да си спомни. Как обаче бяха успели да вкарат тази огромна совалка вътре в помещението без да съборят покрива, бе нещо, което напълно недоумяваше.

Всички в старческия дом знаеха, че господин Химелфарб бе работил като охранител в Космическата обсерватория Голдстоун, но какво точно бе правил през всичките тези години никой не знаеше със сигурност. През целия си живот господин Химелфарб беше един тих и затворен човек, за когото дадения обет за мълчание бе свещен и който също никога не проговаряше с някого, ако нямаше нещо важно за казване. Нито неговата покойна съпруга, нито децата му, които никога не го посещаваха, бяха узнали някога в какво точно се състои работата му. Когато постъпи в старческия дом, в началото те идваха веднъж седмично. Но с напредването на болестта, която го отдалечаваше все повече от тях, той просто в един момент престана изобщо да говори. И тъй като нито ги познаваше, нито изобщо забелязваше присъствието им, те просто спряха да идват. Последното нещо, което господин Химелфарб си бе помислил, преди да изчезне напълно в бездните на долината на забравата бе, че скоро щеше да стане много щастлив, защото предстоеше да забрави, че те почти никога не го посещаваха. И че ги обича повече от всичко на света.