Юхан Харстад
Дарла (14) (172 часа на Луната)

Сама

Когато напусна сградата след първия им час Миа трябваше да примижи на силното слънце отвън. Подминаваха я камиони и тежкотоварни автомобили, а в близките хангари кипеше усилена работа. Тя огледа района. Космическият център „Джонсън“ включваше повече от сто сгради, пръснати на територия, достатъчно голяма да побере едно малко градче. Дори почти празния паркинг пред нея можеше да впечатли всеки. Докъдето й стигаше погледът не се виждаше нищо друго, освен сгради на НАСА. Това я накара да си даде сметка колко задълбочени бяха изследванията на Космоса и колко много пари бяха вложени в тях. Тя нерешително се огледа във всички посоки, за да прецени в коя посока да поеме.

В същия миг един от членовете на екипа, с когото току-що се бе запознала, излезе на стълбите. Миа не можа да си спомни името й. Но тя протегна ръка.

— Кейтлин — каза тя.

— Миа.

— Радвам се да се запознаем, Миа. Къде си тръгнала?

И тя самата не знаеше.

— Ами, искам да се върна при родителите си — отвърна Миа. — Но не съм съвсем сигурна къде да…

— В Центъра за посещения. Сигурно са там. Искаш ли да те закарам?

— Имаш кола?

Кейтлин й намигна.

— Естествено, че имам кола. Кой би вървял пеша при тези разстояния? Хайде, идвай.

Миа я последва надолу по стълбите, след което завиха зад ъгъла, където бе паркиран фолксвагенът й. Оказа се, че колата й е престарял ветеран, покрит с ръжда, прах и бойна слава… Което, всъщност, доста пасваше на стила на самата Кейтлин. Не че тя имаше запуснат вид, но просто нищо у нея не подсказваше, че е астронавт. Бе по-млада от останалите, по-висока, по-стройна, с протрити дънки, чиито крачоли бяха напъхани в ботушите й. Носеше износена тениска и кожено яке. На Миа й се дощя да я попита откъде го е купила. Но не го направи.

— Не мога да отворя вратата — заяви притеснено Миа, застанала до колата.

— Така ли?

— Да.

— Пробвай с ритник.

Миа се поколеба.

— Какво имаш предвид?

Кейтлин заобиколи откъм страната на Миа и здравата изрита вратата. Тя се отвори.

— Ето така.

Миа седна на предната седалка и се опита да намести краката си между струпаните на пода купища музикални списания.

— Просто ги избутай встрани, няма страшно и да стъпиш върху тях. Вече и без това съм ги прочела. Имаш ли нещо против да запаля цигара?

Миа нямаше шанс да отговори преди Кейтлин да запали цигарата си и да стартира двигателя. Секунди по-късно стремително излетяха от паркинга и се понесоха към Центъра за посещения. От високоговорителите се разнесе тътен на бас китара. Миа веднага позна музиката.

— Ти слушаш тях? — попита тя невярващо.

— Харесваш Talking Heads, нали?

— Обожавам ги.

— Psycho Killer — обяви Кейтлин и си затананика припева. — Не са ли фантастични? Това ми е любимото парче.

Миа кимна и се зачуди дали да й признае, че самата тя има група. Но реши да го остави за по-късно. Сигурно щеше да има достатъчно време за това.

— Така… — започна Кейтлин и се усмихна на Миа. — Да видим сега колко може да вдигне тази кола? Залагам на 150. Ти как мислиш?

— Няма начин.

— Разумно, права си. Това е една стара бракма.

Кейтлин високо се засмя и натисна педала на газта до дупка. Профучаха през асфалтирания участък в посока на Центъра за посещения, а колата започна така да се тресе, че Миа бе убедена, че всеки момент ще избухне и ще се разпадне.

— Не се панирай! — надвика шума на мотора Кейтлин. — Ще издържи. А това не е нищо. Чакай само да седнеш в ракетата при изстрелването, тогава ще разбереш какво е истинско тресене!

Кейтлин отброи пет секунди, четири, три, две, една и рязко наби спирачките. Гумите нададоха вой и Кейтлин закова колата на паркинга пред входа.

— Така… 115 километра в час. Не е лошо като за една старица.

— Не изглеждаш чак толкова стара — бързо се обади Миа.

— Имах предвид колата — ухили се тя. — Но благодаря, все пак.

 

 

Кейтлин имаше друга работа, каза до скоро на Миа и й посочи входната врата, преди да изчезне в противоположната посока. Миа се качи по стълбите и влезе в просторното помещение. Вътре бе пълно с хора. Туристи, семейства с деца и пенсионери, които оглеждаха скептично всичко наоколо. Но не видя никъде родителите си. Обиколи няколко пъти Центъра, без да ги намери, докато накрая се отказа и се насочи към един от пазачите. Той проведе няколко разговора, също толкова безуспешно и накрая Миа реши да отиде до хотела, в който бе настанен екипажът и да ги изчака там. Пазачът се обади още веднъж, този път на шофьор, който няколко минути по-късно я взе от изхода.

Всъщност, не ставаше дума за истински хотел. А за огромна, четириъгълна сграда в центъра на базата. Тук щяха да живеят всички през следващите няколко месеца. Което бе и най-практичното решение, позволяващо на екипажа и младежите да бъдат заедно. Освен това, хангарите, където щяха да се провеждат тренировките, бяха съвсем близо. Тя знаеше, че Сандер и родителите й са настанени в обикновен хотел на няколко километра от базата, така че можеше да отиде и до там. Но предполагаше, че те щяха да се появят при нея много скоро.

На рецепцията дадоха на Миа ключ за хотела. Съобщиха й, че багажът вече е качен в стаята й на третия етаж. Освен това имаше и писмо за нея.

Писмо?

Помисли си, че сигурно Сандер й е написал още едно писмо. Щом си наумеше нещо, го повтаряше многократно. Тя още не бе прочела първото му писмо. Щеше да си го запази за по-късно. Вече бе решила, че ще постъпи така. Но новото му писмо можеше спокойно да отвори.

— Заповядайте — каза човекът от рецепцията и й подаде един плик.

Тя веднага отвори писмото и го прочете, още докато стоеше на рецепцията.

Но писмото не бе от Сандер.

Беше от майка й.

Миа сгъна листа и решително го пъхна в джоба си. Виж ти, помисли си Миа.

— Лоши новини? — попита любезно рецепционистът.

Тя срещна погледа му.

— Не, всъщност са добри. Просто са неочаквани.

Миа се насочи навътре в хотела, за да намери стаята си. Първото нещо, което почувства щом отвори вратата на доста обикновената стая, която по нищо не напомняше за нюйоркските хотели, бе тъга. Чувстваше се малко изоставена. Но не можеше да не изпита и известно облекчение. А после, след няколко минути, и радост. Една разтърсваща радост от това да бъде сама и независима. Сякаш веднага можеше да започне да прави каквото си поиска. Свобода, която родителите й й бяха подарили. Но това не я накара да се почувства по-добре. Сложи си слушалките на ушите, легна в леглото и прочете отново писмото от майка си под звуците на гласа на Дейвид Бърн, солиста на Talking Heads, който настояваше, че човек трябва да бяга, да бяга, да бяга, да бяга надалече.

Скъпа Миа,

Докато стояхме в основата на Статуята на свободата в Ню Йорк, внезапно проумях, че вече не си на девет години. Просто мисълта внезапно ме осени, дори не знам защо. Или, напротив, бе изцяло свързано с мястото, на което се намирахме в момента. Статуята на свободата. Във всеки случай си помислих, че в последно време не ти бяхме дали достатъчно свобода на действие. Сигурно ще прозвучи странно, но за една майка децата й никога не порастват, те винаги си остават деца и аз вероятно те бях поставила на едно ниво със Сандер и се бях отнасяла към двама ви еднакво. Но ти вече не си на девет години като него, а си на шестнайсет и макар това да не означава, че си възрастна, в момента участваш в нещо много по-зряло от нещата, които аз самата някога съм правила. Отлично знам, че тегленето на тази лотария не бе твоя мечта, нито че е такава дори в момента. Знам, че предпочиташ в момента да си беше останала в Ставангер с групата си и че ти струва много да направиш сегашния избор. Но продължавам да вярвам, че това е правилният избор и че никога няма да съжаляваш за него. Избор, който завинаги ще промени живота ти. И то по един добър начин. Убедена съм в това. И все пак чувствам, че имаш нужда да останеш сама със себе си, когато нито аз, нито баща ти или Сандер се намесват в живота ти през цялото време. Искам да се почувстваш напълно самостоятелна. Затова ние тримата заминахме за известно време за Лос Анджелис. Както знаеш, чичо ти Харолд живее тук и в момента сме му на гости. Мисля, че това ще бъде една прекрасна ваканция за нас и чудесен начин за теб да се отпуснеш и да си починеш. Нещо, от което ще имаш голяма нужда в следващите месеци. Не искахме да ти кажем нищо, преди да заминем, за да не изпитваш чувство за вина и да ни помолиш да не заминаваме. Разбираш това. Но трябва да знаеш, че ако сме допуснали грешка и ти искаш да бъдем до теб, трябва само да ни се обадиш и веднага ще се върнем. :-)

Между другото, надявам се, че можем често да се чуваме по телефона и да ни разказваш как се чувстваш. Особено на Сандер това страшно много ще му хареса. Поздрави от него. И от Лъвчето. Знаеш как стоят нещата.

Накрая искам да ти кажа само това: аз, баща ти и Сандер се гордеем безмерно с теб, Миа, и също толкова безмерно те обичаме. Пази се, не се преуморявай, опознай другите младежи и ни се обади, ако има нещо. Съобщих за решението ни на командир Надолски и го помолих да се грижи специално за теб. Не че имаш нужда от това, но все пак. Предстои ти едно наистина фантастично пътешествие.

Ще дойдем навреме за изстрелването на ракетата.

Прегръщам те силно

Мама